Богословският факултет и защо го няма куполът му

Николай Братоев - Крижицки
25 декември 2019 в 13:15 | 7004 |0

Има немалко бели петна в историята ни и то само поради липса на извори. Kнигохранилищата и архивите на София, а дори и в страната, приютяват хиляди документи, ръкописи, както и стотици старопечатни книги, чернови и дори скици. А във всички тях се пазят не само историческото ни минало, ами и възрожденските тласъци на обществото. Да, в превод от османски записи съм попадал на твърде интересни настроения на жителите, има дори описания на недоволството им от управлението на града. Например нежеланието им да приемат прекаленото според тях наставничество на владика или некадърието на някой местен водач. Колкото повече надничам между страниците на старите документи, толкова повече разбирам, че живелите преди нас хора като че ли са били по-дейни, много по-трезво мислещи, а и май в пъти по-критични. Кой знае? Дори си мисля, че формираното градско тогава общество, на което днес казваме „гражданско общество“, през оня далечен пред-Освобожденски 19-ти век е било май доста по-силно и много по-оптимистично настроено за развитие, отколкото е то днес. Тъжно е, че всички извори на информация за града и обитателите му, все още лежат скрити може би по ред субективни причини или финансови такива. Освен устните апокрифни градски историйки и легенди, тези уникални писмени исторически извори, ако изскочат на бял свят - може да ни покажат отделни фрагменти от миналото, написани и разказани от участвалите истински очевидци.

За да проверим дали е така, и дали всичките герои от миналото днес ще оживеят измежду страниците на някоя стара книга със стар обков и кожена подвързия, ще се насочим към южната част на площад „Света Неделя“. Там се намира сградата на Богословския Факултет към Софийския университет, така неречената „бивша Духовна Академия“. В същата сграда се помещава и Църковния музей. Бих ви посъветвал някой ден да го посетите, ще видите ред много старинни икони, както и някои възстановени интересни фрагменти от стари стенописи.

Въпросната сграда днес е покрита с рекламна тъкан, която прикрива всичко онова, което търпеливо чака да бъде възстановено.

Историята на постройката е все още недостатъчно изучена, но всичко започва с това, че на 27 февруари, петък, 1870 г. султан Абдул Азис подписал ферман (декрет) за учредяването на Самостоятелна църковна йерархия под формата на Българска Екзархия, донякъде независима от Вселенската Цариградска гръцка патриаршия. В София след получаването на телеграмата ликуващите наши предци и съграждани, веднага се организирали и избрали комисия, която изработила програма за тържеството. Датата била определена за 4 март 1870 г. Османските власти разрешили това, все пак е логично следствие на пряк султански указ.

След точно четвърт век, през 1895 г. в Цариград (Истанбул) тържествено е бил честван юбилея от създаването на Българската Екзархия. Което е ключовия момент и тук, в София, където се заражда идеята за въздигане на сграда-паметник, посветен на това наистина велико събитие. Междувременно, през това време в София вече се е строял храм-паметника Александър Невски (1882 – 1912), а правителството по това време отхвърлило идеята за още един такъв голям и прекалено скъпо струващ строеж. Дълго време, административно решение за започване на строеж все още нямало. Странно, нали, ако сравним как днес никнат търговски центрове на всеки ъгъл. Но, нека да не излизаме от миналото за да се сърдим на настоящето. Та, раздвижването започнало едва през 1912, когато министър-председателят Иван Гешов внесъл в Народното събрание законопроект за разрешение на паметния градеж. За всеобща радост на столичани проектът бил одобрен, а за проектант Светия Синод привлякъл опитния австрийски архитект Фридрих Грюнангер, за който знаем от предишните материали, че още от 1878 г. работел в България (за таланта му писах в една от миналите статии, ще го срещнем и по-натам). Тъй като по това време арх. Грюнангер вече живеел в Залцбург, се наложило да идва няколко пъти в София за да планира чертежите на место. Идването съчетавал и с проверката на здравината на почвата за основите. Когато започнали изкопните работи, се оказало, че тук лежат различни основи от антични римски сгради. Каквито впрочем намираме и до днес в района (и каквито останки ще се намерят най-вероятно при стартирането на спечелилия проект за обновяването на площад Света Неделя).

Ето, че градежът тогава най-сетне тръгнал. Само че, влизането на България в Първата световна война забавило окончателното му довършване....

…Нека да проверим как се движи довършването на сградата. Ето, днес е 20-ти декември, студено е, затова смятам да се загрея предварително с чаша-две червено вино. В непосредствена близост до мен е остатъка от двуетажния дървен хотел „Искър”, място изключително предпочитано за отдих на офицери, но днес то бавно отстъпва място на новия строеж, а от остатъка му от греди и дъски е сглобена временна питиепродавница. Не смятам да се застоявам и допивам виното си по-бързо от обичайното. Застанал точно пред входа на бъдещата Академия, чувам смес от звуците на инструментите на всички майстори. Горе например, някой реже с трион. До него гръмко коват дюшемето в залите. Вдясно от мен, огромни дървени кутии се разпаковат със страшно скърцане. От там се разтоварва съдържанието им, докарано дотук с мудната, но мощна биволска тяга. Тежките сандъци са влачени, кой знае откъде, през всякакви препятствия, кал, аварии и локви. Апропо, ямите пълни с дъждовна вода наоколо - са широки и дълбоки досущ колкото рилските езера. Ето го Карл Хайнрих - помощникът на арх. Грюнангер. Човекът криволичи измежду купищата теракота и старателно проверява дали изваденото съдържание е пристигнало здраво и невредимо. После неотменно ще бди като квачка над пиленцата си дали ще се подрежда от чираците, но с точност до милиметър както е на черновата, според проекта. Реденето на парченцата ще е като един голям пъзел, само дето няма да е от хартия, ами от цветна теракота.

Влизам в сградата и се качвам по стълбите. Горе, един от майсторите-бояджии минава твърде невнимателно покрай разпънатото високо скеле от долния коридор и закача ръба на тежката си дървена кофа в него. Половината съдържание се излива за секунда, ама баш на средата на стълбището! Премествам се плътно до стената и заставам на пръсти за да не ми се изцапат обувките, а течността от кофата на пишман бояджията се стича надолу, и застила стълбите със синия си килим. След точно две секунди, спокойния по характер архитект Киро Маричков поглежда сърдито из под вежди нагоре към работника, към боядисаните в синьо стълби и го нагълчава на висок тон пред останалите му колеги.

Маричков е тук, защото много бърза, притиснат е от сроковете за довършителните работи още от есента на миналата 1916 година. Натискат го от Военното министерство, което спешно е поискало от него да се включи в окончателната реализация на проекта, само че с цел само и единствено да приспособи зданието за ...болница.

И така, незаченалият учебен факултет вече е приспособен за военна лечебница, в която в продължение на повече от 2 години ще карат за лечение ранени войници и офицери. Но, дори и след края на войната обстоятелствата отново не позволили довършването на сградата за дългоочакваното Богословско училище.

Харалампи Тачев е нает да извърши изписването на фасадата и изготвянето на художествения проект. На фасадата има ниши за фигурите на светиите Кирил и Методий. Стенописът е извършен от Никола Ганушев, който изписал композицията от общо 17 фигури. Вдигайки глава нагоре няма да ги видите, но ще забележите липсата на големия стъклен купол, който се вижда само и единствено на снимките.

Изчезването му е в един нов епизод, за съжаление доста кошмарен не само за сградата, но и за родния ни град. Това са датите 10 януари и 30 март 1944 г., когато разрушителни и запалителни бомби превръщат в руини половината църковен сграден фонд, както и ценното имущество в него. При януарската бомбардировка е разрушена цяла четириетажна сграда в двора на Софийската митрополия, в която се помещавала Свещоливницата и изключително ценна библиотечна сбирка. Свещоливницата била триетажна постройка със салон и помещение за митрополитската библиотека, имала топла връзка със съседното здание. Минавайки всеки ден по ул. “Вито Позитано” гледам празното сега място, и винаги се сещам за изгубените безценни книги станали на прах в бушуващата огнена стихия. Общо взето, изгорялата богата библиотека на Св. Синод наброявала над 20 000 ценни книги, някои от които както споменах са били истински уникати. Жалко, но нали помните началото – времето жадно засмуква…

От втората бомбардировка сериозно пострадало и самото здание на Богословския факултет пред който сме застанали. Тогава пада и стъкления покрив. Там за щастие ценностите, съхранявани в сградата предварително и далновидно били евакуирани малко преди това чак в Рилския манастир. Да, за щастие са спасени. Интересен факт, който ми подсказа доц. Христо Темелски, е че от пожара е била пощадена огнеупорната метална каса, но пък в която били унищожени няколко твърде ценни документи от високата температура, и са станали на пепел. Това са били оставените там на съхранение оригинал на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който била създадена Българската екзархия, и в чиято памет е строена сградата както описах по-горе. А другият твърде интересен документ - е бил Свидетелството на Негово Величество Цар Борис III, удостоверяващо православното му кръщение. Ето извадка от доклада на главния секретар на Св. Синод архимандрит Дамаскин: "…Архивата цялата изгоря. Запазени са и изнесените по-рано, преди още да бъде бомбардирана София ценни екзархийски книжа, оригиналните протоколи на Св. Синод от всички години. Всички тия книжа са пренесени и съхранени в св. Рилска обител. Изгорели са в огнеупорната каса два ценни исторически документа, за които ще трябва твърде много да се съжалява..."

Завършвам с един интересен факт, свързан именно с Рилския Манастир и неговия музей, където са били евакуирани въпросните стотици експонати от сградата. Ако бяхте посетили музея му през 60-те години, то човека със загадъчната усмивка, който щеше да ви поеме за разходка от входа, и търпеливо да ви развежда като обикновен екскурзовод - е летеца-герой, бранил небето на София, с няколко награди, българския въздушен ас от Втората световна война Стоян Стоянов.

Следващият път ще се отдалечим от района, защото планирам да ви разкажа малко повече за паметника на Васил Левски. Ще разберем планирано ли е по проект да има камера за още някой освен за Апостола, както и други интересни свидетелства.

* архитект Киро Маричков е дядото на музиканта Кирил Маричков
*историята с Карл Хайнрих, арх.Киро Маричков и разлятата боя по стълбите е плод на фантазията на автора, но е свързана с автентичен, истински случай от момента на строежа.


Източници:

Църковен вестник. 
Доцент д-р Христо Темелски – статия „Богословския Факултет“
„От Средец до София“ – Георги Тахов
„Базиликата Свети Ахилий в Преспа. Един исторически паметник - светиня“ - Николаос Муцопулос, Пловдив, изд. „Вион“, 2007

Снимки: личен архив, картички издание „Пасков“, Национален Военно-исторически музей.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !