На първа позиция в класацията на международната преса (която е само критическа игра) засега е японската драма «Семейна афера» на Хироказу Коре-еда. Режисьорът (за 4 път в състезанието и с Награда на журито за «Какъвто бащата, такъв и синът, 2013) показва Япония на изключените и маргиналите, живеещи в периферията на на големите градове през отношенията в едно семейство. Отначало вярваш, че то е нормално и истинско, но постепенно разбираш, че всички доброволно играят роли – грижовната баба, бащата, майката, синът и дъщерята. Дори «осиновяват» малко момиченце от квартала, малтретирано от родителите си. Измисленото семейство съществува на принципа на симбиозата, всеки допринася с каквото може за общото оцеляване, къде с дребни кражби на храна или работа в сексшоп. Повече от парите обаче ги държи нуждата от човешка топлота и нормално общуване. Фамилията живее в хармония и разбирателство до момента, когато съзаклятието им брутално се разкрива. Режисурата виртуозно изследва както тясното пространство в паянтовата пристройка, така и нюансите в отношенията. „Исках да изразя поезията на човешките същества, а камерата и музиката са част от инструментите, които използвах за да успея.“ – казва режисьорът. Филмът вълнува с интимното вглеждане в безрадостната съдба на аутсайдерите като не раздава морални присъди. Разказът - бистър и нежен, постепенно се издига до обобщение за човешката участ.

„Щастлив като Лазаро“ на Аличе Рорвахер, заснет на 16 мм лента и после прехвърлен дигитално, красиво и с изтънчена чувствителност разглежда италианската селска среда донякъде в традициите на братя Тавиани и Ермано Олми. Режисьорката, любимка на Кан (с наградата за „Чудесата“, 2014), разказва историята на един добродушен до глупост младеж, когото всички експрлоатират – Лазаро. Рорвахер показва една действителност извън времето - модерно робство и феодална експлоатация на селяни някъде в италианските планини, които обаче живеят в хармония с традициите си. Решила е филма си като вълшебна приказка, с маркиза, имение и фантастични оцелявания, но след първата, почти идилична част, сменя тона, вкарва сатирични стрели и показва новия бит на селяните като изпаднали маргинали в големия град. Времето е минало, всички са остарели, само Лазаро е непроменен – същата детинска наивност, доброжелатгелност, неприспособимост. Сблъсъкът на грубата действителност със света на безкрайната добротга обаче е неминуем. Съселяните му да го смятат за нещо като светец, но финалът все пак е трагичен. Без лъчезарното излъчване на Адриано Тардиоло в ролята на Лазаро този филм би бил напълно невъзможен.

Кадър от филма „Черният ку-клукс-клановец"

С много шум в буквалния и преносния смисъл беше приет „Черният ку-клукс-клановец“ на Спайк Лий – открито политически трилър с директни съвременни препратки към ерата Тръмп. На пресконференцията американският режисьор си позволи да нарече американския президент с една обидна дума, текущо използвана в екшъните... Историята е вдъхновена от истинската история на Рон Сталуърт, чернокож полицай под прикритие, който се внедрява в Ку-Клукс-Клан през 70-те. В ролите са Джон Дейвид Уошингтън (бивш футболист, син на Дензъл Уошингтън) и Адам Драйвър.

Филмът осъжда както расовия екстремизмът на белите, така и на чернокожите, сатирично изобличава философията и комичните ритуали на Ку-Клукс-Клан и държи в напрежение от начало до край. Яростно политическо кино с майсторска режисура и пареща актуалност. Великият Магьосник на Ку-Клукс-Клан и съратниците му на няколко пъти повтаряха «Да направим Америка велика отново!», което предизвика смях в залата.

И още един политически сюжет събуди духовете – «На война» на Стефан Бризе. Заснет като документално кино, в репортажен стил, но всъщност много премислено като подготовка, той разказва за битката на синдикален водач, който се опитва да спаси една фабрика от затваряне. «Усещам нашата епоха, нашия свят като в състояние на война» - казва режисьорът, който беше в Кан с «Пазарния закон», донесъл Наградата за мъжка роля на Венсан Лендон. Тук този симпатичен и умен актьор отново е в акция, прави всичко възможно, за да се пребори с глобалните тенденции на закриване на производства, но в крайна сметка е предаден от своите и не успява.Корпорациите се оказват по-силни от държавните структури. Социалното насилие и принуда са показани буквално, яростно, без никакво разкрасяване. Радикално кино и както написа един критик, спрямо него социалните филми на Кен Лоуч изглеждат като нежни теменужки. «Не противопоставям добрите работници на лошите собственици или на корумпираните политици - обяснява Близе. – Направих този филм, за да легитимирам гнева.» Гняв и отчаяние на екрана, ударно въздействие в залата. Светът е разтърсван от конфликти, светът е във война ни казват много от филмите на фестивала.