Човекът, който ме създаде и ме извади от калта

Николай Фенерски | 17 октомври 2016 в 15:27108470

Отдавна искам да напиша за този човек. Той не е конкретен. Представете си го като калъп, в който през годините са искали да се напъхат не един или двама, като променлива, на която можем да зададем различни стойности – веднъж човекът ме създаде като туроператор и екскурзовод, втори път човекът ме създаде като писател, трети път човекът ме създаде като къмпингар и планинар, тоест, не бива да мислим за него като лице и личност, защото ще стане дребнаво. (Май само в даскалуването още никой не е заявил претенции да ме е създал...)

Той иска от мен да мисля за него с благодарност и да чувствам и показвам тая благодарност до живот по кучешки, защото ако не е бил той, както той сам казва, съм щял още да си дърпам сопола на село и да се чудя у коя да се хвана. Щото аз съм прост, а той, разбира се, е умен. Той е мъдър и не бива да му противоречим. Той е непогрешим, няколко неща му дават правото да бъде такъв – или има пари, или живее в Драгалевци, което също е равно на добро имотно състояние, или има голямо влияние, което пак се свързва с материално благополучие. А има и един, дето е откровен луд, и също е подал заявление за авторството си над мен. Както и да е, разбрахте горе-долу какъв тип е, тежък човек, с дълбоко мнение по повечето въпроси и особено чувство за хумор. Когато се смее, всички други трябва да се смеем. Когато спре, трябва и ние на секундата да сменим регистъра. Защото човекът е предимно темерут и ще те пореже лошо с някоя специална дума, ако своенравничиш.

Един от тези човеци, които ме създадоха, стана даже почти министър по едно време. Тогава жестовете на ръцете му станаха още по-широки, а и отпадна задължението му да ни се прави на приятел на нас от плебса, вече беше прекалено високо, за да забелязва нещастниците като нас, на които хляб е давал. Издигат се високо те и дори нямат нищо против да ги намърдат другарите им от пети клас в някой затворен орден. Влиянието е повече и от парите. Човекът си вози на задната седалка в бавареца Х5 една жълта найлонова чанта с надпис „Най-здравата торбичка“, а вътре в нея е сгъната грижливо тамплиерската му тога. Искам да го питам сега отдалече, ако случайно прочете – ти, човеко, ли ми даваше хляб на мене? Или аз с труда си изкарвах и твоя? И колко време още трябва да ти бъда благодарен? И изобщо, някой на някого нещо дължи ли на този свят? Чисто човешката благодарност приключва с едно благодаря. След това кой откъдето е.

„Я тебя родил, я тебя и убю“ казва Тарас Булба на своя син, залюбил полска девойка и „изменил“ на род и родина. Само че на всички такива дебелокори Тарасовци сега ще им кажа едно нещо – може да ти е син, но е друг човек и той сам си взима решенията. И ако реши да те прати в старчески дом, вместо сам да ти прислугва, като клекнеш, нямаш никакво право да му се сърдиш. Човеко, който ме създаде и ме извади от калта, ако не беше ти, друг щеше да е. Шило в торба не стои. Казах ви вече, няколко сте, разберете се помежду си на кого какво дължа точно. Да си ви връщам дълговете и да приключваме. Макар че според мен сме фитка. Но на вас никога не ви стига. Ще ви разкажа една история. Само не си мислете, човеци, които ме създадохте и ме извадихте от калта, че дългът ми е доживот, понеже аз заеми от банки не взимам и съм обвързан завинаги единствено със съпругата си.

Историята не съвпада напълно с вашия случай, чак такава услуга не сте ми свършили, но за нагледност, един вид... Та имало един месар. Той без да иска веднъж си отсякъл ръката със сатъра. Отишъл бързо при лекаря, онзи му зашил ръката, отново заработил с нея и попитал как да му се отблагодари. Ще ми дадеш малко месо, кило, две, рекъл лекарят. Добре, ама поискал същото и на следващия ден, и на по-следващия и не се спрял. Година ли минало, две ли, лекарят не спирал да минава и да си взима от месаря месо без пари. Накрая на месаря му писнало на дедовеца и замахнал отново със сатъра към ръката си. И му рекъл – на ти си я, вземи си я, аман. И така приключила тяхната история. И били фитка. Неблагодарен ли бил месарят? Според мен тоя лекар се е осрал и омазал до плешките, щом принудил човека да постъпи по тоя начин. Обаче, пуста гордост, лекарят бил готов да извика на всеослушание, че ако не е бил той, месарят щял цял живот сакат да си ходи и че такъв дълг лимит няма и тая постъпка последната, дето пак си отсякъл ръката, е висша форма на неблагодарност.

Ето такива неща. От години се каня да му напиша това писмо на човека, който ме създаде и ме измъкна от калта. Ако не беше той, още щях да живея в землянка, макар че никога не съм живял в такава, но той така смята, затова няма значение. Има значение само какво смята той, запомнете го. Хубаво го запомнете. Щото и вие може да си мислите, че сте се родили с дар от Бога, обаче Човекът, който ви е създал и извадил от калта, е на малко по-друго мнение. И си търси това, което смята за свое, като наследство.

И така – благодаря ти, човеко, който ме създаде и ме измъкна от калта. От сърце. Приключихме ли? Или ти казваш кога приключваме? Вярно бе, забравих.