В шуменското село Осмар, в Хаджиогняновата къща, живее Огнян Ганчев. Неговият случай е малко по-особен. Той е с трансплантирано сърце. Откакто го е получил, няма един напразно изживян ден. Катери върхове, печели спортни състезания, реставрира къщата, в която обича да събира гости и приятели, и прави най-добрия осмарски пелин в републиката. Работи за каузата на донорството и когато трябва да убеди някого в смисъла ѝ, разказва тази история:

„И почна броенето от 720 надолу“

През 2004 година, след кратко боледуване, разбрах, че имам проблем със сърцето. Във Варна, в болница „Св. Анна“, установиха, че имам дилатация (голямо разширение) на сърцето. Тъй като случаят беше прехвърлен в София, отидохме в болница „Света Екатерина“. Прие ме д-р Чилингирова.

Когато я попитах колко ще живея, тя каза - „не повече от две години.“ Нямаше ревове, нямаше плачове, не сме сантиментални хора. Приех го и оттук нататък чаках. Веднага след констатацията, влязох в списъка за трансплантация. Изследваха ме в продължение на една седмица. Заключението беше категорично, че трябва да се направи трансплантация. И почна броенето от 720 надолу.

„В шестата бъчва съм оставил вино за помен“

За да запазя живота си, от Шумен се пренесох в село Осмар, купихме имот. Трябваше да се съхраня физически и психически. Когато ми се обадиха първия път, говорих с двама координатори по донорство. Единият беше от Правителствена болница. Много любезно момче. Опита се да ми внуши, че трябва да отида при тях. Д-р Чилингирова, лекарката, с която се бях срещнал преди това в „Св. Екатерина“, беше по-лаконична, по-въздържана и симпатиите ми бяха към нея.

Докато пътувахме, се обадих на всички приятели и познати, на които имам телефоните и им казах: „Отивам, ако не се върна, да знаете добър човек бях. Имайте предвид, че в Осмар, в шестата бъчва съм оставил вино за помен.“

В София попаднах в много лош период. Тогава имаше конфликти между „Св. Екатерина“ и Правителствена болница. Правителствена не бяха правили трансплантации на сърце. Както разбрах впоследствие, тази операция наистина е рутинна, трае между 4 и 6 часа, в някои случаи малко повече. Технически е лесно изпълнима, но отговорността и напрежението за лекарите е много голямо. Аз приех нещата напълно.

На входа на София, синът ми караше (беше абитуриент, чест му прави, реагира много адекватно), се чудехме към коя от двете болници да хванем. Донорът на сърцето беше от Видин.

Тъй като не знаех какво да правя, се насочих към Правителствена. Отидохме със сина ми, влязохме в един кабинет - добър ден - добър ден. Синът ми и аз, застанали прави, обясняваме за какво сме дошли на една лекарка, която видях за пръв и последен път. Тя си надигна главата и попита: „Кой е донорът?“ Обърнахме се и си тръгнахме. Аз я разбирам – тя вероятно е имала предвид друг вид трансплантация. Тогава дойде някакъв лекар, явно разбра, че бързо се изнасяме. Повика ме, върна ме, но вече бяхме решили. И така отидохме в „Св. Екатерина“. Оказа се, че донорът е боледувал от хепатит и сърцето не става за трансплантация.

„Така е трябвало да стане.“

Ще ти разкажа за второто сърце. Тръгнахме отново. Почти на входа на София казаха: „Не става, защото доц. Спасов в Правителствена прави първата в света операция на черен дроб, бял дроб и сърце.“ 2006 година. Името на трансплантирания съвпада с името на моя донор, Митко се казваше. Получих информацията и отидох в „Св. Екатерина.“ Полежах там един ден и на втория ден, когато аз излязох, разбрах, че Митко е починал. Опитаха хората. Не стана. А би било много добре, ако Митко беше оживял. Това е едно голямо предизвикателство. Ако са влезли в детайли и се е смятало, че човекът си отива, защо пък да не се опита. Аз ги разбирам. Така е трябвало да стане.

„Не видя ли донора, преди малко мина?“

Три е божие число. Когато ме повикаха третия път имаше много голяма поледица. Пристигаме пред „Св. Екатерина“ късно вечерта, отивам при охраната и обяснявам по какъв повод идвам, а пред входа някаква линейка - разхвърлена, отворени врати. И охраната казва – „Ти не видя ли донора, той преди малко мина.“ Не го видях. Но когато тръгнах за трансплантацията, в „Света Екатерина“ направиха шпалир – поздравяваха донора и този, който го приема. Всички се бяха наредили – проф. Начев, доц. Димитров, д-р Чилингирова, санитарите.

Преди да се разделим на вратата, казах на сина си: „Синко, не се притеснявай, всичко е наред. Прибирай се, утре сутринта ще се видим.“

На 60-годишнината от първата трансплантация на сърце направихме едно хубаво събиране и д-р Чилингирова каза, че съм единственият в Европа, който на осмия ден е излязъл от реанимация и е започнал да се движи.

„Голямата борба започва след трансплантацията.“

Може би година и повече сърцето страшно много биеше и в ушите си го чувах. Всеки ритъм чувах. Казваха, че е нормално. И сега все още го чувам. Блъскането си е блъскане.
При мене се случи така, че сърцето беше по-малко - 600 г. Първоначално имаше вода около него и трябваше да се прави пункция, за да я източат, но за моя голяма радост, след около година, водата се изчисти и другите органи запълниха тая празнина.

След операцията започва голямата борба между сърцето и организма, който го е взел, да не бъде отхвърлено. И в момента пия 10 000 хапчета на година. Сутрин и вечер по 15. Това е за потискане на имунната система, защото сърцето е чужд организъм. Трябва да поддържам ниво на търпимост между организма и него. Затова до края на живота се пият имуносупресори.

„Някой ден ще се съберем всички, на които Митко е станал донор.“

Поддържам връзка с лелята на моя донор - Митко. 10 години по-късно жена му ми се обади. Исках да се срещна с нея, но явно е в чужбина. Преди две години се запознах с дамата, която е приела бъбрек от него, тя е от Пловдивско. А в Ловешко, те ме откриха, е другият бъбрек. За черния дроб не знам. С тях поддържам връзка. Все си обещаваме, че ще се съберем. И ще се съберем някой ден.

Чел съм много статии, в които хора, които не са обичали да ядат определени неща, след трансплантацията започнали да ги харесват, защото са били любими на донора. Но при мен няма такива неща. Това си остава все още теория.

Не съм променил начина си на живот. Може би само първите една-две години, но после всичко си беше като преди. След трансплантацията съм пенсионер по болест, а къщата за гости ми е хоби. В тази къща за 20 години над 100 тона са минали през ръцете ми. Миналата година реставрирах една трета от къщата. Сега и тя е готова. Това ме ангажира и ми осмисля живота. Уморявам се, но аз съм от тези, дето прекаляват.

„Синовете ми са много дейни, а дъщерята е най-голямата красавица.“

И двамата ми синове са много дейни. Големият е много екстремен. Тренирал е какво ли не - сноуборд, ски, сега планинско колоездене, спускане. Само една застрахователна компания пожела да го застрахова. Ходи по състезания в Австрия, карат по неутъпкани пътеки. Той е потрошен отвсякъде и му казвам: „Ако има 10 такива като тебе, тия застрахователни компании ще фалират.“

Малкият се укроти, защото се ожени и има двама сина. Той има моята страст към пътуванията. Дъщерята е 9-и клас, най-голямата красавица. Тя беше на две години, когато бях трансплантиран. С двама синове много лесно ми беше: „Строй се! Преброй се!“ Но дъщерята знае как да ми подходи. Като направи една намусена физиономия и аз се чудя къде съм виновен.

Всички са в София. Аз съм тук самичък. Като падне големият сняг, се случва 3-4 дни никого да не видя. Усамотил съм се, на пост и молитва. Само да не ме чуе жена ми. Я го напиши, да видим каква ще бъде реакцията.

Аз съм много твърд човек и не съм ги занимавал. И сега не знаят какви са ми резултатите, когато ходя в София. Те са свикнали с това. В София ходя шест пъти в годината. Казвам им: „Добре е работата, всичко е наред!“ и така.

„Тате, седни. Кайсиевата ти ракия е на първо място“

Пия по малко като всички нормални българи. Не прекалявам, но си пийвам. Другите, дето казваха „не, не, аз не пия!“, си отидоха пък аз… Позволявам си по 50 г ракийка със салатата задължително. Имам удостоверение за частен производител на червен осмарски пелин. Една вечер синът ми се обади и ми каза: „Тате, дай да участваме с твоята ракия на един ракиен фест в Дряново.“

Отива синът ми на ракиен фест, тридневен, нещо страхотно е било. Обажда ми се в 10 вечерта и казва: „Тате, сливовата ти ракия е в топ 10.“ Викам: „А, това е сливов край, не може!“ Той вика: „Чакай, че има второ преглеждане.“ Седемчленно жури - дегустатори. 70 ракии. Даже имаше статия за него – „Програмист - ракиджия номер 1 на България“, но изрично се казва, че ракията е на баща му. И в 12 часа ми се обажда пак и казва: „Тате, седни. Кайсиевата ти ракия е на първо място в България.“

„Като казах на д-р Чилингирова, че тръгвам за Монблан. Тя замълча.“

За Монблан жена ми направи кампанията за намирането на пари. И кметът на Шумен помогна. Казах на д-р Чилингирова: „Прегледай ме, тръгвам за Монблан“ и тя замълча. В едно интервю за изкачването казах: „Попитах лекарите и те ми разрешиха.“ Чак след 3-4 години ходихме с д-р Чилингирова в „Шоуто на Слави“ и сестрата, която работи при нея, ме пита: „Д-р Чилингирова кога ти е разрешавала да изкачваш Монблан?“ – „Ами каза ли ми - недей да тръгваш?“ Д-р Чилингирова ми е един от най-близките хора. Често ми дърпа ушите. Като види някои резултати и веднага разбира дали съм прекалил със свинското.

„Не съм стъпвал само в Австралия, но имам истински бумеранг.“

Преди време идва един мой приятел и казва: „Водя четирима души, искат да вземат от твоя пелин.“ Казвам - добре, да заповядат. Имам една малка презентацийка. Седнахме, пийнахме малко, на тях им хареса, двама млади и двама възрастни. Викат - има ракиен фест в Осмар. Отидохме, седнахме един до друг с единия човек, питам го къде е завършил и се оказа, че сме учили по едно и също време, в един и същи поток в МЕИ-Варна. Аз обаче бях спортист, непрекъснато отсъствах заради състезания, и ако не беше жена ми, едва ли щях да изкарам. Та, като стана време човекът да си тръгва, разбрах, че живее в Австралия и го питам – има ли в Австралия магазин за 1 долар, като идва след един месец да ми донесе бумеранг. И ми донесе човекът. Ръчно правен бумеранг, от една аборигенка. Така се случи, че от 13-14 хиляди километра се намерихме в Осмар.

„Аз съм луд до безобразие.“

Сега поглеждам към две неща. Предстои ми състезание по плуване в Испания – европейско първенство за трансплантирани. Ще трябва да тренирам в София, в Техническия университет. В Шумен ми позволяват да тренирам в басейна на Педагогическия университет. Искам да изкача и Елбрус. Веднъж пропуснах възможността, когато психически, физически и емоционално бях много подготвен да го кача, но не можах да намеря пари.

Трябва да търся спонсори, още отсега да започна да тренирам. Януари-февруари трябва да е ясно дали ще намеря, за да мога да тръгна към Елбрус в края на септември. Но това е само в сферата на пожеланията. Има много „ако“. Желанието ми е да си хвана чуковете и да започна да тренирам. Само трябва да имам гръб. Аз съм луд до безобразие.

Огнян Ганчев е роден на 5 април 1960 г. Второто му раждане е на 28 април 2006 г., когато му трансплантират сърце. На 12 септември 2009 г. изкачва връх Монблан – 4810 м. Призьор в шампионатите за трансплантирани в Загреб, Вилнюс, Финландия, Аржентина, Уругвай, Италия. През 2010 е удостоен със званието „Достоен българин“. Посветил е живота си да работи за каузата на донорството.