Цветя от края на 80-те: тъмният „уейв” (Част ІІ-ра)

Емил Братанов 09 ноември 2014 в 18:00 19235 0

Антологията с хрониката на българския рок от края на 80-те и най-красивите му парчета-послания вече e и пакетирана в печатницата. Луксозното издание с твърда корица и библейската дебелина от 608 страници „затварят” подобаващо дълго сбираните спомени и емоции на Братанов и Янев, но най-вече оставят исторически знак с разбиващите близо 250 текста на парчетата, които белязаха петилетката на рока, дошъл с демокрацията и над 40-те интервюта с героите. Плюс 270-те авторски снимки на Нели Воева и Стоян Гребенаров. И общо споменатите ок. 250 български рок групи от периода.

Въведението в спомените за даркуейва, заедно с нещо от историята на "Нова Генерация", т.е. 1-та част от "ДаркУейва", започват ТУК!

Поредният „раздел” с фрагменти от архивите отново е в две части в Нюза и в едно „предаване”. Бонусът в звуковия файл, „Музикалната кутия” – е нещо, което даже книгата ни няма как да ви даде: реставрирано е най-ценното от пазеното от самата ни издателка Доротея Монова – едно нейно интервю с Митко Воев (и Кристиян, който обаче почти не се чува) за „Ритъм”, отпечатано година-две преди края на 80-те! Включваме го тук за всички, които искат да помнят гласа му и заради феновете, приятелите, слушателите.

           

Преди повече от 20 години в един тъжен есенен ден болестта победи човека Димитър Воев.Още приживе, някои се удивляваха, други се ужасяваха на онова, което се раждаше в мозъка му. Думите и музиката, визиите и несъгласията, кошмарите и мечтите му – поне онези, за които от стихове и песни можеше да се добие представа… Съдбата и болестта решиха да му отнемат всичко там. Заселиха се именно в главата му. И бързо подмениха гениалната му нестандартност с черната пелена на безвремието. Всъщност, не успяха. Установявам го и сега, след времето на една младост. Той остана в него. Дори да не е Завинаги, ще е за много дълго. Докато някак се скапят магнитните носители на човеците и изгние цялата хартиена памет на човешкото творчество. Но това вече е езотерика. Или наистина – само с една дума: памет.

Димитър Воев: Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи, обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по-…, може би пък и по-истинско. Защото ако си пиех свободно и спокойно кафето и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост...

Марта – една от двете сестри в семейството на Мони Воев, се престраши да надникне по-дълбоко в душата и спомените си, заради книгата ни:

В къщи имаме един шкаф, пълен с касетки с музика; когато бях по-малка, взимах от там албума на „Нова Генерация” „Forever” и го слушах по цял ден на касетофона на баба ми, защото си нямах собствен. И всеки ден, преди нашите да се приберат, я връщах обратно и никога не им казвах, че съм я слушала. Харесваше ми и много исках да разбера историята и музиката, но нищо не разбирах. Постепенно започнах да се вглеждам и в света около себе си и да правя връзка с текстовете, макар че времето е много различно. Винаги ще има допирни точки. Все пак става въпрос за глупостта на масата от промити мозъци.
Преди години, веднъж когато бях на гости на Нели и я попитах, много се притеснявах, защото знаех, че сигурно ще й е трудно да говори за това. Тя извади един куп снимки и започнахме да разглеждаме. Имаше една снимка на Митко и Мони от 1991 година, направена по време на снимките на клипа към песента „Тъмна Земя”, просто я помолих, дали може да я задържа и тя ми я даде. Оттогава винаги много я пазя. Понякога я вадя и я гледам и си мисля за тези дни. Ще ми се и аз да съм била там, понякога.

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.
(Патриотична песен; текст на Д.Воев)

Историята на „Трендафил и Чугра” е също легендарна и те наистина са сред динозаврите. Да припомним, че преди, вместо цветето в името им бе Воцек. И са едни от малкото стари кучета, които имат не само творческо-съучастническо отношение към собствената си и на генерацията история – но са и прилежни хроникьори на онези славни „демо”-години (както пък ги нарекоха „мъртвите поети” в друга среща в „Кутията”). Детайлите дължим на прилежно списвания блог на Wozzeck (wozzeck.blog.bg/muzika). И се връщаме повече от 30 години назад:

През 1981-ва Георги Маринов и Пенчо Попов са студенти по медицина и започват да свирят епизодично с две акустични китари като предимно импровизират или свирят класически пиеси. През 1984-та Димитър Воев и Георги свирят джаз като дует (бас и китара) под името Wozzeck (по операта “Wozzeck” на Албан Берг).

