logomamaninjashop

Да имаш баба е да имаш армия

Автор: Иво Иванов

 ‚Да имаш баба е да имаш армия“ пише любимият Фредрик Бакман във великолепната си книга "Баба праща поздрави и се извинява". „Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.“

Колко е прав!

Това важи с особена сила за нашите географски ширини, където да гледаш внуците е въпрос на чест за (почти) всяка баба. Активното участие на бабите в отглеждането на наследниците е всъщност една много добра школа, защото така се предават ценен опит и знания – такива, които същите тия баби (и дядовци) не са могли да предадат като родители на децата си, защото... не са имали време.

Знам, знам, тук стъпвам по тънък лед – ще се намерят много противници на традицията бабите да се посвещават на внуците си, ще ми се държат пламенни речи за разглезване, за тъпчене с нездравословни храни (като например домашна баница вместо чия с личи и цветчета на теменужки) и прочие.

Не е лесно да се намери разумен баланс, трудно се излиза на глава с бабешкия легион, но си струва да се полагат усилия в тази посока. Казвам го като патил и препатил.

Бабите са бойци на тихия фронт – до печката, на пейката пред блока, в двора на село, на детската площадка. Тяхното оръжие е домашният кекс, тяхното знаме са плетените чорапи и пуловери, техният победен марш са приказките и историите, които разказват на внуците си. Победите им не са шумни и бляскави, а дребни и ежедневни и заради това често остават незабележими и пренебрегвани.

А светът дължи толкова много на бабите!

 И така както има Орден на Почетния легион, така трябва да се връчва и Орден на легиона на бабите – за особени заслуги в изхранването, възпитанието и подготвянето за живота на младите поколения. Защото едно е да те възпитават само майка ти и баща ти, а друго – когато прибавим и комплект баби и дядовци. Защото бабите и дядовците държат ключа към щастливото детство.

Но това тук ще е похвално слово за бабите само.

Аз лично познавам няколко баби, които заслужават такъв орден.

Първа в списъка е, разбира се, моята баба Райна – корава шопкиня с властен характер, преживяла няколко войни и отгледала трима сина и един болюк внуци. Тя беше от изчезващия вече вид селски баби - вечно с кърпа на главата, под която криеше дълга бяла плитка. Не ми е разказвала приказки, но затова пък слушах в захлас историите й от едно време, когато са живели на село. Тя не беше точно милата и грижовна бабка с плетка в ръка, която вари сладка и те глези с любими ястия. По-скоро си представяйте нещо като Султана от Железния светилник. 

Баба ми беше убедена, че едно момче трябва да бъде оставено да вирее на свобода – достатъчно е да се прибира за обяд. Никога не сме имали разправии за това къде съм ходил, какво съм правил, с кого съм се сбил. Благодарен съм ѝ за това отношение!

Не ме е гонила с филия по улицата, както бабите на моите приятели – Като огладнее, сам ще си дойде.

Веднъж след една несправедливост, когато се прибрах вкъщи разплакан, тя се вдигна на другия ден и отиде да говори направо с директорката на училището. Това във времена, когато хората не се срещаха с училищното ръководство за щяло и нещяло. Не знам какво е говорила, но определено има́ ефект. А нашите тогава така и не разбраха – не им казахме. Както не ѝ мигваше окото, когато коли петел на дръвника, така и не си поплюваше, когато трябваше да ме защити, нищо че на пръв поглед изглеждаше незаинтересована относно моите хлапашки дела.

Следващата супербаба е комшийката баба Лена – бабата на най-добрия ми приятел от детството. Легендарно добра жена беше баба Лена, а и правеше най-вкусните пържени картофи на света. Колко пъти съм ял у тях.

Непрекъснато нещо шеташе из къщата или из двора и като свършеше там, излизаше да премете тротоара и улицата. Вероятно заради тази ѝ непрекъсната активност и заради това, че не си трови душата с клюки, злоба, завист и слетни, доживя до цели 99 праведни години. За една бройка да чукне стотака и целият квартал да отпразнуваме юбилея ѝ.

Като ме срещне на улицата, бръкне в престилката и ми подава с трепереща ръка два лева да купя нещо на детето. „Ма бабо Лено, моля ти се, недей така!“– крещя ѝ аз в ухото, защото недочува и се опитвам да ѝ върна парите, но бабето едно си знае, едно си повтаря и не ще и да ме чуе какво ѝ говоря.

Обикновено така става, че дядовците умират първи и бабите остават вдовици и си живеят така самички още дълги години. Самички, но не и в самота!

Когато се заселихме в блока, във входа имаше цяла компания такива баби, които си помагаха взаимно и постоянно седяха на раздумка на пейките пред входа. Раздумката за бабите е като слънцето за посевите.

Отначало ме гледаха изпитателно – трябваше да преценят дали съм достатъчно добър за жена ми, която е израснала пред очите им и чиято баба Славка им е била първа приятелка. От същия легион, демек.

Когато минах всички фази на approval – процеса и бях одобрен, омекнаха и станаха по-дружелюбни.

Входът ни бе под постоянен мониторинг и контрол – ако си крадец, опитващ се да се промъкне незабелязан, спукана ти е работата. Всеки чужд човек бива сканиран от няколко чифта очи от главата до петите, след което преминава щателен разпит кой е-що е и при кого отива. Не ни трябва СОТ на нас.

Също така не можеш да внесеш нищо скрито-покрито. Внасянето на матрака на спалнята беше съпроводено с пиперливи закачки към младата булка и младоженеца и орисване от баба Данче догодина едно бебенце да се търкаля по тоя матрак. Така и стана – след по-малко от година бебето се изтъркаля на матрака.

Градинката с цветя пред блока се обработваше през деня и охраняваше денонощно от баба Пена на втория етаж. Tя седеше на столче на наблюдателницата си на балкона и зорко следеше обстановката като един истински бабешки генерал.

Когато Йоан беше бебе, го оставяхме под нейния надзор навън в количката, за да се качим за нещо набързо до горе.

Баба Пена беше дребно и компактно бабе с формат на мопс, но с нрав на бултериер. Люта македонка. Беше много серт, псуваше като каруцар и беше по-добре да не я ядосва човек. Затова никой – ни човек, ни куче, ни котка - смееше да припари до нейната градинка. А вероятно и охлювите, и червеите също са я избягвали. Тя почина отдавна, но и до днес никой не смее да откъсне цвете от градината ѝ, която продължаваме да поддържаме.

Веднъж едни циганчета с каруца минаваха по улицата и ги хванах да натоварят някакви стари вещи от къщи. Само за секунди се качих до апартамента и като слизам, ги заварвам нарамили стария хладилник на баба Пена, който стоеше на стълбищната площадка, и го смъкват и него, без никой да им е разрешил. Ама те едни клечави дребосъци, а за нула време го свалили така както големи мъже не могат – все едно мравки да пренасят смартфон. Викам им, веднага го връщайте обратно и беж да ви няма, че ако излезе баба ви Пена, ще ви смъртафаца, транжира, разфасова и подреди в камерата за дълбоко замразяване на ей тоя хладилник, дето сте го понесли! И те се ометоха яко дим.

Под нас живееше баба Надка – хрисима и добра женица, пенсиониран счетоводител. И думичка не е казала, а не е като да не сме ѝ тропали доста отгоре с две деца. Всеки първи март намирахме в пощенската си кутия мартенички за децата от нея, а за рождените им дни и плик с по някой лев.

Най-славна от всичките тези баби от блока обаче е нашата комшийка леля Венета, Господ здраве да й дава!

Ще ви разкажа само две истории, за да разберете що за баба е тя.

Прибираме се ние вечерта от дълъг път след изморително шофиране в жегата. Всички сме каталясали, изнервени и гладни. Тя звъни на вратата и ни носи пържени тиквички с млечен сос, пълнени чушки, люти чушлета и пъпеш за десерт.

"Сигурно сте уморени от път и гладни, а нали казахте, че сте изключили хладилника, като тръгнахте, та ви нося да хапнете нещо“.

Хвърлихме ѝ се от вратата на врата като на Спасител!

Когато беше погребението на баща ми, с жена ми трябваше и двамата да сме на линия. Помолихме леля Венета да гледа децата, както го е правила толкова много пъти.

Знаете как човек се насмита в такава ситуация и нямахме нищо за обяд, затова ѝ казахме да направи сандвичи с каквото намери в хладилника. Зарязахме къщата на вили и на могили и излязохме.

Когато се върнахме вечерта, децата бяха нахранени с домашна манджа, която тя беше сготвила специално за тях и имаше и за нас, и заварихме кухнята подредена и блестяща от чистота, съдовете – измити, всичко подредено и разтребено. При това беше успяла да изведе децата на детската площадка, за да поиграят на хубавото време и беше успяла дори да приспи Бобо. И за капак ни донесла и буркан домашни кисели краставички - да имаме за салата.

Йоан като малък толкова беше свикнал да ходи у баба си Венета, че чукаше на вратата ѝ и влизаше първо у тях и после чак се прибираше вкъщи, винаги почерпен с някое лакомство.

Хора, ценете си съседите, защото добрият съсед е много повече от роднина!

Колкото до собствения ни комплект баби – едната навърши 90, но никога няма да ѝ ги дадете, а не е като да не е преживяла много тежки моменти в живота си. Веднъж ѝ оставихме правнука ѝ да го гледа за малко, той заспа в скута ѝ и като се върнахме, я заварихме в същата поза – не се беше помръднала няколко часа, за да не го събуди.

Другата баба прехвърли 80, но духът ѝ е като на 18-годишна. Затова дойде ли края на май, всеки път и ние имаме абитуриентка. И така всяка година. 
Майка ми се наконтва, хваща влака и отива да празнува с гръм и трясък годишнината от завършването на гимназията. Миналата година с випуска си отбелязаха 63-тата годишнина, тази значи е 64-тата.  

64 ГОДИНИ! Хора, можете ли да си представите само!

Също като в онази пиеса на Бърнард Слейд "Догодина по същото време", животът им се измерва с годишните срещи на випуска - представете си само колко много вода е изтекла и колко събития са се случили за толкова години – та това си е цял един човешки живот!

Любови и омрази, срещи и разлъки, професионални удачи и неудачи, сватби и погребения, деца, внуци, правнуци... 
Организират се, без да имат група във Фейсбук, само с едно телефонно обаждане. Идват от всички краища на България, а някои и от чужбина дори, резервират ресторант, хапват, пийват и настава чудна веселба - с песни, танци, хора и много смях. Веселят се както на абитуриентския си бал преди толкова много години, че и по-добре! Явно умението се развива с времето при абитуриентите – ветерани.

Е, в последните години редиците им са доста оредели - кой починал, кой тежко болен, но всеки, който още се държи на краката си, отива на срещата. Като лафа с пилците, дето се броят наесен, с тая разлика, че тия се броят напролет. Майка ми се е зарекла, че докато я държат краката, ще ходи.

Ето това е дух!

Е, тая година всички ще пропуснат по обясними причини, за което много я е яд.  

Приятелите на децата ми им завиждат, задето имат такава яка баба, защото дори и на тези си години, майка ми все още може да бъде видяна на люлките със синджири, на виенското колело и на разни други въртящи се атракциони на селския събор, от които на мен ми става лошо. Добре че жена ми е на същия акъл, та двете се качват заедно и се кикотят като тийнейджърки.

Както много други баби у нас, и на мен майка ми ми отгледа децата, за което съм много благодарен. И за друго съм ѝ благодарен. Когато навремето деликатно подпитваше за внуче (вече ѝ било време да стане баба), аз се сопнах и я отрязах саркастично, че няма нищо по-лесно то това – само трябва да имам достатъчно пари в банковата сметка и съм готов за родител. Тогава тя ми се изсмя и каза: ”Мойто момче, много си заблуден! Че то дете се отглежда с много любов и грижи, не с много пари. Ако чакаш да натрупаш солидна банкова сметка и тогава чак да ставаш баща, може да се окаже, че си изпуснал влака. А парите и през прага да преливат, каква полза, ако няма радост в къщата?!”.

Такава мъдрост може да изрече само някой, който е готов за почетното звание  ‚баба‘.

Затова, ако искате децата ви да имат най-силния легион на света за защитник, не карайте бабите да чакат твърде дълго. Възползвайте се, когато ви предлагат помощта си, не се дърпайте като магаре на мост. Недейте твърде разпалено и настървено да обяснявате как вие знаете най-добре как да си гледате децата, защото баба знае две и двеста!

И помнете - който има баба, има зад гърба си армия! И това без дори да броим дядовците...

grandma 3628304 1280

Прочетохте ли:

Защото баба така каза

Каква баба ще излезе от теб? Да му е мислил дядото!

Последно променена в Понеделник, 25 Май 2020 08:41

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам