Да изплетеш клетка за щурец: разказ с продължение на Здравка Евтимова

Здравка Евтимова
21 март 2020 в 07:30 | 2799 |3

Коронавирусът ме плаши. Плащаш дванайсет лева за пет некролога, залепяш единия върху вратата на входа. Скриваш се наблизо и наблюдаваш как ще реагират познатите ти. Кой те обича и се натъжава, кой ще поклати глава, кой ще се ухили, обзет от радост, че си се споминал. Но се случва най-тъжното, никой не поглежда некролога ти и можеш да си заминеш съвсем спокойно от стъпканата градинка, от гарсониерата, чиято миризма на белина вече е завладяла целия вход.

Но си отиваш най-много заради Евстатий, който ти казваше – „Погледни сянката на този блок, виждаш ли как се втурва да докосне сянката на другия блок? Така аз се втурвам към тебе, мила. Винаги мисли за мен като за сянка, която те обича“. Аз съм само една учителка по английски език, която е пропуснала всички шансове в живота си. И точно когато разбира, че освен виковете на учениците, преписаните диктовки и есета на класните работи, й остават празните вечери на сериалите, идва Евстатий. Евстатий ви носи цветя и ви рецитира „Да се завърнеш в бащината къща“, което никой не е правил през живота ви. Прошепва, че вашата гарсониера е тихото пристанище, където дните му се превръщат в рапсодия на спокойствието и щастието, които цял живот са му липсвали.

Вие готвите вечер любимата му мусака, сутрин ставата час по-рано, гладите ризите му, докато на скарата цвърчат любимите му сандвичи с кашкавал. Понякога донася куп пари, защото играе на покер и е добър, друг път ви гледа тъжно и го целувате; сълзите му угасват върху устните ви. Той пише стихове за вас, оставя ги в джоба на най-модното ви сако, което вие като всички нормални българи, сте купили от магазина за втора употреба. Друг път ги пъхва сред бельото ви и посвещава стиховете на вашата кожа, която никой по-рано не е забелязвал.

Целува ръката ви, която според вас е прекалено широка и груба, ноктите ви никога не са изглеждали добре, но целувката му разцъфтява върху всеки пръст поотделно – „Ти си моята благословия“ – казва на палеца. „Ти си слабостта ми“ - на показалеца. Аз съм просто жена, пристигнала от малкото градче в София и имала една любов във втори курс през следването си с мъж от столицата, който се оказа женен. Следва дълбоко разочарование и самота. Евстатий.

- Ще се грижиш ли за дъщеря ми? – попита веднъж той. – Обичам те, защото ти… защото усещам, че ти ще бъдеш добра майка за нея.

…И в разгара на страстта ни – колко ненавиждам плитката дума „страст“, тя е жълтата съставна част на смазващо слабите романи, които чета. Аз съм само една - изричам го с тъга, самостоятелна, неомъжена интелектуалка и се срамувам от нечистите думи. Нека си го призная - интимното общуване ме е плашило и за да преодолея страха, четях онези тъпи четива за самотни госпожи. Срамувам се от тях, но същевременно съм решила всички кръстословици в пресата, прочела съм всичко на български от Габриел Гарсия Маркес, от Хемингуей до Бродски и от кого ли не. Животът не е история на Маркес, а сив блок и триста лева до заплатата след двайсет и един дни и леля, която трябва да водите на ендокринолог.

Някой съвсем случайно ще ви блъсне с колата си, съвсем случайно заради вятъра прозорците на гарсониерата ви ще се окажат счупени, върху външната ви врата съвсем случайно някой ще е издълбал надписа „кучка“. И вие няма да се досещате кой е този някой, защото сте писали четворки на единадесет човека, които не знаят за тройка, но семействата са убедени, че „детето“ знае за отличен и говори английски перфектно.

- Ще й бъдеш ли майка? - пита ме Евстатий. Не „може би“, а точно седемнадесет пъти ми зададе този въпрос. Самотата ме е научила да преброявам внимателно стотинките в портмонето, да помня точно колко пъти някой ме е наругал. Не броя единствено съществителното„кучка“, защото това е моят прякор и със сигурност вече са го използвали милиард пъти. Веднъж платих за десет шишенца розово масло – с него се лекува екзема, която избива по корема ви, когато освен „кучка“, ви наричат и другояче. Платих и когато преброих шишенцата у дома, се оказаха девет. Едното струваше двайсет лева.
- Ще се опитам да й бъда майка – отговорих на Евстатий.