През това време тримата се събират в апартамента на Пенчо, на когото постепенно започват да викат Чугра и съвсем спонтанно една вечер записват две импровизирани песни с подръчни инструменти и с неговия касетофон. Първата се казва “Корени бесни ласкаво стенат”. По това време Воев работи като пощальон и текстът на тази песен е написан на празна бланка за телеграма. За съжаление касетката, на която са записани тези песни впоследствие се загубва.

С времето проектите, които започват на шега, стават по-сериозни и за отделните албуми се прави някакъв предварителен план, който определя общата тема на парчетата. И дори някои от тях, напр. класическите, се репетират. Обикновено Георги Маринов свири предимно на китара, Чугра – вокал, китара, пиано, а Воев – вокал и бас,  но много често се разменят и конфигурацията почти винаги е различна (понякога се разменят и по време на записа на самото парче). Това, което кара групата да се събира отново и отново и да записва песни, които няма никакво намерение да издава е невероятното чувство за свобода, което всеки един изпитва, докато протичат записите, а това е изключително ценно и рядко в развития социализъм. Тази свобода дава възможност в песните да е пълно с нецензурни и анти-социалистически текстове, което е голяма рядкост по онова време.

Междувременно работят с текстове и от „Степният вълк” на Хесе, правят и бележития проект „Соня и сала” – където много е вероятно като мокър сън да „присъства” Соня Васи. Едно парче се оказва по текст на партийния трибун и функционер Георги Кирков, но когато го записват – те не знаят това.

Последният албум на Wozzeck и Чугра “Бергология” е записан през м. февруари 1992 г. – информира блогът им, – в професионално студио на “Dilema Music”, което тогава се намира в стадион “Васил Левски”. Използвани са извадки от операта на Албан Берг, които са съчетани с четирите парчета от албума. Записите са направени с предварително програмиран drumulator, който определя темпото и формата на парчетата, а останалата музика освен няколкото теми в парчетата е импровизирана. В албума участва и братът на Воев – Симеон, който свири на флигорна.

На 07.05.1992 г. е единствената концертна изява на Wozzeck и Чугра. В зала „България” те участват с две парчета от “Бергология” именно в концерта на “Нова Генерация”, който днес вече е достъпен филм на Енил Енчев и Иво Христов. На 05.09.1992  г. Wozzeck и Чугра прекратява съществуването си. В този ден умира Димитър Воев.

Единственото решение – живот.
Ние ще влезем в забравата
с поредния номер и код.
На гърдите ни татуирани
пеперуди, пролетен валс.
Виена, вътре в мен изнасилена,
цигулково стържещ романс.
(Селска соната за два солдата /Единственото решение – живот/; т.Д.Воев)

Културата е, как да кажа, нещо фино
и народът трябва да върви към нея планомерно.
Важен фундамент за културния кипеж
е нашето решение, което утвърди,
че българинът вече се сношава със законно придобит партньор,
единствено по начин естетичен и практичен.
(Културата е нещо фино; автор Георги Маринов)

„Дарк”-поетите и рокгрупите. На тях не им беше лесно, защото екзистенциалните им импресии бяха само на пръв поглед „шантави” и пълни с „безизходица”. По-вярно е да отбележим, че тяхното творчество бе някак по-тясно в предназначението си и затова възприемането му бе по-трудно. И не напразно тяхната публика бе общност от съпричастни единомишленици; едни „кръжоци”, фенклубове по градове и окръжни центрове, в които се изповядваха душевност и метафори – разбираеми в и за общността.

