Денис Ризов: за бизнеса, свободата и провалената България

Ивайло Цветков | 18 октомври 2018 в 10:19 | 38240 |0
Денис Ризов: за бизнеса, свободата и провалената България
Денис Ризов: за бизнеса, свободата и провалената България

"Любов и свобода"

Две неща ми трябват на земята - 
те са любовта и свободата. 
Жертвал бих живота безвъзвратно за любов, 
a любовта да дам за свободата съм готов.

Пеща, 1 януари 1847 г.
Шандор Петьофи

Каква е макрорамката на абсолютния политически и икономически минимум, от който се нуждае един бизнес, за да може да се развива нормално?

Ако въпросът беше зададен на някой “мастит български бизнесмен”, отговорът в най-добрия случай би бил препис от някой учебник по макроикономика - и сигурно щеше да бъде принципно правилен и научно издържан. Без претенции да бъда изчерпателен, бих нахвърлил няколко неща, които се отнасят единствено за частния сектор, защото, както повечето българи, включително такива, които активно се занимават с управление (смях), не разбирам нищо от бизнеса на държавата, ако приемем, че такова нещо съществува.

Спомни си Маргарет Тачър и нейното “There is no such thing as public money, only taxpayers’ money”.

Или пък „where there is doubt, may we bring faith. And where there is despair, may we bring hope“?

Това също. Но ето за какво говоря: необходимо е наличие на свободен пазар, нормални регулации, стабилна банкова система, минимална намеса на държавата в частния сектор и справедливи данъчни ставки, които позволяват на предприемачите да се развиват. Защото те, с данъците си, плащат голямата сметка в ресторанта на живота, наречен „републикански бюджет“. Има много видове макрорамки по света, които са продиктувани от манталитетите на различните народи, съчетани с наличие на исторически, географски и респективно икономически предпоставки - за да се развият такива, каквито ги познаваме днес.

Има силно развити, средно развити и слабо развити икономики - и те никак не си приличат. От развитите икономики аз лично не разбирам тези в Далечния изток, не харесвам европейските и се опитвам да работя по правилата на северноамериканската. За средноразвитите икономики: всичко, което бих казал, би приспало и най-ревностните ти читатели, защото те се опитват да оцелеят в нещо като най-слабо развитата форма на подобна макрорамка. За слаборазвитите икономически общества бих казал, че просто нямат макрорамки. Тук може да се допълни, че поради географско-синоптично-температурни причини, има общества, където - каквато и рамка да се сложи, - на хората просто им е прекалено топло, за да се нагърбват с нещо толкова необятно като макрорамка.

Ти си един от малкото примери за човек, доказал се в културата, който обаче е и свръхуспешен предприемач - и то в няколко напълно различни бизнеса. Съответно, за разлика от други бизнесмени, би трябвало имаш реален, практически поглед върху създаването на добра икономическа среда. Какво би направил в България, за да създадеш средата, в която искаш да работиш?

Виж, аз съм рок-музикант, който се занимава с бизнес предимно за удоволствие. И успехите, които постигам, са плод предимно на готовност лесно да поемам рискове. Музикалната ми кариера и относителната популярност на групата са ми дали вид кредит на доверие в началото, когато започнах да се занимавам с бизнес. Но на въпроса какво бих направил: нищо. Нищо не бих могъл да направя вече. За да се разбере защо така смятам, може би е добре да се проследи как точно се получи днешната среда - за да стане ясно защо такъв като мен не само че не може да я промени, но и отдавна не желае.
Условията в България в годините на промени след 1989 трудно биха могли да бъдат определени като благоприятни, но, от друга страна, тогава държавата беше практически девствена откъм пазарни ниши и повечето предприемчиви хора намериха разнообразни възможности да създават и печелят. Имаше един, бих казал, “див” период, в който почти всеки, когото познавах, ходеше с тефтер с оферти из София - и беше пълно с “търговци”.

