Автор: Мария Пеева

Чудих се има ли смисъл да пиша това, толкова е писано вече по темата. Надявам се да има.

Не ми харесва отношението ни към възрастните хора. Не само моето, не само вашето, принципно говоря. Отношението на цялото общество към тях е отношение като към “втора категория” хора.

Не ми харесва как ги наричаме "бабка, дядка, дъртак, вещица". Нищо че са ни подразнили в автобуса или на опашката.

Не ми харесва как лекарите им говорят на ти, повишават им тон, или пък свойски някак ги наричат “бабче”.

Не ми харесва как в болниците ги “отписват” с лека ръка като изгубена кауза.

Не ми харесва, че са бедни и нищо не могат да си позволят.

Не ми харесва, че са постоянен обект на измамници и според мен не се прави достатъчно, за да се разкрият и заловят тези измамници. Защото не става дума само за телефонни измами, ами и за имотни, а също и за продажба на всякакви “космически” матраци, "вълшебни" уреди за лечение и какви ли не боклуци, с които мамят наивните им глави.

Защо пиша това точно днес? Напоследък оглеждам домове в и около София, защото ми се ще да преместя нашите по-близо. Вчера посетихме един много хубав дом, препоръчан, и всичко изглежда чудесно наистина. Докато чакахме да ни приеме управителката, един от живущите там чакаше редом с нас по някакъв въпрос. Възрастен господин, много любезен. Каза, че от два часа чака. Когато дойде редът му, настоя ние да влезем първи - не знам защо, не сме го молили - аз не бързам, обясни. И в този момент управителката отвори и ни покани. Не му даде възможност, а той искаше да ни отстъпи. Тя просто го игнорира. И като свърши с нас, пак го подмина. А той мил, възпитан старец. Разбирам, че сигурно има някаква незначителна молба или оплакване, но щом чака там, значи за него е значителна. Просто ми стана обидно за него, и за мен си ми стана срамно, че нищо не казах и не настоях да му обърнат внимание. Управителката няма вина, както нямат вина и стотиците лекари, администратори, касиери, изобщо всички онези, които ежедневно се срещат с възрастни хора и общуват с тях по всякакви въпроси. Вината е колективна и като всяка колективна вина се размива и никой нищо не прави по въпроса, освен малко да се възмути в социалните мрежи от време на време. Така сме научени и това е цялостното отношение на народа ни към възрастните. Дори в себе си го усещам понякога, когато някоя енергична старица ме блъсне, за да седне първа в трамвая и в главата ми мине мисълта: "Тая бабичка къде е тръгнала, ами не си седи вкъщи". Тоест и аз не съм с нищо по-добра. И себе си не харесвам. И се боря да променя това отношение - първо в мен. 

Живот като на книга

Защото само помислете. Хората имат достойнство, всеки един един от нас. И това, че с възрастта понасяме някакви промени, често тежки и неприятни, не ни прави по-малко хора. Ужасно е да изживееш цял един живот, да работиш, да създаваш деца, да имаш приятели, колеги, среда, дом, победи, провали, спомени и мечти. И в един момент всичко това да бъде заличено, да остарееш, да се поболееш и някой да те третира като животинче - макар и с известно състрадание, но все пак като животно. Или пък ако имаш късмета да остарееш сравнително здрав и с ума си - да те третира като човек "втора категория" - да ти говори снизходително, неуважително, да омаловажава проблемите ти, защото скоро тези проблеми ще се решат от естествения ред на нещата. Ужасно звучи, а се случва всеки ден и навсякъде - от лекарския кабинет до магазина или пейката пред блока.

Имам една молба към вас, добри хора. Обществото не можем да променим, но можем да променим себе си. Да тръгнем оттам.

Нека следващия път, когато се обърнем към възрастен човек, му заговорим на Ви и се обърнем към него с "господине" или "госпожо".

Нека следващия път, когато се подразним на възрастен човек, и ни дойде да го нахокаме (дори и да е виновен, не изключвам това), си представим, че срещу нас стои млад, здрав и силен човек, който може да се защити. По същия начин ли ще го нападнем? Ще му обясним ли, че е "изкукал дядка"? Или ще си кажем каквото имаме една идея по-възпитано?

Нека се оглеждаме около себе си за възрастни хора - в блока, в градския транспорт, в учреждението, в болницата - и специално да бъдем учтиви и усмихнати с тях - не от съжаление, а от уважение.

Нека малко повече прощаваме на собствените си възрастни родители, свекъри, роднини и съседи грешките и недостатъците на старостта.

И нека правим всичко това заради себе си, не заради тях. От уважение към собствената си крехка човешка природа. Защото някога те са били на нашето място и един ден ние ще бъдем на тяхното.

Ако имаме късмета да доживеем дотогава. 

Мъдростта боли