Два тематични полюса и два коренно различни стила успешно съжителстват на екраните в Кан и показват многообразието и дълбочината на авторското кино.

„Болка и слава“ на Педро Алмодовар и „Жалко, че ви изпуснахме“ на Кен Лоуч. Но ситуацията не е Алмодовар срещу Лоуч, а Алмодовар и Лоуч, еднакво силни и завладяващи, всеки верен на себе си, но и надскачащ познатото. Засега в предвижданията на световната преса „Болка и слава“ води класацията, а френската критика му дава най-много въображаеми „Златни палми“. Това, разбира се, няма отношение към оценката на журито. Не рядко журналистите са бивали силно изненадани... 

„Филм на Алмодóвар“ – така пише в надписите на „Болка и слава“, последният опус на испанския майстор в състезанието. Само „Алмодóвар“ защото името е вече марка, институция. Най-известният по света испански режисьор, след Саура и Бунюел, е автор с неповторим стил, влязъл в историята на киното с няколко великолепни филма, които познаваме - „Жени на ръба на нервна криза“, „Всичко за майка ми“, „Говори с нея“. Отношенията му с Кан са приятелски - има награди, но не и „Златна палма“. Беше обаче Председател на журито през 2017. Може би му е ред, тази година става на 70. Последните му филми „Кожата, в която живея“ и „Хулиета“ разочароваха почитателите му, заради дистанцията спрямо героите и самоповторенията. Но „Болка и слава“, който е откровено автобиографичен, много напомня изповед. Дълбока, осмислена, откровена докрай, но и деликатна. Това е кино съвсем близо до формулата на Кан „авторско кино за широката публика“.

РЕЖИСЬОР В КРИЗА И БЕЗПЪТИЦА

– творческа и човешка, това е сюжетът на филма. А той е познат още от „Осем и половина“ на Фелини (да споменем само най-запомнящият се филм по темата), но тук има съвсем друго звучене. „Това е филм, който трябваше да направя“ – споделя Алмодовар. - Не искам да го описвам като терапия, но мога да кажа, че имаше облекчаващ ефект“. Докато бавно потъва в „лов на дракони“ (пушене на хероин и за да облекчава многото си физически болки) героят протъва в спомените си и оттам идва спасението му. Безоблачното детство през 60-те в малко село във Валенсия, майка му, първото сексуално влечение, Мадрид през 80-те, първата любов към мъж в зряла възраст и болката от скъсването. Това, което го изважда на повърхността, е писането. Застаряващият и несигурен Салвадор Майо е изигран деликатно-вглъбено от Бандерас, представящ нещо като алтер-его на Алмодовар („познаваме се от 40-години, призна Бандерас, много сме преживели и този филм е една сълза от радост“), на кръстопътя на истината и измислицата. Той носи ярките дрехи и аксесоари на маестрото, има емблематичната му прическа, апартаментът му е копие на дома на Алмодовар, с истинските картини... Понякога приликата е потресаваща, а малките различия добре работят за силата на посланието - отчаянието и депресията се преборват с творческия акт, чрез помирението с близките, семейството, приятелите. Освен Бандерас, във филма блести и прелестната Пенелопе Крус в ролята на майката на бъдещия режисьор. Алмодовар, Бандерас и Крус донесоха в Кан испански дух. А най-ценното във филма е тоталната искреност и липсата на нарцисизъм – това сякаш е новото ниво на Алмодовар. „Болка и слава“ показва открито много пристрастености и зависимости, но режисьорът признава, че голямата му пристрастеност, освен да спи по 8 часа, днес е „киното – и като зрител, и като разказвач.“

КЕН ЛОУЧ, МАЙСТОРЪТ НА АНГАЖИРАНОТО СОЦИАЛНО КИНО

И защитник на работническата класа, също изненада публика и критика. 82-годишният ветеран с две „Златни палми“ зад гърба става все по-добър и както отбелязаха, се подмладява, остарявайки. Лоуч неизменно работи с великолепния си сценарист Пол Лавърти и двамата отново анализират, но по човешки, най-новите форми на експлоатация сред работещите. Но това не е социологическо изследване, а жива семейна драма, в която ще се разпознаят милиони по света. Филмът показва как се влошават отношенията в едно най-обикновено семейство заради чудовищната заетост на родителите, как един тийнейджър почтки тръгва по лош път, идват кризи, малки и големи неприятности. Бащата е шофьор-доставчик на стоки по домовете (от Амазон и други подобни гиганти на търговията), със свой камион, купен с големи лишения и е притиснат от графика си до степен, с извинение, да трябва да пикае в бутилка... Майката се грижи по 14 часа за стари и болни хора и направлява децата си по телефона. Всичко, което искат е да живеят нормално. Но никак не се получава. Основното им състояние е стрес, гняв, неудовлетвореност. И все пак успяват заедно да запязат следи от човешкото си достойнство. Лоуч го казва най-точно: „Искаме ли наистина свят, в който хората работят под такова напрежение? Това не е провал на пазарната икономика, обратно - това е логичната еволюция на пазара, просмукан от дива конкуренция, целяща да намали разходите и да оптимизира печалбите. Пазарът не се занимава с качеството на живота ни. Това, което го интересува е печеленето на пари, а двете не са съвместими. Работниците с ниски доходи, като моите герои и семейството им, плащат цената.“