– Муци, това завист ли е? − пита ме тя с подигравателен тон. А аз още повече се газирам. Възмутен съм. 

Ще ви разкажа всичко. Годината е 2012-а и през май сме на международен литературен семинар в Созопол петима български автори (моя милост, Николай Петков, свещеник, Палми Ранчев, боксьор, Бистра Величкова, човек, Филип Анастасиу, също човек), от които всички, доколкото знам, са със straight ориентация. За тяхно съжаление. Налага се да ползвам такива думички, за да не ме обвинят в някакви гнусни спекулативни намерения, тоест от съображение за собствената си онлайн сигурност. Потърсете си в гуглето значението на употребения термин. От наша страна преподаватели по творческо писане са Деян Енев и Красимир Дамянов. Има и петима англоезични автори, от които като най-добри запомних Каб Тран и Дилейни Нолан, той е американец от виетнамски произход, тя от ирландски.

Освен тях двамата в англоезичната група са още Гарт Грийнуел, Гарард Конли и една женица, чието име не помня, но знам, че беше много превъзбудена, когато съобщих в бегъл разговор, че жените и мъжете са различни типове шофьори. За нея сме еднакви. Няма разлики. Не се различаваме по абсолютно нищо. Полът е само в главата. Дайте ми ги тези инженери на обществото да се саморазправя с тях.

Попът дойде до Созопол на стоп. А аз с колелото от Бургас. Да има чии цървули да дъвчи софийската култура, че иначе умира от скука. Слушах ги от балкона как се забавляват да коментират тазгодишните откачалки. Поне един млад модерен градски човек да бяха избрали. А те някакви православни авантюристи, застаряващи боксьори, сиромахомили. И нито един гей хей така, от кумова срама. После чакайте да се издигнете и да станете известни. Ще станете, ама друг път.

Седем години по-късно от англоезичната група двама могат да се нарекат успели писатели, продавани в цял свят, публикувани в престижни медии и списания. Единият е Гарт, който разказва в шедьовъра си за гей връзката си с някакъв младеж от малцинствата, с когото се запознал в тоалетните на подлеза край НДК. Красота. Висока литература. Неотдавна The New Yorker публикува подробния разказ на Гарт от първата вечер в Созопол. Запознахме се на тая първа вечер всички участници, разхождахме се из Стария град, ако искате подробности, намерете си го и четете на английски, няма да ви издавам тайни, вече са издадени. Има и пропуски в английската версия.

Аз представих събитията много по-мило в разказа „Шведите“, щото това на Гарт е обикновена последователност от действия, доклад за ЦРУ. Обаче неговото се лансира, нали. Кой съм аз, че да коментирам критериите на американско реномирано издание! Ае у лево, стой си там на село и си мълчи, братле. На себе си говоря.

Каб го няма дори в гугъл. Дилейни също се брои за успяла, публикуват я, но е далече от достиженията на Гарт. Обаче никой от тях не може да се мери с успеха на Гарард Конли и неговото „Заличено момче“, историята на живота му, претворена и в Холивуд на кино с Никол Кидман в главна роля и бюджет от 11 милиона долара. Гарард спеше в съседната стая, но някак не успях да се сближа с него. Пиех си уискито с Каб. Нямаше нужда от думи с него, всичко разбирахме. Още тогава и двамата си знаехме, че успехът ще ни се изплъзва винаги, защото успехът е предназначен за други цели.

Уикипедия твърди, че Гарард в момента живее в Ню Йорк със своя съпруг. Явно опитите да заличат неговата различна сексуалност се оказали неуспешни. В известен смисъл. В друг смисъл доста успешни. Наскоро идва до Бургас да представя филма. В същата зала на 30 септември, седмица преди него, и ние с Хиндо представихме новия си игрален филм по мой разказ. Получихме субсидия от Община Бургас в размер около 5 хиляди лева. Къде са 11 милиона, къде са 5 хиляди? Валутата дори няма значение. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Стигнаха ни, колкото да си платим бензина.

– Ти май завиждаш – подхвърля ми пак жена ми и се хили. − Стига с тая завист! Вземи мерки! Обяви на всеослушание, че си таквоз… гей! И работите ще се оправят. Ще дръпнеш. Ти само за пред камерите така ще кажеш. Аз си те знам какъв си. Обаче после кариерата ти на писател ще изглежда по друг начин. Мани я таз Кидманка, измит буркан, на тебе направо Пенелопе Крус ще ти зачислят. Нали я харесваш!

Като рече Пенелопе, та се сетих за един приятен филм. „Вики, Кристина, Барселона“. В края на семинара в Созопол Красимир Дамянов обяви награда за най-добър текст от българската група – една седмица в неговия хостел в Барселона. Отидохме с жена ми през октомври. Поживяхме малко в град, пълен с различни на цвят и мирис хора, красиви витрини, добро червено вино. Видяхме истински протести. Богати, пък протестират!? Шегувам се, ей... Полицаите през нощта стреляха на месо с гумени куршуми. На сутринта всичко беше чисто. И седнахме на площада да пием кафе. Сервитьорката се оказа двуметров травестит със скъсан чорапогащник и мръсни нокти. Жена ми не си докосна кафето. Никаква толерантност не проявява, направо ѝ се чудя. Стига с тоя капански манталитет, жена, викам ѝ, ама не вдява.

Ех, доброто старо време. Четири години по-късно през юни на един остров в Средиземно море едни други културисти и маняци си раздадоха 4 деветки с 4 валета и пак загубиха играта. А аз почнах да наричам барселонците с пренебрежителното „паписти“, щото техните пирати върлували чак до Халкидики и грабели наред от православните манастири. Това богатство все отнякъде трябва да дойде. В дъното на всяко голямо богатство е не труд, а кражба. Има хора, които не са съгласни с мен по въпроса. Ако изборът на участници в онзи семинар беше днес, щях да видя Барселона на Куково лято. И до Созопол нямаше да припаря. На такива фоби и селтаци като мен трябва да им спрат интернета!