Трябва да се споменат поне още няколко групи, които няма къде другаде да „вместим” в жанрово-емоционалните „раздели” на книгата ни. Русе май бе градът, където семето на Воев и „генерацията” бе поело най-живителни сокове; но освен там – и в Добрич, Силистра, Плевен, Търново, Варна... Галя Маджарова е съучастник в една група. Илияна Бешкова – в друга. Самата Нели Недева-Воева в първите години на 90-те вече правеше парчета с „Други гласове”. Ивашкин, „Мефисто”, „Арт Дженерейшън”, „Абсолютно начинаещи” са рожби на „вълната” и последователи на Митковоевото наследство.

Емил Вълев – „Виолетовият генерал”, се завърна с картина и звук през 2009-та. А излезе на сцената и в Нощта на динозаврите – на „Улица Нов живот”, по която продължават да крачат приятели и съмишленици на Митко Воев. Вече бе издал албума "Колекцията" (с най-добрите парчета на "Виолетов генерал") и направил изложба със свои живописни платна в столичната галерия "Сезони".

Metal Katehizis ревюира при излизането му албума с проникновението на посветените, съвсем кратко, адски заслужено, и миксирайки старите ленти на историята: Същинското съдържание на "Колекция" вече е друго нещо – 80 минути мрак, болка, отчуждение, меланхолия и сарказъм, подредени в хронологичната обвивка на пътя на Виолетов генерал. В течение на онази вихрена (за българската музика като цяло) половин декада, започнала от знаковата в много отношения 1989 г., Евгени "Джули" Генчев (бас) и Емил Вълев (вокали, китара, синтезатор, програминг, хармоника) успяха да се наложат като една от водещите "авангардни" за времето си родни групи, гордо нареждайки се до „Нова генерация”, „Воцек и Чугра”, „Мъртви поети”, „Абсолютно начинаещи”, „69”, „Две купета”… с паметните си концертни изпълнения и с парчетата от трите си официални албума – нашумелия дебют "Двойник" (1992), последвалото го година по-късно своеобразно демо (на Емо) "Д'Емо" и прощалните "Разкази за София" (1994).

20 години след Димитър Воев, на невъобразимото рок-възпоменание се случиха много неща, за които бяхме решили, че са останали само там назад – при „цветята от края на 80-те”. Но на Улица „Нов живот” се появиха групи и рокаджии, които си мислехме, че днешната публика не познава, а и че са сменили попрището и ще останем само със записите им. Ала и те, и самата публика ни опровергаха. Такъв е случаят обаче, не само с „Клас”.

Забележителен comeback направиха и „Мъртви поети”. С хора, дошли от далечна чужбина за тоя гиг. Както винаги – и преди 20 години – в своето типично уж непридирчиво амплоа: скромни, амбициозни, но не парадиращи със статута си на също легендарна група. Защото именно те откриват концерта – превърнал се във филм – в „малката” зала „България” от 1992 г. на „Генерацията”. Сега се връщам към срещата ми с тях в студиото на нашето Радио (пълния текст в ОФФНюз, ноември 2012 г.).
Те оставят зад себе си в българската рок хроника на „второто поколение” едва два албума – първият дори се нарича „Демо”. С кратък и твърде стилен и интелигентен път и публика, която не ги е виждала често (извън столицата и Бургас, Благоевград и Русе). С инцидентно събиране преди 4-5 години. И някои опити на членове на състава да продължат на други нива с други хора.

Макар да твърдят, че са повече „алтърнатив”, макар личните им слушателски предпочитания да са още по-широки; в началото „поетите” са преди всичко импресионисти (но не и зъболекари, какъвто романен вариант съществува; един от тях, все пак, е психиатър – истински!). Онези парчета от първия им „Демо”-албум са някак по-меланхолични и мрачни като естетика, макар чисто тоналната им динамика да не е непременно „дарк”, нито „вълна”. Но няма да им правя дисекция, колкото и да обичам да търся местата на българските групи в рамките на жанр, стил и творческо присъствие в нашата рок хроника.

Достатъчно мистика обвива и наличната информация около групата. Трудно се намират даже снимки в нета. И с информацията в Мрежата положението е почти същото. Хайде, намерете нещо повече за началото: когато към вече събралите се Явор Сидеров, Христо Ангелов и Момчил Караиванов се присъединява и Веселин Тенев. И се ражда групата „Мъртви поети”. В самия календарен край на 80-те години на миналия век.

