Преди 2 години имах уникален късмет. Музикант, когото боготворя, ми даде 50 още неродени песни. 50 съвършени композиции, божествени мелодии, които още търсят своя текст и своя изпълнител.

Не знам дали мога да опиша какво е чувството да чуеш още неродена песен. Слушах ги дни наред. Представях си текста, който трябва да се въплъти в нотите. Представях си гласовете, които трябва да го изпеят. Опитвах се да си представя кого би избрал Авторът за това парче, на кого би го подарил, как ще се получи едно, ако бъде изпято така, а съвсем друго, ако бъде изпято иначе.

Разбирам от музика и мога да гарантирам, че сред тези 50 мелодии имаше поне 4, от които можеха да станат такива песни, че хиляди хора да казват "Ето това е най-хубавата песен на света!", поне 10, които имаха потенциал да влязат в лична митология от типа "всяка песен има история с теб" и всички до една бяха по-хубави от всичко, което телевизорът ми стоварва на ушите в последните години.

След няколко дни се видях с Композитора и с пърхащ ентусиазъм го питах кога, как, с кого, хайде по-бързо тези мелодии да се превърнат в песни!

А той тъжно ми каза: Имам още 200. Някои са дори по-хубави. Но никой няма нужда от тях.

Този тъжен музикант се казва Момчил Колев. Днес става на 50 години. Бих искал да му подаря текст към някоя от прекрасните му песни, които все още не са намерили своите стихове, но за съжаление нямам този талант.

Мога само да му разкажа колко са ме вдъхновявали песните му, за да знае, че някой има нужда от тях.

Този разказ може да започне по много начини. Например с това как в зората на прехода и дълбините на моя пубертет ни попаднаха още непубликувани записи на група "Клас". Слушахме "Тайнствена вселена", когато някой каза: "Давате ли си сметка, че това е музика на световно ниво? Че това не е по-лошо от Cure и Depeche mode?"

Точно тогава един приятел пишеше дипломна работа за Николай Лилиев и основната му теза беше, че неговата поезия е върхът на Символизма, че с неговото творчество за пръв и единствен път български автор е бил венецът и най-голямото постижение на огромно литературно течение и аз си помислих, че може би ставам свидетел на подобен феномен, но в ню уейва.

Тезата на моя приятел за Николай Лилиев беше оценена като "нахална", а още същата вечер по-разумните от мен ме убедиха, че няма как българска песен да е на световно ниво. Колкото е по-хубава, толкова е по-обречена да остане в тесния кръг на хората, които слушат Музиката, а не Модата.

Разказът може да започне и по друг начин. В средата на 90-те всички слушаха Дони и Момчил. Ние от Класическата (понеже сме велики) слушахме Genesis и Marillion и много държахме да се знае, че слушаме истинска музика, а не мейнстрийм. Първия път, когато казах, че Дони и Момчил са явление в музиката, отнесох много подигравки как може да ми харесва нещо комерсиално. А аз като проповедник обяснявах - "Чуйте, бе, хора, добро е! Станало е модерно, защото е хубаво!".

Същият разказ може да започне и така: 19 април 2013 г., концерт на Клас след 20 години раздяла. Толкова вълшебен, че след края му Габи, родена през 1988 г., иска да й разказвам какво е било тогава, когато "Клас" са пускали първите си песни и уейвът е бил моден. На паркинга няма как да ù обясня как се събирахме на тумби и чакахме да се появят Нова генерация, Клас или Тангра. Как търсехме касетки с песните на българските групи, а хората, които имаха диктофони и можеха да запишат пиратски концерт, имаха статута на магьосници. Или как беше модно да се четат Камю и Бодлер и това колко си нагоре в социалната йерархия на компанията зависеше от това колко книги си прочел, а не колко простотии си избълвал.

Всеки от нашата малка, но вярна армия почитатели на "Клас" има своята история на любовта си към най-елегантната българска група.

А моята история как се добрах до още неродените песни на Момчил започва така: Пътувах вече дни наред из любимата ми Албания. Сменях дисковете и попаднах на тази песен:

Може да съм я чувал и преди това и да не съм я забелязал, а може и наистина за първи път да съм я чул тогава, но още на първата минута бях сигурен, че автор е Момчил Колев и само той може да напише такава песен. Това усещане за пълно единство между музиката, текста и гласа е нещо, което се случва в една от милион песни.

Тогава си дадох сметка, че като журналист 99% от времето ми минава да пиша за бездарници, от които няма никаква полза и смисъл. И поне мъничко ще изкупя вината си, че правя бездарниците известни, ако някак си накарам истинските таланти Момчил, София и Ина Григорова да направят поне още една такава песен.

Чиле, минимален теоретичен шанс да има някоя от тези 250 неродени песни да се получи като "Син талисман", ти трябва да й го дадеш.

Знам, че си толкова скромен, че ще се разсърдиш, че те наричам "гений". Не се сещам за друга дума, която по-точно описва дарбата на човек да твори чиста красота.

Честит рожден ден! Ние, твоите фенове, те обичаме!