Коя е кака Сийка?

Диана Маркова
09 май 2020 в 10:42 | 9446 |3

Някъде там – в иначе глухата провинция – се намира китното подбалканско градче Казанлък, известно за мнозина с розобера, чиито чествания посещава и президентът на републиката, с японските туристи и… с какво друго?

Не, не ми казвайте, че свързвате Казанлък с побоя над Митьо Крика и с обгазяванията от военните полигони, заради които в околните села се раждали кози с по три крака.

Бих била радостна, ако читателят асоциира града, в който прекарах детството и ученическите си години, с някой велик нашенец. Някой писател, хуморист и художник. Като Чудомир. Защото да говорим за българското, би било немислимо, без в него да вложим любовта към изкуството, вкуса към чистотата и стремежа към добро. А Чудомир въплъщава и възпитава във всичко това и не разбирам защо не се изучава задължително в ранните училищни класове; дали заради връзката му със селото и преобладаващата селска тематика, която на столичани би звучала не на място, или поради някакви политически въпроси – така или иначе, не му е тук мястото да бистрим законотворчеството на страната.

„Не съм от тях, како Сийке!“ – това е израз, с който съм израснала и който често чувам, употребяван от възрастни и по-млади. Покойната ми вече баба цитираше Чудомир на всяка крачка. А томчето с разказите му съпътства жизнения път на родителите ми и ги следва, където и да отидат – вече съвсем опърпано и без предната корица, на която беше написано заглавието – „И аз че изокам некой ден“. Като че ли усещането за смешното, възприятието за хумор и карикатура в моето семейство винаги е било свързвано с Чудомир.

А аз – да си призная – за пръв път изпитах, макар и с леко мрачно чувство, голямата стойност на чудомировото творчество, когато в пети клас ме наградиха с поощрителна награда за едно есе на тема „Земята и ние“. Не бях възмутена, нито обидена от поощрителната награда. Просто за пръв път влязох в немного високата сграда на къщата-музей „Чудомир“, където се състоя награждаването. В двора имаше борове, а самата стена на сградата бе обрасла с бръшлян. Някак много внушителен беше този бръшлян – поне за детето в мен: тъмно зелен и упорит.

Изненадващо, вътре беше светло и чисто – а не с пропаднала мазилка от тавана, да речем. И именно там зърнах за пръв път онзи фин и изящен рисунък – нито лишен от драматизъм, нито натрапващ нещо тежко; нито скучен, нито свадлив – просто чудомировски.

И въпреки че е модерно да се говори за вируси, конспирации и актуални модели кецове на промоция, днес ще ви разкажа накратко за Чудомир. И за една забавна случка, която историците на литературата свързват с неговия разказ „Не съм от тях“. Ето как започва той:

“Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста — като ханджийска порта!”

Но първо – кой е Чудомир?

Димитър Христов Чорбаджийски, както е истинското име на Чудомир, се ражда на 25 март 1890 г. в село Турия, Казанлъшко. Зимата тъкмо се оттегляла от този край, а дядо Чакър разказвал, че родата изяла един курник варени кокошки по случай раждането на малкия Димитър. Едва във втори курс на Рисувалното училище той получава името Чудомир – от Дянко Фурнаджията, виден съселянин. Дали защото като малък ходел на ръце из селото, предизвиквайки възклицанията на бабите – видиш ли, родило се е новото чудо на Турия!, - или по името на македонска комита – легендите са много и най-различни.

Както се вижда, всичко – и имената, и сюжетите, и прозвищата – водят до дълбоко селското. Но кой е казал, че в това има нещо лошо? Селският свинар, който в свободното си време надувал зурла, магаретата, славеите и гайдарите – всичко това тласка бъдещата знаменитост да се занимава с изкуство, и по-специално с музика, още от дете. Когато обаче при падане погълнал една свирка, подарена му от баща му, сам сложил край на музикалната си кариера.

После той опитва да бъде и актьор. Уви, при изиграването на обесения Левски, в момента, в който виси „обесен“, вместо да разплаче публиката, той я разсмива, защото неволно киха три пъти подред. Показателно за времената, в които се играе тази пиеса, е и самата сцена – тя е помещението, в което хазайката му лятно време си готви, а публиката се състои от нея и от две-три съседски деца с майките си.

А първият опит на Чудомир в рисуването идва с онези домашни животни, които семейството му отглежда и които той изобразява с въглен върху белите стени у дома. Естествено, изяжда боя за това – чрез типичното издърпване на ухото. Но кой да предположи, че някой ден картините му ще се поставят в музеи.

„Не се мина много време и с гвоздей надрасках върху черковния зид един голям кон, та хрисимият и благочестив поп Никола ми издърпа другото ухо, за да си имам „обица“ – цял живот да помня кога на църковния зид кон съм рисувал.

Трябва здравата да го е издърпал проклетият му човек, защото и сега срещна ли поп, ушите ми пламват и се зачервяват“, разказва художникът по-късно.

И въпреки че баща му се вайка, че ако Чудомир стане художник, той би умрял от глад, младежът решава да прекъсне всякакво друго образование и да поеме по пътя на рисуването. И бездруго едва взимал другите изпити, пише Методи Ташев в текста към каталог с творби на казанлъшкия творец.

В Рисувателното училище младият талант се запознава с други бъдещи знаменитости – като Константин Щъркелов, например. Случва се така, че младежите попадат в политическа акция и са арестувани, което – твърдят някои – става повод Чудомир да се настрои с неприязнено чувство срещу тогавашната власт. Но няма младост без бунт и това важи в пълна сила за всички епохи, класи и територии.

Макар че почеркът на Чудомир не бил изряден и често се случвало да разлее мастилото по масата, в един етап от своя път той открива писането. А това, което буди огромно възхищение, е, че отказва да остане в Париж, Рим или Венеция, където е имал възможност да бъде, и избира до края на живота си да живее и твори в Казанлък. Глухото провинциално градче, с което започнах тази история, дава на писателя несекващ възторг пред човешкото и вдъхновение за много, на пръв поглед дребни, но всъщност извечни теми. Чудомир съумява да проникне в такава дълбочина, до същността на една или друга човешка черта и да извая от наблюдението си проникновена история със забавен привкус. Героите на историите му са изобразени от самия него в над 1000 акварела.

Завършва Националната Художествена академия в София през 1913 г. Във времето между 1935 г. и 1947 г. издава сборниците с разкази „Не съм от тях“, „Нашенци“, „Аламинут“, „Кой както я нареди“ и „Консул на Голо бърдо“. Никога не скъсва връзката с родното село Турия, което в творбите си кръщава Голо бърдо и което по нищо не отстъпвало на Габрово. А на нас, израсналите в Казанлък, ни е известно, че от край време Казанлъшко и Габровско се съревновават: кой край е по-находчив, кой има по-голямо чувство за хумор, къде да се издигне университет…

На 26 декември 1967 г. Чудомир се самоубива.

Самият разказ „Не съм от тях“ проследява изповедта на една баба към друга баба, все от Турийския край. Първата баба се обръща към кака Сийка, разказвайки ѝ – за огромен смях (или срам) – клюките, които вилнеят из цялото село: на коя ѝ била разхвърляна къщата, коя жена си лягала с попа, коя с лекаря, коя с „оня от финансовото“, коя стояла без мъж и т.н. Накрая разказващата баба споменава – ей така, между другото, че тя не е от тях – не е от тези, които разказват толкова щекотливи тайни на всеослушание. По случайност това става, тъкмо когато разказът опира до нейната собствена къща и нейния начин на живот.

Според поетът и историк Петър Величков истинските лица зад двете баби от разказа били съседките от Куленската махала баба Нада и баба Яна. Всяка сутрин, след като изпратели мъжете си на работа, те се заемали да обсъждат клюките. Говорели си през оградата на двора, където имало чемшири и кестени, и течаща вада, и където може би щъкали кълвящи петли. След като си разказали коя какво сготвила, те се заели с новините от живота в махалата и от другите махали: коя в чия постеля се мушнала, коя с кого кръшнала и пр. Накрая разговорът преминал в свада – бабите се подхванали една друга по темата за прелюбодействието. Ти си такава, ти си онакава… - и скандалът се разярил дотам, че на баба Нада ченето се откачило и паднало.

Три дена мълчала бабата – нали е без чене; а пък домашните ѝ решили, че ще ѝ мине „като на кучка“. Накрая – като видели, че не става – я завели в съседното село при чакръкчията дядо Асен. Той наместил зъбите обратно в устата на старицата. И едва дочакала това да стане, баба Нада, след тридневно нямо мръщене, се провикнала с провлачено нецензурно обръщение към баба Яна.

А пък тя… нали не е от тях, вероятно отвърнала подобаващо.

Препоръчани материали
GR Angelov

Рейтинг : 1009

15.05 2020 в 20:20 3
+ 1
- 0
Често, когато съм в лошо настроение или тъжен, прочитам няколко разказа на Чудомир. Но!!! Иискам да кажа нещо, което не ми хареса в написаното от Диана Маркова. Не ми е ясно, какво разбира тя под „дълбока провинция”. Казанлък си е едно много симпатично градче и е известно не с посещенията на президента и трикраките кози. Това, все пак е долината на тракийските царе, на розите. И града на Чудомир.
Можеше да не разваля доброто впечатление с възторга си от посещението на президента и трикраките кози (живея само на 30 км от Казанлък и не съм чувал такива ужасяващи последствия от полигоните, а има само 1 и 2013 е станал пожар).
минувач

Рейтинг : 900

14.05 2020 в 00:33 2
+ 2
- 0
Благодаря за хубавата статия. От малък съм влюбен в разказите и картините на Чудомир. Лека му пръст!
Дори и на смъртното си легло (рак) Чудомир има силата да се шегува: "Друго си е да умреш с медицинска помощ"...
OtSofia

Рейтинг : 938

09.05 2020 в 18:19 1
+ 0
- 0
Чудесна статия!Разбира се,че свързвам Казанлък с розобера,с Чудомир и цялото интелигентно живо,будно казанлъшко общество от 30те и 40те години на 20ти век,с Казанлъшката гробница.Няма как да не свържа Казанлък с покойната архитект Дафина Василева Христова,казанлъченка по произход и сърце,специалист по проучване, реставрация и консервация на най-важните паметници на българската архитектура.Завършила архитектура в Унгария,специализация в Западна Европа,учен от Българската академия на науките арх. Дафина Василева знаеше и въпреки упоритата официозна съпротива на края на 60-те и през 70-те години на 20-ти век развиваше познанието за древнобългарското и тракското минало на нашите земи, населени от нашите прадеди,когато за тракийските гробници се говореше като за небивалици,а за българското Средновековие като чуждоземно.Италианският, белгийският и швейцарският ѝ опит я направиха по-убеден български учен от мнозинството казионни членове на научните съвети.Казанлък излъчва чиста енергия.