- Тя е много самотно момиче – измърмори той. – Казаха ми дори, разбира се може да не е вярно, че била влюбена в своя съученичка.

Какво ми дойде до главата, рекох си наум. Какви тръни ще се налага да газя боса.

- Винаги е била особена. Не говореше по цял месец, докато се карахме с майка й. Когато майка й намираше някой приятел, дъщеря ми преставаше да се храни, а когато аз – нали разбираш, мое скъпо тъмнооко момиче, аз не съм роден да бъда самотен – нито духовно, нито телесно – се опитвах да намирам сродна душа, дъщеря ми – тя се казва Ана, аз я кръстих така - отслабваше. Толкова отслабваше, че не можеше да става от леглото. Много ми беше мъчно за нея, мое тъмнооко хубаво момиче. Като я гледах, се разболявах – болеше ме тук… - в тези моменти лицето на Евстатий наистина изглеждаше съсипано.
Масажирах го тихо, нежно, красиво, както цял живот съм мечтала да докосвам мъж, но Евстатий беше много повече от мечта, той беше океан, а мечтата ми - самотна вълна в океана. Евстатий беше всичките книги, написани от най-светлите, най-храбрите, най-нежните умове на човечеството, а моята мечта бе само едно мъничко тире в някоя от тези велики творби. Това беше Евстатий за мене. Готова бях да дам цялата си заплата за дъщеря му и за девойката, в която беше влюбена. Бях готова да продам малката къщичка в радомирското село Друган, която баща ми и майка ми, светъл път на душите им, ми бяха оставили в наследство – щях да имам пари да правя пилешка супа на дъщеря му всеки ден. Била много слабичка, казваше Евстатий, сигурно хемоглобинът й бил нисък, след смъртта на дядо й и баба й, неговите светли родители, не й стигали пари. Той, Евстатий, когато спечелел на покер, й изпращал суми, но на покера човек може да разчита, колкото на вятъра - тоест никак.

- Ще я гледаш ли, когато ме няма?

Бих скочила във вана пълна с врящ живак заради него.

- Разбира се - казах му.

Никога любовта не е била така дълбока, така неописуема, така дива. Като се замисля сега, си давам сметка, че може би от благодарност ме е направил толкова щастлива. Какво разбират писателките на сладникавите романчета? Колко престъпно плоски бяха. Всичко в Евстатий бе красиво. Всяка негова дума, всеки квадратен сантиметър от тялото му, всеки жест. Господи, защо не му внушиш да напише онова, което ми говореше… С него разбрах, че съм красива, че мога да имам всеки, когото пожелая, но нима след Евстатий можех да поискам, когото и да било?

- Тя ще дойде утре – обяви той.

Дъщеря му дойде. Беше тънка като плашило, щека, ножница, брадва, с коса като черна джапанка. Защо ми изневеряват спомените за прекрасните произведения на Федерико Гарсия Лорка, моят любим поет, че не мога да я нарека с нито една хубава дума? Беше облечена в най-грозните дрехи, които може да се купят във Втората употреба на пресечката на „Каравелов“ и „Левски“ – зная, защото както целият квартал, така и аз пазарувам оттам. Зная, че веднъж на три месеца пускаха дрехи по двайсет стотинки парчето – може да си правиш комбинация: три ризи, едни дънки, едно яке – всичко за лев. Това обаче бяха дрехи, които можеше да предпочете единствено някой самоубиец. Точно така беше облечена дъщерята на Евстатий. Не я харесах въобще.

- Добър вечер – казах й.

Тя не отговори нищо, не ме погледна. Прехвърча край мене като съдрано хвърчило, не се обърна за секунда, сякаш бях четка за миене на пода в тоалетна. Мога само да кажа, че стъпките й бяха леки, на престъпник или на човек, който късно вечер минава край контейнерите за отпадъци и събира неща все още годни за употреба. Това бяха нейните стъпки. Отиде направо до печката. Никога по-рано не беше посещавала гарсониерата ми. Стори ми се, че от нея се носи оная противна тънка миризма на магазин за Втора употреба.

Отвори фурната, измъкна цялата тава – имах само 184 лева до заплата и още 17 дни да устискам до датата, но бях купила хубаво свинско месо – от най-скъпото в супера, каквото си позволявах на Коледа и на рождения си ден. Едва се добрах до него заради коронавируса. Преди вируса рождените ми дни бяха красиво самотни, позволявах си да купя кафе на две скъпи мои приятелки от университета, едната разведена, другата с дете, а вечер си сготвях нещо вкусно. Поне това мъничко удоволствие можех да си доставя.

