Започвам отзад напред...

29 октомври, 9,30 часа, центъра на Белград.

Ходим с жена ми, Лазар (концерта на чичо Ник Кейв беше част от моят подарък за рожденият му ден), както и Рашо и Яна – приятели от квартала, Рашо се занимава с продуциране на една млада пънк банда – Toy Letters, непременно ги чуйте.

На една от централните улици виждам входа на философския факултет и се замислям дали Вук Драшкович не беше именно философ, но кратките ми размисли срещат зловещ вой на акордеон.

Виждам дете на около 8 години. Пред него кутия, в която хората хвърлят монети.

Детето няма никаква представа какво е акордеон, камо ли да може да върже два тона един след друг. Но въпреки това то седи и свири съсредоточено.

Звукът напомня микс от Джорджано, скърцане на врата, реч на подпийнал преподавател по латински и стомашни колики.
Започвам да се чудя дали снощният концерт не ме е повредил, но само 500 метра по – нагоре по улицата второ дете, този път момиче, отново е застанало с акордеон и свири също толкова зловеща канонада от звуци, но по някакъв друг, далеч по – умозрителен начин.

Купувам си баничка от пекарната, вземам и йогурт, както и още някакви печива и сядам в едно кафене, оставяйки жена ми и синът ми да се разхождат.

Не ми се разхожда особено много – мрачно е, духа тънък ветрец...

Гледам какво съм снимал предишната вечер.

Не е много. Няколко снимки на публиката – (в залата имаше по мои скромни изчисления около 15 000 души, не знам дали има официална статистика, за да ме опровергае.

Отпивам от кафето и се опитвам да си спомня името на бившия премиер на Сърбия, който беше хладнокръвно разстрелян.
Зоран Джинджич.

Паметта ми става все по – неуслужлива с времето...

28 октомври, Калотина...

Часът е около 11 българско време.

На границата изненадващо има много автомобили.

„Ха, виж колко фенове на Ник Кейв има” – казвам аз на спътниците ми, без да си давам сметка, че няколко часа по – късно ще се окаже, че е точно така.

На сръбската граница митничаря пита – „По каква работа в Сърбия”.

„На концерт на Ник Кейв” – казвам аз.

„На Цеца Величкович ли?” – ухилва се митничаря и ни връща паспортите.

„Не, на Ник Кейв, Цеца идва редовно и в София” – отвръщам аз и ми иде да му разкажа, че най – големия концерт в кариерата на Лепа Брена е бил в София, на националния ни стадион, но ме става срам и му спестявам тази информация.

И поемаме по пътя.

Смеем се, че таксата, която се плаща за магистралата се нарича „путарина” и въобще, близоста на двата езика поражда комични коментари.

В Белград сме някъде около 15,30 местно време (сърбите са с един час назад).

След това следва настаняване в култовия някога хотел Югославия (напомнящ на голям панелен блок в Младост 4), след това хапване (как без плескавица и дюлова ракия).

В заведенията се пуши, всички пафкат а сервитьорите носят пепелници.

Усещам, че съм започнал да възприемам това като екзотика (а само ден по – късно един пич от Крушовац ще ми каже в прав текст, че не са много убедени, че искат в ЕС именно заради правилата като това да не се пуши в заведенията).

Пред залата сме около 19 часа.

Зала „Комбанк Арена” е почти като нашата „Арена Армеец” . Предназначена за концерти, но преди всичко за спорт.

Виждам плакат, че месец след Ник Кейв ще гостуват „Скорпиънс”.

Казвам някакъв виц – „Представяте ли си сега да сме се объркали и вместо на Бед Сийдс да попаднем на немските естрадни хевиметъли”, а синът ми ми казва – „А представяш ли си вместо за Ник Кейв да си купил билети за Весна” и в такива шеги и

закачки влизаме в залата.

Нашите места не са от скъпите.

Седим отдясно на сцената, но доста височко.

Ако не са двата големи екрана, опънати отляво и отдясно, няма да виждаме добре.

Правя няколко снимки.

Виждам някакъв чичка, който обикаля публиката с бидонче с местната бира „Jelen” на гърба и налива в пластмасови чаши, продавайки биричка на хората в залата.

На сцената няма нищо особено.

Инструментите и беклайна са подредени, отззад няма нито винил, нито някакви специални ефекти.
Нищо.

Само плат, спуснат като завеси на класически концерт.

Носи се тихо някаква минималистична музика. Падове от аналогови синтезатори, чат – пат по някой откъслечен тон от роял „Стейнуей”, размазан от reverb и лек атмосферен шум.

Музика, която по – скоро действа релаксиращо и успокояващо, отколкото да повдига настроението на хората.

В 20.00 часа, за колкото е обявен концерта залата все още е пълна на около една трета от капацитета си.

В 20.10 минути залата се пълни до половината, а в 20,20 часа залата е пълна догоре.

И в този момент светлините гаснат, тихата фонова музика се усилва и започва пеене на триглас без думи.

Мрачно, меланхолично интро.

Светват светлини и групата излиза на сцената.

Всички са в черни костюми.

Ник Кейв е с характерната си бяла риза с яка тип „лястовица”, извадена над ревера на елегантното сако (тоя човек как издържа два часа и половина с костюм само той си знае, аз бих получил инфаркт на 15 – тата минута).

И се започва.

Инструментариума на сцената е по –подходящ за концерт в класическа музикална зала.

Да, има комплект барабани, има електрически китари, има бас китари.

Но освен това има вибрафон, тръбни камбани, симфонични чинели, цигулка,

Докато върви първото парче някой ме тупа по рамото.

Обръщам се и виждам Ели Белобрадова (Летящата Коза Ерато), която, по ирония на съдбата се намира точно до мен в залата.
С радост си казваме няколко думи и се вторачваме в сцената.

Ник свири предимно по – нови парчета.

На практика от нещата, които слушах аз, когато бях на 25 той изсвири само няколко песни - Weeping song, From her to eternity, Mercy Seat и разбира се Into My Arms.

Сега малко за атмосферата в залата.

Публиката на Ник Кейв не е обикновената рок публика.

На такъв концерт няма да видите хора, които ще отидат на AC/DC или пък, не дай си боже на Europe или на Bon Jovi.

Публиката на Кейв е от маниакално предани фенове, които са (сме) нещо като секта.

Песен след песен публиката поема спектакъла почти в транс.

Тя живее с всяка отделна рима, с всеки отделен стих, с всяка стъпка на чичо Ник и с всяка нота на бенда.

Усещането е за една общност, която диша и живее с музиката, която се лее в залата.

Иначе концерта се движи извън всякаква логика.

Първите няколко парчета са бавни. Протяжни, тежки, пронизващи.

Ник Кейв не пее.
Той проповядва.

Акцента на следящите го камери е в ръцете му – изящни ръце на пианист (той свири някои от клавирните партии и на самия концерт).

Аранжиментите на Бед Сийдс са странни и също извън всякаква логика.

Китарните партии размазват в средния регистър.

Доминантните звуци са на особено настроените барабани, сякаш повече напомнящи джазов сет.

Хамонд орган заедно с Микро Корг, престроен по – ниско бас – целият инструментариум сякаш клокочи, за да изригне в някакъв момент и да създаде истински апокалипсис от индустриални звуци на сцената.

Бандата обаче изключително добре борави с тишината.

Зверски слините избухвания се редуват от пианисимо, което те кара почти до болка да притихнеш.

Сякаш болката и истерията са на една ръка разстояние – разбрахме го, когато след няколко бавни парчета Бед Сийдс изведнъж засвириха песента от 1984 година From her to eternity.

Тук изведнъж осъзнах, че дългото присъствие на Бликса Баргелд в групата е белязало завинаги стилът и.

На припевите, които са „силовите” моменти в парчето Ник Кейв и Бед Сийдс звучаха като Айнщюрценде Нойебаутен и си бяха чист европейски индъстриъл.

В този момент „изгря” и звездата на човека, който замести Бликса в групата - Уорън Елис.

Дълга коса, дълга брада, мултиинструменталист и певец.

В бандата свири ту на цигулка, ту на синтезатор, ту на китара, ту на пиано.

А сценичното му поведение е на предозирал с ЛСД робот съветско производство.

Този човек се грижеше както за бек вокалите, така и за създаване на шум, ползвайки въздесъщата си цигулка като уред за мъчения.

Малко след ударните парчета се случи и гаф – роудитата бяха пропуснали да настроят китарата на мистър Елис и той започна една баладична песен (простете ме, но не мога да се сетя името и), в която има остинатен мотив на китара до края.

Китарата обаче не беше настроена и когато пианото удари първия акорд заедно с нея, се чу четвърттонова пулсация.

Това не стресна никого от бандата.

Те продължиха да свирят невъзмутимо. Само аз забелязах, че кийбордиста намигна на Елис и се подсмихна лекичко.

Впрочем това беше единствената усмивка в тоя концерт.

Веднага след това осветлението лекинко загасна и Ник Кейв седна на пианото, за да изсвири Into my arms, а аз снимах малко от песента.

Около минута. Мисля, и че лекинко си поревах именно на тая песен, но в залата бе тъмно и никой не разбра.

Следва на стр. 2