- Кое е най-хубавото нещо, което си чувала?
- Имаше един момент в училище... кохлеарният ми имплант просто спря. Родителите ми дойдоха и успяхме да го включим. Тогава мама ми каза: „Успокой се, ти чуваш.“ Красиво беше как ми го каза.

Калина е на 14 години, с вродена глухота. Когато е на една годинка, лекарите от Клиниката по ушни, носни и гърлени болести във ВМА й поставят кохлеарен имплант. Сега говори ясно, отчетливо и по-правилно от мнозина свои връстници.

Казва, че е свикнала да живее с мисълта, че да си различен не е толкова лошо, а да докажеш, че можеш, въпреки слуховия си апарат, е повод за гордост. Признава, че е с имплант едва когато се сближи с човека отсреща. Трудното е било в началото, когато е трябвало да обяснява във всеки нов клас, че е с увреден слух и че ако имат диктовки например, преподавателят трябва да говори по-силно, за да го чува.

На баналния въпрос как преодолява по-различното отношение на другите лаконичният й отговор е: „Свикваш.“ Няма любим звук. Всичките ги обича еднакво, „защото е шанс да се събудиш, да сложиш апарата и да осъзнаеш, че чуваш и днес.“ Възприема се като чуващ човек, не по-различен от останалите.

Калина е един от 250-те пациенти на УНГ клиниката във ВМА, която преди дни отбеляза 15-та годишнина от поставянето на първия кохлеарен имплант. Този имплант позволява на хора с вродена или придобита глухота да чуват и да живеят пълноценно.

Проф. Венцислав Цветков

През 2004 година, в навечерието на Коледа, в тази клиника извършват 5 кохлеарни имплантации за два дни. Проф. Цветков нарича този момент „да счупиш звуковата бариера“ и разказва как са се подготвили за него:

Помня детайлно първите 7-8 операции. Беше голямо предизвикателство. Организацията на самия процес беше едно от нещата, които ни затрудниха най-много. Тогава тези операции ги правехме за по 3-4, до 5-6 часа, искахме да сме сигурни, че всичко е както трябва. Сега час и половина-два са ни предостатъчни.

Сам ли направихте първата операция?

Първата операция направих абсолютно сам. Трупах опит при колеги-хирурзи от Чехия, Франция и Германия. Интервенцията, като изпълнение, не беше някакъв хирургичен проблем.

Трудно ли ви беше да убедите родителите на децата, които оперирахте първи?

Първите операции бяха подготвени. Обяснявах на родителите какво се очаква, но не съм ги убеждавал. В медицината има един основен принцип, хирургът разяснява за какво става въпрос, а пациентът сам си решава. Но у нас все още има едно забавяне в тази посока - кохлеарната имплантация би трябвало да се приема много положително, а все още има родители, които не само не са убедени в необходимостта от нея, ами едва ли не са и против. Но в други времена хората са били и против електричеството и против еволюцията като цяло.

Какво се промени като методика или като технологии през тези 15 години?

От хирургична гледна точка нещата са почти същите. Разбира се, с леки нюанси. Имплантите станаха по-малки, по-тънки, което е по-лесно за вграждане, но това е от наша гледна точка. Големият напредък е в областта на електрониката. Самите процесори са много по-съвременни.

Екипът на УНГ клиниката

Как се сформира екипът за този вид операции?

Кохлеарната имплантация е интервенция, в която почти няма човек от клиниката, който да не участва по някакъв начин. Това от една страна е хубаво, но и показва колко сложен и отговорен процес е. На такива клиники, като нашата, трябва да се помага от всички ангажирани със здравеопазването – НЗОК и МЗ и др., защото това е много благородна дейност. Това не е само някаква оперативна интервенция, която лекува физически проблем. Има и духовен аспект, защото човек става абсолютно социален и пълноценен, вместо да тежи финансово на социалните служби, и това е най-хубавото.

Какво се промени за пациента като заплащане?

Пациентът не би трябвало да заплаща абсолютно нищо. Имплантът се реимбурсира, той се заплаща от НЗОК и това е много важно. Не знам дали знаете, но ние сме на последно място в ЕС по отпуснати от здравната каса средства за кохлеарна имплантация.

Вашата клиника е малко по-особена, защото вие оперирате и възрастни, и деца, и бебета. Вие ли имплантирате най-малките пациенти всъщност?

Бих казал, че сме на първо място за много от нещата, свързани с кохлеарната имплантация. Най-малките пациенти са наши. Ние оперираме и бебета под една година. Златният стандарт е да се оперират деца, които са около една годинка – 11-12 месеца. Естествено, имаме и пациенти в по-напреднала възраст - над 60 години. Голяма част от пациентите ни са с увреждания и малформации, но досега нямаме върнат пациент с каквото и да е придружаващо заболяване. А тия хора имат много придружаващи заболявания.

При такива пациенти се използва страшно голям ресурс на болницата. Това никой не го отчита. И въпреки това имаме голям напредък. Нямаме съществени усложнения, нямаме неуспешна имплантация, което действително е почти невероятно защото и в САЩ, и в други водещи центрове по света, винаги има такива операции. Ние засега нямаме. Дай боже все да е така.

Какво си пожелавате оттук нататък? Достигнахте ли най-високото възможно ниво в тези операции?

В интерес на истината за мен това не са най-сложните операции. Те са по-емоционални, защото такива са повечето пациенти и както вече казах, ние, освен че решаваме физически проблем, даваме и емоционален заряд на нещата и затова са по-особени. Иначе правим далеч по-сложни операции. Дай боже, така да се развиват нещата, да продължим да нямаме усложнения или някакви проблеми и след година-две-три да честваме хиляда пациенти без никакви проблеми.

Сурдопедагозите Славина Лозанова и Таня Димитрова

Когато оперираният малък пациент започне да чува, някой трябва да му обясни смисъла и логиката на звуците. За това си има слухово-речеви рехабилитатори, които поемат нещата след хирурзите. Таня Димитрова и Славина Лозанова са сурдопедагозите, които работят с екипа на УНГ клиниката във ВМА от самото начало на кохлеарната имплантация. Те обясняват какво се случва след като медиците си свършат работата:

„Навлизането в света на чуването не се случва изведнъж. Целият процес е много съвместим с настройването на говорния процесор, който се случва заедно с аудиоинженерите и лекарите-аудиолози. Работата на сурдопедагозите е под формата на игра да запознаят детето със звуците от околния свят. Всичко се случва стъпка по стъпка, паралелно с настройването на говорния процесор, за да се достигне до момент, в който речта бива възприемана в нейната пълна гама.

В този процес има нужда от всякакви специалисти. Все по-често се случва, освен глухотата, да има и множество увреждания. Сурдопедагогът работи за цялостното личностно развитие на детето – говора, слуха, езика, произношението, социалното общуване, умението за взаимодействие с хората.

Сложното и магичното е в декодирането на звуците, в разпознаването им. Това е един много дълъг процес на разбиране. Много трудно може да се прогнозира докъде ще стигнат децата с импланта си, докъде ще се развият. Затова е много важна съвместната работа на специалистите и родителите в годините.

В тази клиника проявиха достатъчно професионализъм, за да разберат, колко сме им важни. Покрай настройките на апаратите, с които ние ги тормозим, водейки непрекъснато деца, правят операции и изпълняват ежедневните си задължения. Работят наистина в трудни условия. За нас те са истински герои."