Да изплетеш клетка за щурец: разказ с продължение на Здравка Евтимова

Здравка Евтимова
08 март 2020 в 07:50 | 3057 |0

Баба живя три години след дядо.

Най-щастливите ми години. Садяхме ягоди, научи ме да ги плевя, научи ме да присаждам дръвчета - хем по пет начина. Разказа ми кое дърво за кое друго дърво може да се ожени и да отгледа детето му – това е калемът на благородното дърво, което израства - син на яката издръжлива на пек и киша джанка. Баба ме научи да чета и с тънката си пенсия ми купи най-скъпата книжка с най-шарените картинки, с най-дивите лебеди.

- Скоро ще умра. - каза - Но ти не се бой. Ще стана трева, ако искаш, може да поникна в тази саксия, за да не си сама. Макар че, момичето ми, по-добре е да си сама, защото няма да намериш човек като дядо ти. Такъв човек Бог прави само веднъж и после, макар и да е Господ и не отричам, че е измислил морето, чуковете и камъните, не може вече толкоз добър мъж като дядо ти да издяла. Цялата доброта е отишла у дядо ти, и аз знам, че дядо ти е трева – и аз ще съм трева, за да сме заедно и корените ни да се топлят под земята през зимата. А може дядо ти да е сянката на тая къща. Тогава и аз, Ано, ще стана сянка на къща, и като залязва слънцето, ще поема към него. Той сянка и аз сянка, на никого не тежим, тебе Анче, ще пазим от жегата. Като стигна до него, ще го прегърна. Да знаеш, когато една сянка се навежда към другата, това сме аз и дядо ти. Идвай при нас понякога.

Баба издъхна. Баща ми не дойде да я изпрати по пътеката, която води до тревата и залеза. Беше заминал с нова приятелка на почивка в Испания – госпожата беше единствената дъщеря на известен до Марс и Юпитер бизнесмен. Можеше да бъде добра преводачка, ако не беше така червива с банкноти. Мисля, че човек превежда добре, ако няма пари, затуй дълбае книгите, които е измислил друг. Иначе защо да превежда? Може сам да си напише книга. Толкова е хубаво. Не знаеш накъде иска да замине книгата, затова вървиш с нея.

Книгата е самота, която ти напомня, че си жив, чужда сянка, потърсила твоята, за да я целуне. Преводачката на баща ми се беше задръстила с финанси до брадичката и го водеше на екскурзии из целия Европейски съюз. Мене ме отведе до Панчарево, което също е Европейски съюз. Каза – не че е било тъпо да превеждащ, но много по-хубаво било да разхождаш с красив мъж сред вълшебни кътчета по цялото земно кълбо. Освен това, добави тя, баща ти не е капризен, не се сърди, когато ризата му не е черен Ralph Lauren, а светлосин. В допълнение, той е много здрав физически.

Заради тази преводачка баща ми не дойде да окъпем баба, след като тя умря мирно и тихо – не от многото си болести, като например шипове и болки в пръстите. Светлата старица лягаше да поспи от два до три следобед, когато според нея Господ също спял, за да не отслабне случайно и после да няма сила да прави добрини на хората. В три тя ставаше и стъкмявахме нещо за следобедна закуска, което беше и вечеря, и закуска на другия ден. Този ден бяхме решили да печем палачинки - имахме яйца, мляко, бяхме много богати жени този ден с нея. Стана три, баба не се събуди, стана четири, пак не се събуди, в пет вече знаех, че нещо се е отместило зле встрани.

- Бабо, бабо! Хайде да забъркаме палачинки, ставай! – казах й и я разбутах. Тя не помръдна, не каза нищо. Не махна с ръка, не се усмихна - поначало не се усмихваше, докато не си сложи ченето. Рядко се усмихваше и без чене. Но като грейнеше, беше страхотна. Красива.

- Стани, бабо.

Тя не стана. Погледнах към оная саксия – там имаше трева, гъста и зелена като вятъра на месец май, като пръстена на ръката на оная учителка по литература, която не можеше да понася лъжите на баща ми. Като плач на новородено зелено – защото има ли нещо по-зелено и слабо от бебе, родено на баща, който лъже от сутрин до вечер и само веднъж, най-много два пъти в месеца не лъже, защото е чел от книгата на моя дядо за стареца и морето?
Баба си отиде. Сянката на съседния блок полека се наведе към сянката на нашия. Аз знаех, че сега тя готви леща за дядо, след като той цял ден е дялал камъни с Господа и двамата са гладни. Но баба нямаше първо да занесе чиниите с врялата леща. Щеше да даде чаша вода на дядо, после щеше да поръси със светена вода „Старецът и морето“, за да е човекът й здрав до камъните на Господ и после – това го правеше много рядко, като мислеше, че не я гледам – избърсваше с памучна кърпа потта от челото на дядо. Сянката се събра с другата сянка. Дали му даваше палтото да се наметне, или бършеше с онази кърпа челото му?

Не можех да я вдигна. Викнах комшийката, но тя беше заета. Викнах предпоследната приятелка на баща ми, но тя беше още по-заета, дотичах до къщата на учителката, която мразеше лъжите, но вместо нея, на вратата на блока видях нейния некролог. Няма как. Сама измих баба. Но преди това нарязах нощницата й с ножица, за да попия водата с парчетата. Обух й най-новите чорапи, два, а може би двайсет часа, обличах най-новата й блуза. Знаех, че на Пуст пазар можех да взема за тая блуза три лева, но исках баба да иде при тревата с нещо ново и хубаво.
Сложих й две поли – тя имаше само две. Едната пъхнах отдолу под краката й, другата отгоре, и ги вързах с канап. После харизах телевизора на комшията, той го продаде за една бутилка ракия и двамата – аз и комшията - я погребахме. С хладилника платих на попа. Така наследих гарсониерата на баба. Нямах хладилник и телевизор, но спях на нейното легло – моето продадох на Пуст пазар за четири лева и петдесет стотинки.

