Вдъхновен от победата, която Демократичният свят печели в Студената война над тоталитарно управлявания Източен блок, през 1992 г. Франсис Фукуяма тържествено обявява "края на историята". Днес вероятно поруменява всеки път, когато се сети за тогавашния си хлапашки ентусиазъм, бликнал от неохегелиански оптимизъм. "Краят на историята" трябваше да означава край на антагонизмите в света. Очакваше се в единомислие всемирната общност да почувства облекчение от преодолените заблуди, да набележи общите си проблеми, както и начините за тяхното решение и – да ги реши…

В обозрими срокове се предсказваше на човечеството хармония със себе си и света, добруване и безметежност.

Днес не можем да окачествим предсказанието на Фукуяма като нещо различно от детински възглас, който често чуваме при вида на излитащ самолет. Тегобите на човешкия род може оттогава формално да промениха "външния си облик", но с това нито изчезнаха, нито дори намаляха.

Хегел, настойникът на Фукуяма, явно не сработва и е добре да се огледаме за алтернативи…

Това отрезвяване е повод да насочим погледа си към първите десетилетия на 19 в., когато младият немски философ Артур Шопенхауер предлага алтернатива. Той възроптава основно срещу системата на титуляра Хегел. Хегел тогава е най-влиятелният философ в Германия, а е добре познат и отвъд границите й. Тезите му обаче за смисъла на историята като диалектически прогрес с триумфален завършек в нещо като рай – "победа на духа над материята", Шопенхауер още през 20-те години на 19 в. нарича "шарлатанство". Счита, че са пропити от глупост и тщеславие. Оттогава, та до самия край на живота си не спира да критикува и окарикатурява Хегел, неговите последователи, както и публиката, която им ръкопляска. Стига и до цинизми от сорта "философия на задника"("Afterphilosophie"). 

В „Критика на Кантовата философия“, която издава през 1844 г., Шопенхауер критикува и популярните по негово време теории на Фихте и Шелинг. За пореден път ги обвинява в посредственост и неискреност. В същия абзац, едва ли не по традиция, не пропуска отново да вземе на мушка Хегел: „Най-голямото нахалство обаче в сервирането на чиста глупост, в надраскването на безсмислени, налудничави плетеници от думи, които до тогава бяхме чували само в лудниците, се появи чрез Хегел.“

Искам само да припомня, че марксовият диалектически материализъм, от който 45 г. чакахме безкласовия земен рай, наречен "комунизъм", също е производен на хегелианските "плетеници от думи" и иманентния им оптимизъм.

^{Последните перодръжки, с които е писал Шопенхауер преди смъртта си}

Струва си да проверим по-задълбочено на какво основание младият Шопенхауер предприема опит за дръзко детрониране на водещата философия на своето време и иска трона за себе си. И по-важния за нас въпрос: можем ли чрез Шопенхауер да проумеем неволята, която, каквито и усилия да полагаме, все успява да ни застигне?

*** Уф, този несвършващ наш преход, който вместо към "рая" май отново Бойко крачи към авторитаризъм… ***

^{Златният часовник на Шопенхауер, изработен през 1787 г. в Лондон}

В периода 1814-1818 г., или когато е само на 26-30 годишна възраст, Шопенхауер пише основния си труд "Светът като воля и представа". През настоящата година се навършват 200 години от неговата публикация. При второто издание през 1844 г. е добавен и втори том, съдържащ пояснения към първия. До края на живота си Шопенхауер счита, че всичко друго, което е написал, е само добавка към това централно негово произведение.

Още в предговора заявява, че целта на книгата е да представи една единствена революционна мисъл. Тя е, че светът съществува единствено като представа на възприемащия го субект и че е "съграден" от ирационалната, сляпа воля на същия този субект, защото тя моделира представите му. Позовавайки се на Кант, Шопенхауер показва, че досег до "реален", "обективен" свят - това което Кант нарича Ding -an-sich, нещото само в себе си, независещо от възприемащия го субект - е непостижим за човешкия ум. Склонността да мислим, че възприятието ни за света, представите за него, са следствие от сетивни дразнения, произтичащи от реални неща извън нас, е "бъг" на ума.

Първоначално философската система на Шопенхауер противоречи на вродената ни интуиция и усвоената още от детството концепция за обективен външен свят. Поради това може първоначално да прозвучи абстрактно, дори отчуждаващо или противоестествено. Шопенхауер обаче е един от признатите майстори на логиката. Разпознава и критикува дори грешки в аргументацията на високо ценения от него Кант. Логическата защита на неговата теза е дълга – целите два тома на "Светът като воля и представа", но можем да разчитаме, че е прецизно премислена.

