Срещата с нея не те оставя безразличен. Човек бързо свиква с русите кичури, със зелените очи и плътния глас. Енергията на тази „млада дама“ е неподражаема и естествена.

Лияна е енергична, силна, динамична, борбена – дръзка и небрежна към глупавите недоразумения и активна в уязвимите за обществото ни сфери. Тя е човекът, който ще ти протегне ръка, ако имаш нужда от помощ, жената, която ще развълнува с блясъка в погледа си. Тя е един от малкото млади хора, с които искам да запомня тези години. Тя е учител, заел се да премества планини и да твори чудеса – в името на онова зрънце любов, от което хората в неравностойно положение имат толкова силна нужда. Като майка-закрилник, най-добър приятел и ментор по пътя – за децата Лияна е и топла грижа, и исполин, който да ги води.

Лияна Ивова Иванова, за приятелите Ли, е от Перник, но дългите летни ваканции от детството си прекарва в село Неделкова Гращица (област Кюстендил). Там небето е синьо, смехът звънък, а компанията – весела. Връзките от онзи период още съществуват, почти както тогава, когато децата играят белот или се пръскат с вода.
Завършва езикова гимназия в Перник – в паралелка с любимия френски език. 

Преди около седем години пристига в София, за да следва висше образование в Техническия университет. Но там се задържа само един семестър – кошмарно време, през което разбира, че мястото ѝ не е сред учебниците по инженерни науки, а в полето на изкуството. Скоро след това Ли е приета като задочен студент в СУ „Св. Климент Охридски“.

„Специалната педагогика ме откри и аз я приех като собствената си съдба“, споделя тя. „Много е важно човек да разбере за какво идва на тази земя; всеки е тук с някаква мисия – дело, което трябва да свърши“, казва Ли.

Специалната педагогика е профил, създаден да подготвя кадри с много специфична дейност – тяхната цел е да намаляват болката на децата в неравностойно положение. Защото тези деца най-често живеят в изолация и не получават достатъчно помощ и грижа у дома и в клас.

„В един момент разбрах, че това е моето призвание – да помагам на хората, на които никой друг не помага“, заявява младата жена. За времето на следването си Лияна изучава дисциплини като логопедия, психология, дикция и говорно-комуникативни умения, и др. А профилът, който Ли избира, я подготвя за 
работа с деца със зрителни нарушения.

Практиката си провежда в училище „Луи Брайл“, а дълбокият вътрешен мотив е проблемът със зрението на сестра ѝ. „Лине, моля те кажи ми колко е часът, защото виждам размазано“ – това чува Лияна всяка сутрин от сестра си, от която е научила много неща и която младата педагожка пази като важна част от живота си.

През лятото на 2016-та година, след няколко емоционални труса, тя заминава на морето, където работи като аниматор. Там се сблъсква с много и различни деца и покрай оцветяването на гипсови фигурки, разбира, че мястото ѝ е сред децата, на които помага. Когато се връща в София, почти на шега започва работа в една детска градина в Люлин.

„Минах през яслата и през всички групи, но си дадох сметка, че въпреки всичко това не са моите деца“, спомня си тя. После нейна колежка я съветва да постъпи на работа в Шесто помощно училище и макар и недостатъчно убедена в силите си, в трети курс Лияна почва работа като педагог на деца с проблеми, повечето от които са аутисти. Много бързо се превръща в слънце за тях. „Тази любов не можеш да я получиш никъде другаде“, споделя тя. „Тези хора развиха в мен огромно търпение и невероятна толерантност към децата“.

Децата не могат да кажат „Обичам те“, но погледът им, пълен с обич, топли ежедневно младата учителка – вече трета година. Едно от децата миналата година бягало от час, а днес вече може да изписва само думи като „сам“, „аз“ „мама“, „татко“, да държи химикалка и да пише по пунктир. Това е награда и за Лияна, която се гордее с него.

„Опитваме се да затворим децата в рамки. А те просто са извън рамките. И могат да ни научат на много неща, но ние не им даваме този шанс. И Айнщайн го е казал – спомнете си примера с маймуната, слона и рибата, които трябвало да се покатерят на дървото: слонът и рибата не могат, но те са способни на много други неща. Ние сме толкова различни… , а се опитваме да се поберем в ненужни рамки. Защо?“, пита Лияна.