Колко хубаво я сънувах в нейното легло. Всяка вечер сянката на другия блок галеше нашата и онази трева в саксията - зелена като плач на новородено - ставаше още по-гъста. Тогава, само тогава, ми се е искало да съм глупава жена, да имам дъщеря и дъщеря да ми роди внучка. Никой нямаше да обича тази внучка повече от мене – щях са стана за нея трева и винаги щях да бъде зелена. И денем, и нощем.

А може би баба ми беше станала щурец. Като сложиш щурец в клетка, той умира, казваше тя. Никога не плети клетка за щурец, моето момиче. Ако не стана трева, ще стана щурец и ще ти пея. Отведох Киран, която отдавна бе престанал да лае, на гроба на баба. Там той й пя. Онзи, когото по телевизията и в учебника по история наричаха Ангелогласият, можеше да отслабне с десет кила от срам, че дори със сянката на Киран не можеше да се съревновава.

- Ти си гениален – казах му, но Киран не знаеше какво означава това и се обиди.

- Мога всичко да върша! – каза той с глас, който дялаше камъните на десет метра под земята. – Печеля. Ще ти покажа парите. Веднага.

Не се наложи да звъня на Киран, след като загубих ума и дума пред шарената стая, която ме разделяше от един млад поет със зелени очи.

- Китките в градината ли гледаш? – учуди се Киран. – Трийсет и двама градинари ги ровичкат. Десет ги поливат. Не ми шъткай. Ще говоря, колкото ми е кеф. Никого няма у тях, само Николай. Остана заради мен тука. Майка му е в Париж. Баща му си би камшика и той. Дай да те вдигна до Николай. Николай ми се моли да не си ходя. Боляло го. На разни места. Требва да си държа ръката там, докато му мине. Плаща ми хилядарка на час. Нещо да кажеш? Искаш ли да ти дам хилядарка и да се оженим?

Киран ме вдигна на терасата.

Промуших се между китките на парапета.

- Нарочно оставих прозорчето на банята отворено заради тебе – викна Киран. – Видя ли го?

Каква тераса... Човек можеше да препуска с кон по нея. Но къде пък ще намериш кон? Всички измряха отдавна и сега дори на подкова не можеш да попаднеш.

Можеше да излетиш със самолет оттук. Това под ребрата ми не зная какво беше - мрамор ли, сиенит ли? На тоя урок по химия изкарах петица – но във всеки случай камъкът беше синкав, уж прозрачен като вода в морето, но някак топъл. Особена тераса. Много саксии, много цвете и много палма в саксиите. Вратата към стаята – масивна, с някаква светло жълтеникава дървесина, която, чудя се, как бе възможно да бъде хем прозрачна, хем дървена, хем да блещука в същото време. Единственото отворено нещо беше прозорчето – къде ти прозорче, амбразура от същия светещ син камък.

Щом е прозорец и в барут да е издълбан, влизам през него. Речено, но не сторено. Не можах да се вдигна на мускули, затова се наложи да избутам най-малката саксия до амбразурата. Стъпих на ръба, внимавах да не стъпча китката и се увесих с главата надолу към ваната в банята. Не беше вана, а аквариум за китове, такава голяма. Въобще не се интересувам от морски животни. У нас, в гарсониерата, пускахме бойлера веднъж в седмицата, понякога, когато с баба свършехме пенсията и не можехме да продадем нищо на Пуст пазар, не пускахме бойлера нито веднъж. Лятото бе съвсем друга жена с друга бира, както се изразяваше баща ми. Тогава аз и баба слагахме легенчета на перваза на прозореца, водата се сгряваше и се къпехме всеки ден.

Не можех да помръдна, когато пред очите ми се разстла стаята на Николай, но както казваше баща ми – ако не можеш да помръднеш, умри, преброй до пет и стани Ти си дъщеря на Евстатий, тоест Еустатиус. Вдигни се незабавно.
Всичко в стаята беше от красиво полупрозрачно жълтеникаво дърво, включително статуята на пестеливо облечен млад мъж в естествен ръст. Нямаше легло, матрак, толкова чист, че от блясъка му погледът се разпадаше на искри и пламъци, покриваше една трета част от огромния под. Преброих десетина отворени книги на пода – всичките стихосбирки, обърнати с корицата нагоре. Цялата книжнина беше написана от едно и също лице – Николай Карамелитов.

Дърворезба, представляваща негов портрет, красив като света, бе инкрустирана в тавана. Великолепен беше Николай Карамелитов и очевидно беше написал доста творби. Когато чуя съществителното „творба“, ми се дощява да се удавя. Скрих се зад статуята на стройния младеж от прозрачно дърво и зачаках.

Беше късен следобед. Въздухът в стаята ухаеше на хиляда рози, господинът от дърво изглеждаше толкова жив, сякаш всеки момент щеше да ме изрита в глезена. Но аз чаках. Аз имах търпение в сравнение, с което морето, издялано от Господ, беше чаша безкофеиново кафе.

Няма коментари към тази новина !