^{Работният стол на Шопенхауер}

Според Шопенхауер трябва да се разделим с представите си за обективен, самостоен свят извън нас. Той е илюзия, плод на несъвършенствата на човешкия ум. "Няма обект без субект", пише Шопенхауер. С възприятията си, представите, които вътре в нас се появяват, ние сами сътворяваме света, който познаваме. Мотивацията и творческата енергия да го правим е нашата воля (нагони, интереси, склонности, ламтежи, въжделения, страхове и т. н.). А след като интереси и ламтежи дирижират процеса по "сътворение на света", едва ли нещо добро може да се очаква… Всъщност и адът, и раят са вътре в нас, И само там – вътре, адът може да бъде прогонен, а раят постигнат. Сходства между философията на Шопенхауер и тази на древна Индия не са случайни:

"…признавам, че дължа най-доброто в моето собствено развитие освен на впечатленията от осезаемия свят, на сътвореното от Кант, на свещените писания на индусите и на Платон."

Упанишадите са настолната книга на Шопенхауер, а в кабинета си освен бюст на Кант има и позлатена статуетка на Буда. Нерядко човешката нагласа за обективен свят назовава със санскритската дума माया māyā (мая), която означава илюзия, заблуда. Заимства я директно от Упанишадите.

Като цяло Шопенхауер е песимист за света и участта на човека в него. Според него не само, че светът не е приятно място за живеене, а няма и надежда някога нещо да се промени. Оптимизмът на колегите си философи счита за цинизъм. Мнението му е, че те го ползват единствено като рекламен трик за налагане на философските си системи, защото публиката търси упование.

"И към този свят, това обиталище на измъчени и уплашени същества, които само така оцеляват, че едното изяжда другото; където съответно всяко разкъсващо животно е живият гроб на хиляди други, а неговото самосъхранение е верига от мъченически смърти, … към този свят искаха да нагодят системата на оптимизма и да демонстрират, че той е най-добрият свят между всички възможни. Крещящ абсурд."

Теорията му е противоположност на хегелово-фукуямската доктрина за изцелителен напредък ("прогрес") на човечеството. Подвеждаща ли е тогава въобще толкова любимата на съвремието дума "напредък"?

Според Шопенхауер явно да:

"Най-важната истина на философията е, че винаги всичко е било едно и също, всяко възникване и зачеване е само привидно..."

Не ви ли напомня това постулата на шопенхауеровия наследник Ницше за "Вечното завръщане на същото" ("Die Ewige Wiederkunft des Gleichen")?

В чест на 200-годишния юбилей на "Светът като воля и представа" - "Архив Шопенхауер", който е част от университетската библиотека на франкфуртския университет "Й. В. Гьоте", организира в периода 23.10.2019 г. - 19.1.2020 г. изложба. Мотото е:

"Мисли самостоятелно!"

"Архив Шопенхауер" съхранява реликвите на известния философ, който е прекарал във Франкфурт последните 27 години от своя живот – ръкописи, лични вещи, голяма част от неговата библиотеката и др. Директорът на Архивния център към библиотеката, д-р Матиас Йен, бе така добър да ме разведе сред експонатите и да насочи вниманието ми към важни моменти от историята на шопенхауеровия opus magnum.

^{Д-р Матиас Йен, един от кураторите на изложбата}

Концепцията на изложбата е изготвена от сдружението "Шопенхауерово общество", обединило в Германия и по света изтъкнати познавачи на шопенхауеровата мисъл. Създадено е през 1911 г. от проф. Паул Дойсен, дългогодишен шопенхауерианец, философ и индолог. (Дойсен е приятел на Ницше от гимназията до смъртта му.) Той подготвя първото историо-критично издание на шопенхауеровите текстове. Днес сдружението се грижи за опазване на наследството, разпространява идеите на философа по света, организира научни конференции и редовно обявява конкурси за есета.

^{Седнал на този диван, който е част от интериора на франкфуртското му жилище, на 21.01.1860 г. Шопенхауер умира месец преди да навърши 72 г.}

Шопенхауер е признат майстор на афоризма. Затова нека последната дума е негова.

"Наистина не е за вярване колко безлично и безсмислено, погледнато отвън, и колко притъпено и безсъзнателно, усетено от вътре, тече животът на огромното мнозинство хора. Той е глух копнеж и мъчение, мечтателно клатушкане към смъртта през четирите възрасти на живота, в компанията на редица от тривиални мисли."