Съдбата слага в ръцете на някои хора още с раждането късметлийска детелина. Поне така смята за себе си 90-годишният Венцеслав Стоянов от Русе – потомък на стар русчуклийски род, уважаван инженер-химик, колекционер, автор на много книги.

Това въображаемо четирилистниче два пъти го спасява от сигурна смърт още като бебе. Първо оцелява при пожар благодарение на свой съсед, а малко след това - при адско срутване в паянтова къща. Много ситуации в живота му го карат да си мисли, че има ангел хранител, който и до днес го пази, за да може и на тази достолепна възраст да се радва на здраве, много приятели и творчески идеи.

Било е през далечната 1927 г., когато малкият Венцеслав е бебе на четири-пет месеца. Родителите му били състоятелни хора и притежавали хубава къща на ул. „Княжеска” на пъпа на Русе. Долу имало магазин, за който се грижел баща му Христо Стоянов, а горе било жилището на семейството. Малко преди раждането на момчето в къщата прокарали електричество. В един хубав есенен ден майка му и баба му изкарали корито на най-горната задна тераса, за да го изкъпят под топлите лъчи на слънцето. Две затворени врати делели тримата от дървеното стълбище, където вероятно от късо съединение станал адски пожар. Жените и бебето били като в капан. Докато усетят, че нещо не е наред, стълбището било обхванато от пламъци. Бащата безпомощно кършел долу ръце в безсилието си да помогне на най-скъпите си хора. Дошли пожарникари, чието оборудване в онези далечни години се състояло от конска каруца, две бурета, кофпомпа и къса стълба. Да достигнат до терасата със стълбата било невъзможно, а пожарът все повече се разраствал. Долу на улицата почерняло от народ. Единствено 15-годишното съседче се досетило, че може през покрива на тяхната къща, долепена до горящата, да помогне на жените и бебето. Слабичкото момче пъргаво запристъпяло по наклонените плоскости и се озовало на височината на терасата. Подали му бебето, издърпало и двете уплашени до смърт жени. Спасителят е бъдещият известен български колекционер и филателист Братан Ралчев. Именно тази необичайна първа тяхна среща и признателността към човека, спасил живота му, запалила в по-късни години у Венцеслав колекционерската страст.

След пожара било невъзможно домът да се обитава. Семейството се преместило под наем в стара къща, намираща се недалеч от опожарената постройка. Временното жилище нямало нищо общо с богатия дом на ул. „Княжеска”. Родителите и бебето обитавали скромна стая с едно по-широко легло и кошче люлка. Налагало се да живеят при тези условия, докато възстановят хубавия си дом. Изгорялата къща била застрахована, но дружеството фалирало и не можело да им изплати нито лев. Въпреки сполетелите ги неприятности, родителите били благодарни на съдбата, че са заедно с детето си. Бебето било изключително кротко и за радост на майка си спяло по цяла вечер. Една нощ обаче – точно на 19 декември 1927 г., когато по стар стил се празнувал Никулден, малкият Венцеслав се разплакал. Майката запалила свещта, взела го да го успокои и пак го сложила да спи, но бебето започнало да реве още по-силно. Щом младата жена го гушнала отново и се отдалечила от кошчето, с трясък се срутил таванът на 200-годишната къща. Най-големите отломки паднали в бебешкото легълце и буквално го затрупали.

„След тази случка родителите ми се зарекли всяка година на Никулден да правят курбан за мое здраве. Оцелял съм два пъти в рамките на три месеца и ако не съм имал този късмет, е можело още като бебе да си отида от този свят. Когато вече и самият аз създадох семейство, продължих традицията да давам курбан. Събирам близки и приятели на софра с големи пълнени шарани. Осемдесет и осем пъти се е случвало това досега, тази година ще е 89-ият”, казва русенецът, в чийто живот Свети Николай има специално място.

Баща му успял да издейства разрешение от общината да надгради изгорялата постройка до ниво по-високо от ъгловата сграда, от която малкият Венцеслав бил спасен. В този обновен след пожара вид достолепната къща е запазена и до днес. Семейството се съвзело, бащата станал околийски управител на Русе през 1932 г.-1934 г. и нещата сякаш започнали да се подреждат. Докато не дошъл 9 септември 1944 г., когато богатите хора били обявени за врагове на народа. По онова време не позволявали на младежите от тези семейства да следват висше образование, а Венцеслав тъкмо завършвал гимназия и имал амбиции за бъдещето си. Трябвало обаче специално разрешение от партийния елит, а с тази биография младият човек нямал никакъв шанс да го получи. Но и тук съдбата се намесила.

В книгата „От Русчук до Русе” са публикувани 1600 стари картички от колекцията на химика.

„Написах статия за включването на младежта в националните бригади, която бе публикувана във вестника, но без името ми. Влизам аз в кабинета на един важен тогава човек – другаря Тончев, от когото зависеше да ми дадат бележка за следване. А той в същия момент чете точно този брой. Гледай, казва ми, каква младеж расте, каква хубава статия е поместена тука. Ама това съм аз, другарю Тончев, аз я написах, му отговорих, усещайки, че нещата се обръщат в моя полза”, разказва инж. Стоянов. Така минал между капките, получил нужния документ и станал студент по индустриална химия в Държавната политехника „Сталин” в София.

Вече дипломиран, врагът на народа трябвало да започне някъде работа. Взели го през 1952 г. в текстилния завод „Вела Пискова” в Русе. А редом с младия човек вървяло и досието му - дебела папка с доноси, писани от негови познати, уж приятели. По онова време в предприятията имало по един кадровик, човек на Държавна сигурност, който изкъсо следял персонала и най-вече безпартийните. Но и тук на Венцеслав му провървяло. Оказало се, че в този важен за българската икономика завод няма друг инженер-химик. След няколко години сериозна работа се случило така, че дори ръководството не предприятието се съобразявало с решенията на младия специалист. За първи път в България инж. Стоянов внедрил в производството известния на всички домакини днес препарат „Калгон”, както и немачкаемите апрети, благодарение на които платът не се набръчква.

Младият специалист имал задълбочени познания по немски език и следял за всички новости в специализираното издание „Текстил и помощни средства”. Там научил за калгона и решил да направи проба. „Ако водата е твърда, когато тъканите се боядисват, остават бели петна. А ние изнасяхме за чужбина платове за армията, с такъв дефект ще кажат, че правим саботаж. С използването на калгона водата ставаше мека, боята не се пресичаше и платовете нямаха петна. Ръководството ме послуша и внесохме голямо количество от този препарат”, спомня си химикът.

Внедряването на немачкаемите апрети му носи още слава. През цеха му минават по 72 000 метра плат на ден. Пише статии в специализирани издания, изнася общо 33 доклада за девет години. По препоръка на Тано Цолов от Централния комитет на БКП и отговарящ за промишлеността и техническия прогрес безпартийният химик е изпратен като делегат на България на сесията на СИВ в Будапеща. Заради приноса му е предложен от колектива на „Вела Пискова” за лауреат на Димитровска награда. Е, не я получава, разбира се, заради биографията си, но младият химик се радва повече на признанието.

Братан Ралчев на сбирка на филателисти

Професионалният път на инж. Стоянов е свързан и с Техникума по индустриална химия в Русе, където е преподаватал. Пенсионира се там през 1987 г., но за него това съвсем не означава да се отдаде на заслужен отдих. В крайдунавския град химикът е известен и с колекционерската си страст. Във второто издание на книгата си „От Русчук до Русе” публикува 1600 стари картички. След смъртта на съпругата си през 2011 г. написва 22 книги, в които разказва спомени от богатото си минало и впечатления от гостуването на внука си в Америка и други места.

„Не съм сложил още точка на активния си живот и творческата си дейност. Вярвам, че ще мога да реализирам всичко, което съм замислил, както е било винаги досега”, казва непоправимият оптимист.

Още по темата

02/06/2017

Лица

На гости на най-късметлийското село

01/06/2017

Култура

Миа и Ния - талисманите на Народния театър