Готвех хубаво, благодаря на Бога, когото някои наричат „вселена“, че срещнах Евстатий, за да приготвя капама по рецептата на моята скъпа баба - задушени наденички с кисели краставички, зеле и пилешко. Най-щастливите мигове, които съм изживявала, се случваха, наблюдавайки блаженството, изписано по лицето на Евстатий, докато се хранеше с гозбите ми. Взимах на заем от стъпите си приятелки и готвех – разбрах, че вселената е имала нещо друго предвид за мене. Не да гасна бавно като двигател на стар автомобил, работил вярно трийсет години за своя стопанин, не да повяхвам сред единадесетокласните, които пишеха вярно единствено нечистите думи (ненавиждам прилагателното „мръсен“). Аз трябваше да готвя. Това беше моето призвание. Да композирам прекрасна храна за Евстатий.

Дъщеря му наистина беше противна. Измъкна тавата със скъпото свинско месо, толкова бях щастлива, че успях да попадна на него в супера след нашествието на коронавируса – дадох седемнайсет лева и 43 стотинки! Сложи тавата на мивката, ми си ръцете за 51 секунди, признавам, бръкна с пръсти в тавата, сграбчи месото за 17 лева и 43 стотинки и натика огромно парче в устата си. По брадичката й потече сос. По пръстите й също потече и се плъзна към ръкавите на отвратителната й риза.
Ако обожавам нещо в този живот, то е чистотата и подредеността. По чаршафите ми няма петънце. Подът на гарсониерата грее с огледален блясък. Сосът изскочи от устата на момичето - дъщерята на Евстатий и покапа на пода. Но тя не му обърна внимание. Сграбчи още едно парче месо и го напъха в устата си, макар че още не беше преглътнала предното. После натъпка трето парче. Мислех, че ще се задави и й подадох чаша вода, но тя блъсна ръката ми грубо, като че вече бях заразена от вируса.

Изгълта всичкото месо. Не мога да посоча с точност за колко минути го погълна, макар че съм личност, високо ценяща прецизността. Може бе седем минути, по-скоро шест. След като месото изчезна, тя вдигна тавата и започна да пие сос направо от съда. И до днес се удивявам – да ми прости вселената, че се молех да се задави до смърт и да падне бездиханна на пода на кухничката ми, който вандалски беше окапала. Сосът сигурно е бил още много горещ, защото от време на време тя отваряше уста, както самосвал повдига каросерията си. Излочи соса, но и това не се оказа достатъчно. Облиза тавата, след това видя двете кофички карамел, които бях направила. Купих последните четири яйца на промоция, наистина бяха дребни, но все пак яйца в срока на годност, отбелязан на етикета. Заряза тавата на перваза на прозореца до моите цветя – те са другото светло удоволствие в живота ми, каланхое, парички, провансалски звезди. Прекрасни са!

Дъщерята на Евстатий грабна едната кофичка карамел и я изсмука на една глътка. Изгълта и другата кофичка. След това заби глава на чешмата и започна да пие направо от крана. Чашите ми наистина не се твърде блестящи, как човек ще купи блестящи чаши от магазин за Втора употреба? Все пак са прилични. Можеше да си налее. Тя пи направо от крана. После, както беше с тия дрехи по 20 стотинки парчето, се спусна като посечена върху миндерчето ми. Миндерчето ми е красиво. Чергата, с която е покрито, е тъкана от прекрасната ми баба, светъл път на душата й. Беше на повече от петдесет години тази черга – всъщност на 52. Блестеше от чистота.

Дъщерята на Евстатий с платненки, целите омазани в прах и петна, се строполи на моето миндерче – на него спеше милата ми майка преди да почине. То ми е хубав спомен от нея. Колко щастливи бяхме на Коледа двете! Как хубаво искреше бенгалският огън. Милата жена. Милата… „Моля се, Марта, да си намериш свестен мъж. Господ да го прати на пътя ти, милото ми дете. Няма по-голяма радост от мъжа, мила Мартичке!“ С това желание си отиде, милата. И то се сбъдна. Мама беше права, както винаги. Няма и няма да има по-голяма радост за мене от Евстатий.

Но дъщеря му! Това противно същество. Тази непоносима, нагла мърла.

Защо не се замислих по-дълго над думите на Евстатий? Ти ще я гледаш. Може би това е бил неговият фин начин да ми каже „довиждане“. Защото той ме обича, обича всеки квадратен милиметър от тялото ми, посвещавайки му красива история, която увенчаваше с целувка. Никой не може да се сравнява с Евстатий! „Нали ще я гледаш?“ прошепна. Нали.

Мислех си, че на следващия ден той ще се върне, както винаги тъжен след загубата на покер – на покера човек може да вярва, колкото на крякането на жабите, но аз заличавах тъгата му с целувки. Къпех го като новородено дете. Вселената не ми е дала дете, но аз имах Евстатий. Къпех го и бях щастлива, бях честита. Този ден той не си дойде съсипан, както се случваше всеки път. Чаках го от единайсет на обяд до единайсет на другия ден. Беше ми мъчно, беше ми ужасно, още повече – дрехите му ги нямаше, чорапите му ги нямаше, обувките му и моето единствено палто, което не бе купено от Втора употреба на пресечката на „Каравелов“ и „Левски“. Разбирам - останал е без пари. Може да го продаде за двайсетина лева, аз дадох 178 лева в чест на моята четиридесетгодишнина. Благослових Евстатий да го продаде за повече от двайсетина лева. Трийсет и пет да вземе. Защо не се сетих, че като ме питаше: - „Ще я гледаш ли?“ Всъщност ми казваше „сбогом“. Безкрайното изкушение на неговото сбогом… Какво можех да сторя аз, учителката на диви хлапаци, които нямаха ни най-малкото желание да отворят книга, да не приказваме за учебник по литература. 

Дъщеря му спеше в кухничката. Имах хубави дънки – за пет лева от Втората и едни хубави джинси за девет. Без да ме пита, наглата облече една моя синя риза, дънкова и сако от Втората, но по седем лева и двете, а това е качество, нали? В крайна сметка някоя богата и красива жена е носила тази блуза, някой безумно богат, умен и талантлив западен дизайнер е създал модела за елегантните дами край Сена и Notre Dame de Paris – тоест Парижката Света Богородица. Възможно е милионерка да е носила този модел. Върху дъщеря му ризата стоеше като на увиснал в края на въжето мъртвец. Беше противно мършава. Така отиваше на училище – в моята блуза от Notre Dame de Paris и от Втората употреба, но Втората употреба всъщност е гаранция за качество, нали. За мене беше странно, че наглото същество учи.

Дума не разменяше с мене. Нито „добър ден“, нито „добро утро“. Разбира се, откъде накъде ще й готвя месо? Ориз, леща, зрял фасул, зелен фасул. Бял хляб, защото е най-евтин. Ядеше всичко, точно както преди изгълта месото – напъхваше, колкото се може повече храна в устата си и понеже нямаше нищо друго за пиене, пиеше вода направо от чешмата, както преди – всъщност, радвах се, че пие така, защото щях да изпитвам погнуса, ако беше използвала чашите ми Втора употреба.
Но тя учеше, не мога да си кривя душата. Четеше. От толкова години учителска практика за пръв път видях ученик да чете Джеймс Джойс. Висеше до късно – а кой плащаше сметката за тока? Аз. Зубреше химия, физика, математика тихо, без да ме поглежда, като че бях светофар на кръстовище, което тя не възнамеряваше да пресича.

- Наистина ли си влюбена в момиче? – попитах я, но тя не ми отговори. Държах в ръка парче хляб, намазано с пастет. Това обикновено вечерям – хем има хранителна стойност, хем цената е приемлива. Тя се надигна от задачата по геометрия, която дъвчеше цяла вечер, изтръгна хляба с пастета от ръката ми и го налапа.

Търпях я два месеца. Надявах се Евстатий да се обади. Надявах се да получа писмо от него, имейл, SMS, снимка, пощенска картичка. Молех да се да звънне по телефона за минута, за три секунди. Накрая, на рождения ми ден, на 13 март, той не се обади и ми стана безпощадно ясно. Евстатий бе починал. Просто не съществуваше друга опция. Той ме обичаше. Той не можеше да поеме въздух без мен. Той сътвори поеми за всеки квадратен и кубичен сантиметър от тялото ми. Беше мъртъв. Знаех си.

Тази сряда, когато имах само три часа, отидох в гробището. Дълго се разхождах. Беше студено, духаше силен и неприятен вятър, но аз не се предадох. Търсех някой изоставен гроб. И намерих - не беше ограден, тревясал като джунгла, направо страшен.

Бях си приготвила големия нож – той ми е наследство от моя баща, светъл път на душата му - с този нож разсичаше кокалите, когато заколехме прасето. С този нож аз започнах да режа тревата от запуснатия гроб. Рязах, рязах, рязах. Светна – направо гроб слънце. Взех от приятелките си триста лева назаем и за два дни направих надгробен камък – Евстатий Кирилов Евстатиев. Не знаех годината на раждане, нито на смъртта, но за да има хармония с останалите могили в гробищни парк, написах: 9 ноември 1971 г. – 17 март 2020 г. Сложих снимката на Евстатий – единствената, която бях заснела, докато се хранеше с наслада с македонските ми катми. Изглеждаше много красиво на тази снимка. Обичах го. Едва ли след него щях да погледна друг мъж. За десет лева отпечатах неговия некролог и го сложих на входа на нашия блок.

Срещу още десет лева отпечатах и пет мои некролога – с моята собствена красива снимка с палтото от 178 лева, единственото, което не беше от Втора и което той бе взел със себе си. Дано приживе го бе продал за тридесет дори тридесет и пет лева. Защо направих свой некролог? За да бъде ясно на всички и най-вече на мене самата: бе умряла една самотна, глупава жена, смазана от ниско самочувствие, безпаричие, страхове. Този некролог бележеше рождението на друга жена, която бе обичал Евстатий – красива, възпявана в поеми, възпламенявана, обичана, възлюбена. По дяволите подлият свят. Да има да взема коронавирусът! Идва красивата Мартичка! Евстатий, ти ме виждаш отгоре и отгоре ме пазиш. Обичам те.
Първата стъпка, която предприех, след като окачих некролога на Евстатий на входа на сивия ни омазан блок, беше да събера учебниците – естествено не втора, а 102-ра употреба на дъщеря му. Натиках ги в един от черните чували за смет. Във втори чувал натиках дрехите, всяка една, от които струваше 20 стотинки.

Разбира се, не сложих вътре двете мои дрешки – синята дънкова риза и вишнево-червеното сако, които вандалката обличаше без да ме пита. Възнамерявах да ги почистя с детергент против въшки и след това да ги обработя с ароматизатор. Имам голяма слабост – силно се привързвам към облеклото си.

Когато вандалката си дойде от училище – за мое учудване тя не пиеше, не пушеше - откъде да окраде пари за такива удоволствия? Не се дрогираше. Зубреше като дива. Защо точно такива изверги учат, а не нормалните младежи? Хвърлих двата чувала за отпадъци пред вратата, въобще не й позволих повече да влезе вътре и да разнася гнусната миризма на Втора в дома ми.

- Тук повече тук няма да стъпиш - казах й иззад заключената врата. - Баща ти умря. Ти може би носиш зараза.
Смрадта - понякога за разнообразие я наричах така - нито изрева, както очаквах и наистина бих приветствала подобен вой, нито задумка на залостената врата, както се страхувах. Изрече едни думи, които ме лишиха от душевно равновесие седмици наред:

- Ти си рекордьорка – цели три месеца. Другите му приятелки ме издържаха най-много трийсет и седем дни.

Другите приятелки? Други? Жени? Евстатий, мили мой!

Разбира се, Смрадта ме лъжеше. Толкова противно момиче. Най-непоносимите ми дванадесетокласници бяха майски рози в сравнение с нея. Вандалка. Престъпница. Непоносима. Отвратителна.

За да се успокоя, ходех в гробищния парк, купувах най-скъпите свещи – щях, разбира се, да ги отгладувам – и ги запалвах по десет наведнъж на гроба на Евстатий. Поддържах гроба в идеално състояние, чист, спретнат, с прекрасни цветя също, както гроба на скъпите ми родители. Това подаряваше мир на изтерзаната ми душа. Евстатий, обич моя, ти ме превърна в жена. Дрипата, която беше самотна и грозна, смазана и тъпа, умря. Аз лично изготвих некролога й. Сега съм красиво, умно и щедро същество. Дама. Обичам те, Евстатий.

Georgi Gracata

Рейтинг : 910

24.03 2020 в 11:26 3
+ 0
- 0
Една ирония за любовта на българина към държавата,която изчезна в ръцете на управляващите.Така е когато покера е основен закон в Съдебната система.
Стефан

Рейтинг : 15056

23.03 2020 в 01:50 2
+ 0
- 0
Да. Много букви.
Явана Кементари

Рейтинг : 1005

23.03 2020 в 01:06 1
+ 0
- 0
Не ме докосна.Само затвърди мнението ми относно конкретния автор.