"Вместо да държим децата на чиновете, защо не чуем техния глас? При всички положения бихме могли да научим много, ако обърнем поглед към света на децата. На латински „педагогика“ означава „следвай детето“, напомня тя, вмъквайки упрека си към тези, които налагат правила и се опитват да водят, без да са влизали в час като преподаватели.

И въпреки че от началото на година досега Ли губи двама важни за нея близки хора, тя успява да спечели награда от поетично четене с жури от водещи поети и критици. Защото Лияна е поет. Нелош поет. Ето едно нейно стихотворение:

Битовизми

Битовизмът в битието
е онзи тромпетист в три часа през нощта
на отсрещния прозорец,
свирейки за пречистване на души,
жената на пазара с развалените картофи,
детето в парка със смартфона на майка си,
още е малък, за да има собствен
може би е около четири годишен...
листата падащи през есента в борисовата,
шумът на заминаващите и пристигащи автомобили,
или просто онзи, който отива до магазина с колата си…
лабрадорът пикаещ до дървото
и всички останали изоставени кучета,
завиждащи на стопаните и пълния му корем ..
битовизмът е още и подаването на мръсницата горе над Кулата,
криеща се кокетно зад различни облаци,
звукът на звънящия телефон в салона
по време на представление,
шумът от чешмичката до градската градина…
разговорът на старите реститути
в Стара София, пушещи и пиещи коняк…
битовизъм е всеки път,
когато прочиташ последната глава на книгата и я оставяш в библиотеката...
ходенето до работа по едни и същи пътеки
лутането из магазините преди Коледа ,
обличането,
събличането,
рязането на нокти,
пиенето на вино,
лепенето на тапети,
усмивката сутрин…
прегръдките на майките сутрин във фоайето на училището,
запалването на стартера
пълният бебешки памперс,
рибешките глави отрязани с нож,
кръвта от носа,
босите крака,
тълпите в метрото,
клошарите,
пожарите в махалата,
мухите, които все по рядко се появяват,
убиването на диви прасета,
майката с камерата тичаща след дъщеря си,
болката в главата,
махмурлукът,
миризмата на чесън в шкембе чорбата,
целулитът по бедрата й,
мекиците на баба,
разбитите сърца,
празните души,
скъсаните маратонки,
фасовете по улиците,
счупените прозорци на автобусите
и всичките онези малки неща,
които правят живота ни битовизъм..
а всъщност всичко, от което имаш нужда е една прегръдка,
но не винаги има кой да ти я даде
и понякога,
но
само понякога тя е единственото,
което ти липсва и нещото,
което никога няма да е същото ако е от други ръце…

На въпроса ми кога се е почувствала като поет, който е готов да напише нещо и да го покаже на останалите, тя отговаря с твърдост – никога. „Не, аз не съм поет. За момента съм специален педагог“. Първото стихотворение, до което се докосва, е „Прощално“ на Никола Вапцаров. Следващата ѝ голяма поетична любов е Христо Ботев, а тефтерът, който наследява от баба си, Ли изпълва с вдъхновяващи мисли и цитати. Докато един ден решава да опита и тя да създаде нещо писано. Обича да се изразява и в есеистична форма. „Все по-малко хора, които умеят да мислят, има у нас. Другите избягаха навън...“, казва тя.

Междувременно Лияна се изявява като млад поет и в Арт хостела в София – в поетичните вечери, организирани от писателя и поет Иван Димитров. Със Здравка Евтимова се запознава покрай сбирките от училище. Следват четения с Калин Терзийски, Николай Владимиров и други поети. 
А в мечтите на Ли прескачат късометражни филми, голямо кино и театър, издадена книга на Брайл и поетичен сборник – макар и от време на време да се свива на топка и да плаче скришом от света. Междувременно се бори с несправедливостите в незрящите очи на нашата общност.

Това е историята на един смел човек, който заразява с ентусиазма на своята младост и успокоява с мъдростта си. Да срещнеш поет е радост. И сила.

_____________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: [email protected].