Филмът, който закри състезанието в Кан беше «Дивата круша» на носителя на една "Златна палма" Нури Билге Джейлан (за чеховския "Зимен сън", 2014), който теоретично може да влезе в най-престижния киноклуб на два пъти носителите на това отличие.

Тук той протяжно, детайлно и много реалистично (в продължение на цели 183 минути) разказва за млад мъж, който се връща в анадолската провинция при семейството си и там амбициите му да стане писател потъват в бита и конфликтите с баща му. Фино и дълбинно изследване на семейните връзки и препятствията пред творческата личност, борбата на поколенията и на традицията с новото. Впечатляваща е работата на оператора Гьокхан Тириаки, който на пресконференцията каза, че Джейлан винаги върви срещу течението и всеки път иска нещо ново. А турският режисьор обобщи, че това, което го интересува, е изследването на човешката природа.

"Признавам, че животът продължава да ме удивлява", каза Джейлан.

Филмът Capharnaum на ливанката Надин Лабаки току-що получи Наградата за гражданска доблест, присъждана за първи път от специално жури с президент мавританския режисьор Абдерахман Сисако („Тимбукту, в състезанието 2014 и с номинация за чуждоезичен „Оскар“). Тази награда откроява хуманитарните, универсални и граждански ценности на филм от официалната селекция. Така Capharnaum се позиционира като един от сериозните претенденти за „Палмата“. Но не само заради това, разбира се, а защото е вълнуваща история и силно овладяно кино, което натиска най-болезнените точки на съвременността: малтретирането на деца в семейството, нелегалните имигранти, работещите без документи, безпросветната мизерия и безразличието на институциите. Героите са две изоставени деца, скитащи по улиците на Бейрут и Ливан - Зен на 12 и Йонас на 2 годинки, които се отглеждат почти сами. Зен няма документи, следователно не съществува пред закона, напуска семейството си и филмът показва неговата инициация в жестокия свят на възрастните.

„Това е историята на всички онези, които нямат достъп до елементарни права, образование, здраве, също и любов“ - казва Лабаки.

Режисурата е далеч от сантименталната интерпретация, която предполага подобен сюжет. Рамката е строга – малкият Зен е решил да започне съдебен процес срещу родителите си, с обвинение че са му дали живот, но са неспособни да го отгледат нормално. Стилът е остро реалистичен, наблюденията на окаяната среда точни и обективни.

„Вместо да оплаквам съдбата на тези деца, срещнати на улицата и да се чувствам още по-безсилна, предпочетох да използвам професията си като оръжие, дори само да подтикна хората към осъзнаване“ – заявява Лабаки, която освен режисьорка е и красива актриса.

Децата-актьори във филма, водени превъзходно, имат почти идентичната съдба на своите герои - по време на снимкките родителите на малкото са арестувани и екипът им помага да напуснат страната. Зен е показан като малък боец, който всячески се опитва да изплува от мизерията, показана като фаталност. Направен с мярка и тънка чувствителност от жена, третиращ парещите проблеми на изключените и при жури, в което има 5 жени ливанският филм има всички шансове за „Палмата“ или за някоя от другите важни награди.

От последните дни впечатление направи и „Айка“ на казахстанския режисьор Сергей Дворцевой. Той е в същата тематична и стилистична посока, дори има и сюжетни съвпадения . „Айка” също говори за трагедията на хората без документи и идентичност в съвременните общества, където огромни маси мигранти се устремяват към по-добър живот и са готови да плащат всякаква цена. В случая това е млада киргизка (Caмал Йеслямова), която бяга от бедността и иска да се закрепи в Москва. Тя ражда дете и веднага го изоставя, защото е невъзможно да го гледа. Документите й са с изтекъл срок, работи в ужасни условия на черно, не й плащат, не може да си намери нова работа, притискат я кредитори-мафиоти, накрая я изхвърлят и от мръсната комуналка, където живее с десетки подобни на нея клетници... На финала все пак майчинският инстинкт надделява. Заснет изцяло от ръка, дълбаещ дъното на социалното дъно, изследващ човекът в тотална безизходица и без никаква надежда „Айка“ донякъде напомня киното на братята Дарден, но остава на нивото на констатацииите и на познатата „чернуха“. Хуманното послание е силно, но е без адресат. Филмът има шанс да получи награда за женска роля за Самал Йеслямова, която изгражда от начало до край цялостен образ на жена в безизходица, решена да надмогва злото и да оцелява.

На фона на това радикално социално кино последното френско предложение „Нож в сърцето“ на режисьора Ян Гонсалес прозвуча неубедително, да не кажем скандално. Главната героиня (Ванеса Паради като ледена блондинка-лесбийка) е продуцентка на гей-порно филми от края на 70-те. Принудена е да се изправи пред сериен убиец, който брутално избива „актьорите“ от екипа й. Изпъстрен с претенциозни и кичозни визиони, неовладян като разказ, „Нож в сърцето“ е маскирано порно, което претендира за авторско кино. Дори присъствието на Ванеса Паради, която иска да пренасочи кариерата си от певица към актриса, не може да спаси тази безкрила история.

„Гледачът на кучета“ на Матео Гароне, макар и направен суперпрофесионално по законите на напрегнатия трилър, едва ли има шанс за „Палмата“. Това е историята на едно брутално приятелство между двама маргинали, единият гледач на кучета с малък магазин-лечебница, другият наркоман-бандит, което завършва зле в едно мизерно римско предградие.

В момента журито на Кан заседава. Всички автори и журналисти са притихнали в очакване на шума от листата на палмовата клонка.