Азиатската школа в пропагандата ни насъсква едни срещу други

Антоний Гълъбов | 29 октомври 2018 в 14:17 | 5623 |4

Фалшивите новини и насърчаването на първични страхове деформират публичната среда, така че всяка частна амбиция започва да изглежда като обществена кауза. Изминалите седмици бяха изпълнени с неверни и манипулативни твърдения, които мълниеносно се превръщаха в „новини”. Показателно е, че те винаги са свързани с първични страхове и разчитат на споделеното разбиране за безсилието на институциите. Това че са фалшиви се разбира винаги, но по-късно. Въпросът е защо те могат да станат новини, а някои от тях дори да се възприемат като основа на обществена кауза?

Всяка подобна ситуация възниква от някакво гръмко „разкритие”. Целта е да бъдат потвърдени съществуващи страхове, да бъде създадена представата за непосредствена и дори „надвиснала” заплаха за живота и здравето на хората. Скандалът, сам по себе си, вече не изглежда достатъчно мощно средство за привличане на общественото внимание. Най-малкото, защото в него има поне две страни, които биха могли да представят своята гледна точка. С фалшивите новини е по-лесно – там няма друга гледна точка, няма време и място за оспорване, няма смисъл от търсене на допълнителна информация. Всичко е казано кратко и ясно – водата е отровена, въздухът е отровен, хлябът ще поскъпне, горивата ще поскъпнат, а с тях и всичко останало...

Новата реколта от фалшиви новини все по-често прибягва до мрачните символи на смъртта. В публичното говорене трайно се настаниха всякакви образи и сравнения, свързани със загубата на човешки живот. Това не е мода, свързана с предстоящия Ден на мъртвите и във всеки случай не носи в себе си дори и частица от необходимото уважение към тях. Това са елементи на психологическата война, която се води срещу българското обществено съзнание. Избраният подход съответства на азиатската школа в пропагандата и все по-отчетливо се различава от онова, което виждаме като опити за дестабилизиране и внасяне на смут в европейските страни. Психологическата война се води от значими, поне от гледна точка на ресурсите, с които разполагат, центрове, които разработват и прилагат методите на пропагандата, основана на всяването на страх и дезориентация в обществото.

Спрямо българското общество се води именно подобен тип психологическа война, която придобива все по-гротескни измерения. Тук вече не става въпрос за опит да бъде променено мисленето – целта е повече никой да не се замисля върху онова, което говорителите на психологическата война лансират в публичното пространство. Спекулира се с всичко, но най-вече с емоциите на публиката. Плашилата, които се размахват пред очите на обществото, започват да изглеждат все по-апокалиптично и гротескно.

Все по-често психологическата война започва да си служи с твърденията, че е част от някаква „спонтанна гражданска инициатива”, която има за цел да въздаде някаква „справедливост”, но по-често – просто „възмездие”. Употребата на гражданската инициатива започва да изглежда все по-уродливо, но като че ли постига целите си – все повече, особено млади хора, изглеждат склонни да приемат, че призивите на поредната психологическа атака са надеждна основа за обществена кауза, че именно така би трябвало да изглежда и да се отстоява публичния интерес.

За разлика от краткотрайните офанзиви на психологическата война, от типа на тази, на която бяхме свидетели след убийството на русенската журналистка Виктория Маринова, сценарият с „майките на деца с увреждания” продължи твърде дълго и се нуждаеше от значим драматургичен обрат. Още през 2016 година, когато бяха проведени първите добре организирани протести, беше ясно, че към тази тема има нездрав политически интерес. Става дума за тежък социален проблем, който засяга живота на стотици хиляди български граждани и техните семейства, но неговото решение не може да бъде резултат от улични протести. Протестът беше употребен в предизборните кампании и до голяма степен изчерпа потенциала си.

Новата офанзива бе форматирана изцяло около група от майки на деца с увреждания и вече бе многократно употребена за политически цели и лични амбиции. Реакцията на правителството и най-вече решението за подготовката на пакет от законодателни промени, неутрализира част от политическите амбиции, с които бе натоварен протестът. В тази ситуация бе необходима крупна провокация, която да обнови сюжета и да позволи за пореден път трагедията на хората с увреждания в България да бъде употребена. Търсенето на провокация продължи дни наред, докато не се стигна до изявлението на Валери Симеонов, което позволи новата злоупотреба с темата. Онова, което е искал да каже, както и точните думи на вицепремиера не интересуваха никого. Надигна се поредна вълна от фалшива патетика и псевдоморализъм. Сценаристите се разбързаха да се възползват от новата енергия и за пореден път се опитаха да представят искането на оставката на вицепремиера Симеонов като обществена кауза.

Щетите от поредната психологическа атака трудно могат да бъдат оценени. Преди всичко, тя заложи на инструментариума на емоционалния шантаж. Говоренето за „майките”, а не отделни майки със своя собствена съдба, и „децата с увреждания”, а не конкретните млади хора и деца, които стоически понесоха несгодите на протеста, трябваше да предизвика емоционален отзвук в българското общество. Трябваше да стане ясно, че „лошите управляващи” презират и се подиграват на „майките на деца с увреждания” и не искат да им дадат онова, за което те настояват. Формулирана по този начин, психологическата атака няма за цел да предизвика съпричастност и солидарност с хората с увреждания. Именно това е най-разрушителният ефект на психологическата война – тя не създава общи каузи, а разрушава солидарността и противопоставя отделни групи в обществото.

Няма обща кауза за преодоляване на проблемите пред хората с увреждане в България. Няма дори съгласие за това защо те не трябва да бъдат възприемани като „инвалиди”. Промяната на понятието и дори опитите за въвеждането на разбирането за „хора с различни възможности”, не променя факта, че отношението към тях остава дистанцирано и безразлично, в най-добрия случай. Всички са съгласни, че думите на Валери Симеонов звучат недопустимо, но няма мнозинство от български граждани, които да подкрепят нещо повече от това за тези хора да бъдат дадени повече пари и с това да се решат всички проблеми. Това не може да бъде обществена кауза. Големият въпрос е защо методите на този тип психологическа война дават резултат в общество като българското? За съжаление, отговорът е в това, че всъщност проблемите на хората с увреждания не са основа на обща кауза, няма обществен консенсус за това, че те трябва да имат възможност да изживеят пълноценно живота си. Именно затова става възможно пред дълбокото безразличие да бъде издигнат паравана на общественото възмущение, а конкретният казус да бъде представен като поредно доказателство за това, че „безконтролната власт поражда цинизъм”, както побърза да отбележи държавният глава.

Това е фалшива кауза, около и чрез която придобиха обществено приемлив вид отделни политически и властови амбиции. Ако някой се съмнява в това, нека внимателно проследи дебатите по двата законопроекта за хората с увреждания. Там, където част от техните проблеми трябва да бъдат решени, е насочено несравнимо по-малко обществено и медийно внимание. Посланието, че хората с увреждания ще получат повече пари, за пореден път ще затвори темата за морала, а може дори да провокира и обратната вълна на нови искания от страна на други групи.

Проблемът не е в липсата на солидарност с онези, които изпитват затруднения, а много по-дълбоко – към самата обществена представа за качеството на живот и за човешкото достойнство в българското общество. Ако те бяха предмет на обща кауза, ако всички бяхме убедени, че всяко човешко същество се ражда свободно и равно по достойнство и права, то тогава психологическата война и пропагандната агресия нямаше да могат да деморализират до такава степен обществените отношения. Ако имахме единно разбиране за гражданския си дълг към всички, които се нуждаят от подкрепа, нямаше да могат така лесно да ни насъскват едни срещу други, водени от първичните ни страхове сред декора на все по-абсурдните, но именно затова ефикасни фалшиви новини.

Препоръчани материали
spirit оригиналът

Рейтинг : 14731

30.10 2018 в 06:06 4
+ 10
- 0
Путин е виновен,пак.
GrumpyCripple

Рейтинг : 1000

30.10 2018 в 00:18 3
+ 1
- 10
Отдавна очаквах коментар на случващото се като Вашия. Поздравявам Ви! Чудех се, къде са мислещите хора сред тази вакханалия на манипулацията и защо си мълчат. Може би зомбирани, замаяни и парализирани от клокочещите призиви за хорско и божие възмездие.
GrumpyCripple

Рейтинг : 1000

29.10 2018 в 23:41 2
+ 0
- 21
продължение на предишния ми коментар........ето различните значения на думичката "уж": "УЖ или БО̀ЖЕМ и (съкр. диал.) бо̀же частица. Остар. и диал. 1. При посочване на факти, обстоятелства, за които се предполага, очаква да отговарят на действителността, а всъщност се оказват несъвместими или в противоречие с нея; уж, като че ли, божкем. Рилко лежеше по гръб и очите му блуждаеха в тъмата. Трябваше божем да се зазори, а мракът се сгъстяваше. А. Христофоров, А, 7. Войната и дребните надници вървят ръка за ръка — не го ли знаеш? Божем книжки четеш!..
GrumpyCripple

Рейтинг : 1000

29.10 2018 в 23:39 1
+ 1
- 20
Напълно съм съгласна. Много точно сте формулирали А ето и един мой предишен коментар по повод протестите: "Ами Валери Симеонов просто изказа гласно това,което много хора мислят,но не смеят да изрекат.Стане ли дума за инва-лиди, всички си слагат един гузен похлупак и пеят осанна. Де що е инвалид и каквото той прави,задължително трябва да ни харесва и да го потупваме по главичката.На мен фал-шивото,додекафонично пеене под черните флагове не ми харесва.Няма как да направиш хората съпричастни с черни балони и опорките на Корнелия.Животът е достатъчно гаден даже поради едничкия факт на неизбежната смърт и като развяваш нейните символи не можеш да очакваш да събудиш у хората чувства на емпатия. И тъй като думите на Валери Симеонов се тълкуват така, както дяволът чете евангелието, ето различните значения на думичката "уж" "УЖ или БО̀ЖЕМ и (съкр. диал.)1. При посочване на факти, обстоятелства, за които се предполага, очаква да отговарят на действителността,, а всъщност се оказват несъвместими