Преди 3 години, при предпоследния спонтанен реюнион на „поетите”, Марта Евтимова („е-вестник”) излавя Веско да „превърти лентата”: Христо измисли името на групата от един популярен тогава американски филм. Беше изключително приятно и прекрасно преживяване. Имаше някакъв ентусиазъм не само у нас, но и в хората. Имаше глад за българска музика. Първият ни концерт беше с „Нова генерация” в малката зала „България”, през 1992 г.. В началото на 90-те се засили даркерското движение, за което пък голям принос имаха Васо Гюров и „Ревю”. „Мъртви поети” бяхме по-скоро близки до британския индипендънт, готик музиката. Въпреки многообразието на музикални влияния, стилът беше компактен, мелодичен и запомнящ се. Не сме се разпадали официално. Просто всеки си потегли по своя път. Момчил стана оперен певец, Явор – преподавател по политически науки, Христо – преводач и китарист на „Мачпойнт”. Аз вече повече от 10 години се занимавам с психиатрия (живее и работи в Айова, САЩ от 2006-та – бел.авт.)…

Тук ще спра със статията, за да оставя приблизително равни двете й части. Повече – в книгата.

    

А сигурно пак ще останат едни 3-4-5 % с хора и събития, разговори, случки – там в БГ рока от края на 80-те, които е нямало кой да ни разкаже. Както Румен Янев рече във Варна, все пак, изпълнихме дълга си да оставим всичко онова в Антологията, което участниците в нея заслужиха с песните си.

Или както Пешо Чухов (екс-„Субдибула”) обобщи в един разговор-среща в ОффРоуд Радио, през опита си на поет и музикант: "Аз мисля, че ако нещо не е самият живот, то не може и да бъде изкуство. А сега също има срещу какво да се пее. И също има неща, които ни бодат очите. Въпросът е, че днес всеки може да изпее каквото си иска без да се притеснява от нищо и точно поради това „тези неща” се губят. В сегашната прекалено обемна кресливост се губят истинските гласове, докато тогава беше обратното – всичко беше фризирано, изравнено и истинските гласове се открояваха."

Всички снимки са от архивите на Нели Воева, Bulgarian Rock Archives във ФБ, oldbgrecords.blog.bg и на автора на текста.

А специалната Музикална кутия (точно 150 мин., ТУК!), заедно с гласа на Митко Воев и парчетата, описани по-долу, може да слушате в нашата "Туба".

ТРАКЛИСТА
на използваната музика в радиопредаването:
НОВА ГЕНЕРАЦИЯ:
Суета (LP “BG Rock 1”, Балкантон, 1988)
Ледове (LP “BG Rock 1”, Балкантон, 1988)
Патриотична песен (Кас.”Forever”, DS Music, 2001)
ВХОД „Б”: Аз съм Аз (К.Манчев; демо, 87)
НОВА ГЕНЕРАЦИЯ:
Изповед (Кас.”Forever”, DS Music, 2001)
Нарцис (LP “BG Rock 1”, Балкантон, 1988)
КАЛЕ: Малко момиченце (репет.демо, 88)
Епитаф за Кале (демо, 87)
ВОЦЕК И ЧУГРА:
И съдбата дръпна водата (Кас.”Facing The Law”, 86)
Общество (Д.Воев & Воцек и Чугра; демо)
Соня и Сала (Кас.”Соня и Сала”, демо, 87)
ВИОЛЕТОВ ГЕНЕРАЛ: Под дъжда (93)
МЪРТВИ ПОЕТИ: вс.зап.от Кас.”Demo 90-93” –
Апатия, Орисия, Навика на телата, Грапаво утро
АРТ ДЖЕНЕРЕЙШЪН:
Проза (“Outside Time”, DS Music, 94)
НОВА ГЕНЕРАЦИЯ: Завинаги (Forever, DS Music 2001)
* Вс.инстр.пасажи/фонове са от
ИЛ.ФОРТУНОВ: CD „Въпроси” (2013)

PS. Официалното представяне от миналия нощен петък по "Хр.Ботев" мина много добре. Дори има и годен за слушане запис. Предстои (докато нашата "туба" се ремонтира) да го разположа временно другаде; тук ще има годен линк тогава - бел.авт., Е.Бр., ноем.2017.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови