89-годишната Мария Зъбова, която бие камбаните на 'Св. Александър Невски': Вярата е достойнство

Зарина Василева | 25 декември 2018 в 10:05 | 8236 |2

Неделя сутрин. Градът спи под заскрежения си плащ. Улиците са безлюдни, а шумът още не се е плиснал върху им. Плътна тишина ни обгръща и в „Св. Александър Невски“. В храма са само първите служители, които се движат безшумно и почти незабележимо.

Скоро идва и тя. Пристъпва трудно, приведена силно напред. Покланя се на иконите, пали свещичка, поздравява тихо и се отправя бавно нагоре - към най-високото място в църквата.

Тя е Мария Зъбова. На 89 години е и звънарката на храма.

Повежда ни по стълбите към камбанарията – 220 на брой. Широки са колкото раменете на среден човек, нито сантиметър повече. Извиват се в непрекъсната спирала право нагоре и докато ги изкачваме, даваме обещания да водим най-здравословния възможен живот оттук нататък.

Подобни са стълбите към върха на Триумфалната арка в Париж. Те са на височина 50 метра и в основата им има предупредителна табела, че изкачването е трудно и не е препоръчително за хора със сърдечни проблеми.
Камбанарията на „св. Александър Невски“ е с три метра по-висока, а пред стъпалата към нея няма никакви предупреждения. Не, че биха ни спрели.

Стигаме до широка площадка и задъхани се поздравяваме, че сме успели.
Леля Мария ни поглежда с усмивка и вдига поглед нагоре към следваща спирала от стълби: „Хайде, още толкова има!“

От прегърбената жена не е останала и следа. Като че всяко следващо стъпало отнема по десет години от нея. Когато най-накрая стигаме камбанарията, там ни чака един друг образ на Мария – изправена, енергична и жизнена като младо момиче.

„Постя от 4-годишна и съм спирала само, когато ставах майка. Спазвам дори най-строгия пост – тримерене. Чувствам се добре, здрава съм и имам сили“ – дава едно от обясненията за издръжливостта и енергията си тя.
Другото обяснение са камбаните.

„На всеки празник от 33 години съм тук. Не е имало такъв случай, в който да ми е трудно да дойда. Усещам огромен прилив на енергия и винаги силно се вълнувам, все едно идвам за първи път.“ – докато го казва, се изкачва с момичешка пъргавина до въжетата, чрез които съвсем скоро ще събуди първо камбаните, а после и града.

Едва овладели дишането си от изкачването дотук, отново затаяваме дъх. Две думи описват усещането горе - грамада и величие. Величието на масивните камбани, в които можем да се поберем в цял ръст, на златните куполи, които ни заслепяват и на огромния град, който трудно обхождаме с поглед. И грамадата от вяра, която леля Мария носи в сърцето си.

„Трагично е, когато човек не вярва. Този, който се колебае и се отнася с недоверие, рано или късно разбира, че няма друг път, освен вярата.“

Завършила е Френския колеж Сен Жозеф в Пловдив преди 9 септември 1944 година. Започва да работи като учителка по математика. Но от едно от училищата я уволняват, заради донос, че посещавала църква. Премеждията си тя коментира лаконично:

„Все се намира някой да смути живота на добрите хора.“

В „Св. Александър Невски“ идва първо като хористка. Тук през 1953 г. се запознава и със съпруга си - Иван Петров – Йохан. Семинарист, богослов и солист в хоровата капела "Светослав Обретенов" и в Софийската опера, той е автор на множество арии и църковнославянски песнопения.

„Той почина внезапно преди 14 години. Много ми липсва. Много ми липсва.“ – повтаря като на себе си Мария и кристално сините ѝ очи преливат.

Поглежда часовника си, поставя антифоните, за да защити слуха си от силния камбанен звън, и силно залюлява едно от въжетата.

Тежкият, мощен звук, който се изтръгва от дълбините на най-голямата камбана, разтърсва всяка клетка на тялото, събужда всичките му сетива и се напластява отгоре му. Ако грамадата имаше глас, това щеше да бъде нейният – звук, излизащ изпод 12-тонна камбана, чийто език от 780 кг., леля Мария управлява с лекота, все едно е детско хвърчило. Звукът е толкова силен, че може да се чуе и на 30 км. разстояние.

После се включват и останалите – всяка с различно звучене. Мощната звукова вълна, която всички 12 камбани с общото си тегло от 25 тона създават, се стеле върху града и стопява и последните остатъци от ледения плащ. От тържествен тътен до весели, коледни звънчета – така звучат опитомените тоновете метал в ръцете на Мария.

Камбаните са тук от 1914 г. Монтирани са с помощта на мощни скрипци и волски впряг. Впрягът е стигнал до сградата на банката, за да успее да ги издигне на 53–метрова височина. Върху всяка камбана има различно изображение и надпис. Един от надписите гласи:

“Покойници оплаквам, гръмотевици разпръсвам,
празници определям, мързеливи събуждам,
ветрове разпръсвам, кръвожадни усмирявам”

Там някъде - между най-чистия звук, роден от огромните медните и оловни недра, надвиснали над теб, необятната небесна шир пред очите и дребните, земни неща, останали далече, се чувстваш само по един начин – малък.

„Светът наистина е по-хубав от високо“ – прекъсва мислите ми леля Мария.

„В неделни дни се бият по 20 минути, но на големи събития съм продължавала с часове. Когато избираха негово светейшество патриарх Неофит, бих камбаните 3 часа без почивка. Хората мислят, че е лесно, но трябва да си здрав и издръжлив физически, да имаш добра координация. Лявата и дясната ръка работят отделно. Едната задава темпо, другата – мелодия.“

Освен камбаните, семейството е това, което я прави щастлива. Очаква с нетърпение децата, внуците и правнуците да се съберат на празника. Някои от тях живеят в чужбина, но не си е и помислила да отиде при тях. „От дома си не мърдам!“

„Тъжно е, че повечето хора приемат тези хубави празници като почивни дни, а не празнуват същината. Това е, защото три поколения бяха обречени на духовна гибел. Но има надежда - все повече млади хора идват в храма и много деца. Това ме прави щастлива и оптимист.“

Мария се заглежда някъде напред и очите ѝ се сливат с яркото, зимно небе. Крехкото ѝ тяло дори не потрепва на ледения вятър, но се разпалва, когато говори за доброто у хората и за вярата ѝ в тях. Няма как да не я попитам и за дядо Добри, с когото се познават от дълги години.

„Една дума мога да кажа за него – милосърдие. Това беше той – истински милосърден човек. И наистина мисля, че ще го обявят за светец.
Трябва да има добри примери. Лошото няма да ни доведе доникъде. То е огледалото на неверието.“, убедена е Мария.

Слизаме бавно надолу. Спираловидните стълби свършват при балкона, на който хорът вече изпълнява песнопенията от неделната света Литургия. Преди Мария да се присъедини към хористите, отправя своето пожелание за Рождество Христово:

„Достойният човек е този, който вярва. А човек трябва да пази достойнството си. Това мога да пожелая на хората – да са достойни. Каквито и страдания да изпитват – душевни или телесни, да потърсят Бога.“

Градът навън вече е напълно буден, обичайно шумен и ускорено пулсиращ. Нужно ни е време да се включим в ритъма му. Искаме да задържим още малко от безвремието и онова несравнимо чувство между грамадата и незначителността.

Обещаваме си, че всеки път, когато чуем песента на камбаните ще вдигнем очи нагоре и мислено ще поздравим леля Мария.

А на нея обещаваме да пазим достойнството си. Поне днес.

Препоръчани материали
Mayya

Рейтинг : 1523

25.12 2018 в 12:21 2
+ 2
- 0
И е жена, и е Мария - камбанният звън на живота. Честито Рождество! ❤ Коледа е любов
yoghurt

Рейтинг : 1142

25.12 2018 в 11:35 1
+ 7
- 0
Поздравления за чудесната статия. Честито Рождество Христово!