Пример: помня навлизането на микровълновите печки у нас в началото на 90-те. Всеки, който можа, нае пет квадрата помещение “на кьоше”, сложи в тях кафе машина и микровълнова, и с помощта на такъв вид инвестиция, малко хляб, шунка и кашкавал, се роди българската фаст фууд индустрия (смях). Не бяха малко и тези, които смело се хвърлиха в отваряне на кафенета и заведения за хранене. Оказаха се далновидни или просто са имали късмет, защото още от периода на турското робство в ДНК-то на повечето от нас явно е заложено да се събираме на по кафе и цигара, за да се оплачем от това колко трудно е да живееш добре, без да работиш много (смях). И до днес има доста добра икономическа среда за такъв тип заведения, макар законът за забрана на тютюнопушене в заведения леко да затруднява собствениците на такъв вид бизнес, не че хората спряха да пушат. По-скоро се роди икономическа възможност за проверяващите органи, и някакъв процент от печалбите преминаха от частния сектор в ръцете на държавната администрация. Последва периодът с кредитите - и търговците закупиха скъпи коли. Някои дори направиха ремонти на апартаментите си, макар това да не се вижда, когато обикалят дискотеките.

Последва и структурирането на големи частни бизнеси, като някои дори оформиха неясни и за тях самите групи от сорта на Г-13, опитвайки се да монополизират един несъществуващ пазар. Оставените на улицата и ударили дъното спортисти, които вече нямаха какво да губят, си направиха мафиотски структури (ВИС-2), а за да не останат назад в хранителната верига, бившите структури си направиха няколко и те (СИК, 777 и други).

След фалитите на банките и кредитните милионери, дойде периодът на лека реанимация на икономическата обстановка у нас - с въвеждането на валутен борд. Последвалото членство в НАТО и ЕС бяха много добри базови предпоставки за една по-добра икономическа среда. Имаше една-две години на възход, дори това беше лесно забележимо. Добър пример, който доказва просперитет и добра среда, е тогавашният бум на строителството.

После дойде световната финансова и икономическа криза и всичко приключи. Такова нещо се отразява най-бързо и най-осезаемо в крехки икономики, каквато е българската. Но това за съжаление не беше всичко. Ние не успяхме да се възстановим и да просперираме. Според мен има няколко фактора, които попречиха това да се случи. Без да ги изреждам по важност, бих отбелязал следните: изтичането на огромен брой кадърни българи в чужбина. Голяма част от тях бяха качествени хора, които нямат време да чакат условията у нас да станат “нормални”.

Изконният мързел на пост-комунистическите поколения, т.е. хората, живяли поне две петилетки в развит комунизъм. Тук бих добавил и онази непоправима надежда, в чиято основа има основно мързел, че някой “ще ни оправи”. Преживяхме истеричната надежда да ни оправи „Симеон 2“. По онова време ни оправи най-вече Велчев, с превалутирането на външния дълг от долари в евро.

Почти сме преживели Борисов, който първо ни “оправи” журналистките, чак след това нас - и в момента работи по бедните и пенсионерите, макар и с индивидуален подход към всяка от трите “оправени” групи, а на хоризонта сякаш няма нов месия. Освен може би Слави Трифонов, който просто още не е сигурен дали ще му стане изобщо, че и той да участва в поредното оправяне на толкова амортизирано и многократно оправяно вече от кой ли не българско общество. (Забележка: еректилната дисфункция в политиката също се характеризира с невъзможност не само за постигане, но и за поддържане на ерекция за периода на акта).

Неподготвените политици, които за жълти стотинки (кашета) подариха всички основни стопански сектори на чужди (небългарски) собственици.

Изключително безхаберното отношение на държавата към образованието и културата, което доведе до днешното ниво на мислене и ценностна система, която пък на свой ред доведе на власт хора, горди, че са прочели 1 (една) книга.

Има още много, но май ми стана скучно. И, както винаги, когато с теб заговорим за българска политика, изпитвам неистово желание да се къпя с много гореща вода. И накрая отговорът на въпроса ти: създавам среда, в която искам да работя на места, където има условия за такава.

Правя всичко възможно да работя извън България, защото средата у нас не е добра за бизнеса ми. Патриотично харча в България, но вече не инвестирам. И не правя нищо специално по въпроса, защото това е работа на управляващите. Виж колко просто е могло да се каже (смее се).

Да, зорлем ни превърнаха в картезианци, а не бяхме (смях). Кога след 1989 си се чувствал най-малко свободен и защо?

Определено в периода от около две и половина години, когато водех предаването “Денис и приятели”. Аз принципно се чувствам свободен винаги, но тогава си налагах автоцензура по един особено мъчителен начин - поради много и разнообразни причини, повечето от които с цел да не навредя на хората от огромния екип на предаването, продуцентите или дори ръководството на БНТ. Свободата е най-ценното нещо за хората като мен и тук може да се напише ферман по темата, но няма.

Можеш ли да проследиш нишката от онази атмосфера около “Синьото” и “Кравай” до днешната абсолютна “рок тъга” за хората, които бяхте там тогава? Да перифразираме онова за рибата и въдицата – какво да направим за онези, които създават изкуство, но днес не живеят добре?

На тези две места в София се събираха бунтарски настроени и изключително прогресивно мислещи хора, както сам добре знаеш. На “Синьото” се събираха предимно “дейци” от музикалната сфера, защото беше близо до радиото. Пред “Кравай” бяха просто от “друг вид”. Това бяха различни хора. Всеки един от тях бе отраснал и възпитаван в условия на “зрял социализъм”. Това беше първото поколение след 9 септември 1944, на което онези “идеи” не му минаха, ако мога така да се изразя. Виж, обществата са такива, каквито са хората, живеещи в тях, а тези хора, за които питаш, бяха просто по-прогресивни, отколкото можеха да понесат и разберат тогавашните управляващи. Опитвам се да кажа, че тук се беше появила един вид война на световете, в която нямаше никакво равенство в силите. Хората на „Кравай“ просто превъзхождаха в пъти всички останали в разбиранията си за начин на живот, търсеха и намираха примери за подражание, а ценностната им система отказваше да приеме даденостите у нас - и това в противовес на изключително закостенялата задръстеност на тогавашното управление и порядки. Тъкмо това доведе до раждането на цялото това мини-общество, което по-късно се превърна в авангарда на промените и до днес продължава да оказва някакво благотворно влияние върху хората. Защото, към днешна дата, това, за което тези хора са мечтали, никак не се е случило. Дори има много нови “вятърни мелници”, с които такъв вид хора трябва да се сражават; просто те вече не са на идеологическа, а по-скоро на ценностна и културна основа. Слава Богу, такива млади хора има и днес, но те не се събират на „Кравай“, а на, примерно, “Народен” (пред Народния театър „Иван Вазов“ – б.а.) Стискаме им палци да направят, каквото могат, преди да заминат там, където в крайна сметка ще намерят реализация за себе си, след като са направили каквото могат за връстниците си, които няма да имат качества или късмет да го направят. Тук някъде се крие и отговорът на въпроса, които ми задаваш.

Другото интересно е колко много видове различно мислещи дори една от друга групи хора се събираха пред “Кравай” всяка вечер. Имаше “метъли”, “пънкари”, “уейвове”, дори “фашисти”, но нямаше от тези, на които викахме „дупета“, „чейнчаджии“ или „дискари“, а тогава там нямаше дори и повей в мисленето на хората, който да подскаже какво ни чака след няколко “петилетки”. Говоря за бума на “селяните”, който се характеризира с бързото настъпление и категоричната, смазваща победа на вълната, наречена с морфологичното недоразумение “чалга-култура” (виж д-р Франкенщайн).

Гладът ли те тласна към бизнеса или свойствената ти интуиция? И, ако е “глад”, глад за какво?

Гладът няма нищо общо със заниманията ми с бизнес. Минаха повече от 20 години от момента, в който съм приемал парите, които изкарвам, за средства, с които да си купя нещо.

Във всичките си публични изяви винаги си коментирал политиката на практическо ниво и през погледа на “бунтаря”, но можеш ли да обясниш накратко политическите си възгледи? И да спрем веднъж завинаги с изкривените вече етикети “ляв/десен” и да поговорим за много по-важните “консерватор/либерал”?

Не. Не мога да ти отговоря. А много бих искал. Нищо не разбирам от политика и не искам да започвам тепърва. Либератор или консерал за мен не значи нищо. За другите не знам.

Също така си бесен проповедник на образованието, но ти самият си завършил полиграфическо средно училище и дотам. Опиши конкретно какво дава образованието? Как може някой, който не е имал възможност да получи достъп до такова, да “навакса”, и как “навакса” ти? Питам, защото се смятам за “educator”, т.е. нещо като „образовател“.

На мен нещата в живота ми се получават или прекалено рано, или прекалено късно. Там някъде се крие причината да съм такъв, какъвто съм. Или обратното (смее се). Образованието, което аз съм получил, не ми е помагало в годините. От тази гледна точка се усещам „либерал“ (препратка към предишния въпрос). Децата започват да се занимават с музика на 5-10 годишна възраст. Аз се сетих да ставам рок-звезда на 20. Хората учат бизнес и стават MBA на около 20. Аз се сетих да се занимавам с бизнес на 27.

Смятам, че практичният, умен човек се образова, докато е жив - и в този смисъл може да не е образован задължително в университет. Мен животът ме прати на турнета в периода, когато се ходи там. Наваксвам и в момента. Ти си академичен и прекрасен културолог или интелектуалец (или пък за какъвто там се смяташ), но да ти напомня - практиката учи повече от сухата теория; и според мен времето, което един млад човек прекарва в университета, е полезно с контактите, които се създават там, освен с теоретични познания.

Това е възраст, в която хората все още са необременени с житейски опит, чисти са, вярват и мечтаят. Това е времето, в което се раждат истински приятелства, защото хората се харесват такива, каквито са, и остават близки за цял живот. Т.е. очаква се - при условие, че учиш дадена дисциплина, - това да е, което ще работиш в бъдеще, и ще го работиш с хората, с които си учил или с други подобни на тях. Затова е важно това, което записваш, да харесва на теб, а не на лелите ти.

Казвал съм в интервюта, че ако бях срещнал в казармата Илия Павлов, можеше днес да имам завод за захар. Но аз срещнах Звезди и Цвъри, и не съм се подстригвал от 34 години. Но на въпроса: образованието е много важно от много гледни точки. Не бих си позволил да пиша много по въпроса, защото нямам опит, но ходих с дъщеря си да избираме университет за нея във Флорида, и в тези няколко дни разбрах колко много съм пропуснал от това, че нямах време за такъв вид живот, който ми изглеждаше като приказка, докато обикаляхме кампусите. От друга страна, когато човек е на 20, животът е прекрасен, а човек не може да има всичко. И до днес с удоволствие посещавам университети и ги разглеждам, и мога да кажа, че времето, което отделям с удоволствие там, не е по-малко от времето, което студентите отделят, за да ходят на концерти, например.

Има ли човек или партия, за които гласуваш – или си гласувал - с удоволствие, и защо?

Няма такъв човек, защото нямам право да гласувам в Америка.

Ти отдавна си “полуамериканец” от Флорида. Защо харесваш Тръмп? Едва ли е само защото Флорида е “тръмпистки” щат, благодарение на Рик Скот.

Чел съм първите няколко книги на Тръмп преди много години. Тогава дори той не е предполагал, че някога ще кандидатства за поста. Харесвам го, защото е нестандартен и своеобразен. Директен и непосредствен. Не се “прави”. Харесва ми безпардонността, с която се отнася към политическата класа, както и детински чистия начин, по който си признава, че е сгрешил, когато това се случи. И да, много харесвам Тръмп, но на Рик Скот - както добре знаеш - съм истински фен. Някой ден ще те срещна с него (смее се). Това е човек, който трябва да се изучава. Толкова кадърен и благороден политически екземпляр не се среща в изпълнителната власт. Имам чувството, че е някакъв съвременен Атос. Ако случайно някой близък до Борисов чете това интервю: МОЛЯ ВИ, ако премиерът реши да прочете втора книга, подайте му нещо на Александър Дюма-баща. Благодаря Ви. И една молба към българските журналисти: следващият път, когато решите да разчепкате важен политически въпрос, свързан, да речем, с прическата на Тръмп, направете усилие да изгледате документалния филм “Clinton Cash”. Препоръча ми го Наталия, която живее постоянно в България и ако не вярвате на мен, повярвайте на нея.


Считаш ли за вярна трактовката “помогни първо на себе си, за да можеш да помогнеш на другите”?

Да. Смятам, че е вярна, но има и няколко нюанса, които са важни. Принципната правота на тази трактовка е позната на всички хора, които постоянно летят със самолет. В инструкциите на всяка авиокомпания има един момент, в който на пътуващите се показва как да действат в случай на дехерметизация при авария, когато над главата им би трябвало “да падне” кислородна маска. Правилото е, че първо си слагаш маската, а след това помагаш на детето си или на пътниците наоколо. Детето не напразно е показано като пример. Естествената реакция на всеки родител е първо да се погрижи за него, но всъщност помощта му би била по-пълноценна ако има сигурност, че той самият е в добра кондиция, защото ако реши да се прави на герой, вероятно е да има тази възможност за не повече от минута. А ако изхаби десет секунди от тази минута, за да се увери, че има въздух за него, ще има достатъчно време за да се погрижи за детето си, както и вероятно за още хора. Нищо егоистично няма в това.

Имам един приятел, от когото съм научил много в бизнеса и живота, казва се Христо Кусев. Той е споделял с мен, че за да е щастлив, не е важно само той да е добре, а да са добре всички около него. Това важи с особена сила и в семейството, и в бизнеса. Дори в рокгрупа или футболен отбор би трябвало да е така. Някаква сполучлива формулировка на мисълта на Христо бих сложил над входа на Народното събрание, вместо тази за съединението, защото българските политици и законодатели никога не научиха, че за да имат откъде да крадат, трябва да осигурят условия на тези от които крадат, да имат.

А вярваш ли в социално отговорната икономика? Трябва ли успешният бизнес да развива социални програми, чрез които да „облагородява“ определени социални кръгове?

Смятам, че каквото и да смятам по този въпрос, проблемът не е в това колко точно е социално отговорна икономиката, а в спазването на законите и правилата в държавата. Може да има милиони във фондове за социалните кръгове, които имат нужда от помощ, но ако разпределящите крадат милиарди от там, единственият възможен резултат е нарастване на външния дълг. Много бих искал да видя донякъде учуденото, но повече гневно изражение на лицето на четящите последното изречение “специалисти”. Да. Трябва още малко фантазия, за да разберете кое точно свързва краденето на пари за нуждаещи се с външния дълг. Ако имате някаква трудност тук, a всъщност сте деец на ГЕРБСДПС (както ти сполучливо ги съединяваш), или прост(н)o смел Гербер, звъннете на Борисов и го помолете да ви обясни. В учебниците тази информация е пропусната.

Някога работил ли си за някого? Какво може да накара някой като теб да бъде в режим на “подчинение”? Основен проблем в България е, че всеки иска да живее добре без да работи, без да произвежда, без да полага каквито и да е било усилия.

Никога не съм работил за никого и многократно съм се опитвал да разбера защо. Отговорът на този въпрос най-добре ми се е получил в нещо, което съм писал за предговор на една книга, която някой ден може и да бъде написана. Изглежда така:

ПРЕДГОВОР

„Не знам за тебе, който четеш това, но аз, след няколко седмици на терасата си в Тампа, Флорида, любувайки се на Мексиканския залив в началото на 2015-та година, разбрах най-накрая за какво става дума.
За себе си поне... За теб може да е друго. В друг момент, на друго място или по друго време.

Бил съм малък и не ми е било много хубаво. По точно, не бях щастлив. Ако реша да търся обяснение, сигурно ще намеря, но няма, защото не ми пука. Това е минало, което не помня.

Бил съм осъзнаващ се тийнейджър. Тогава, постепенно и бавно, започнах да вярвам в себе си, но (без лошо чувство) вмененият ми от родителите страх от живота все още ме правеше несигурен и плах. Страхът обаче ме направи отговорен, което в по-късни етапи ми е помагало да оцелея.

След това дойде казармата и там осъзнах, че един ден всичко свършва. В един много кратък момент, животът ми преди влизането в това “заведение за мъже” се оказа нищо. Нищо е нещо, което го няма. Там те карат насила да възмъжееш на отвратително място, пълно с изключително прости хора, всеки от които по всеки един възможен начин е над теб в йерархията и почти всеки един от тях ти е началник. Тогава осъзнах, че каквото било, било, и вече не е същото. И никога няма да бъде. Все едно си умрял. Само че не си. Умряло ти е само детството. Тоест имаш още един шанс. Той ще се появи, когато излезеш. Единствената разлика на влизането ми в казармата и смъртта е, че след смъртта не следва “уволнение” и нищо не започва отначало. Може би. Не знам.

Неизбежните изводи след две безсмислено загубени от живота ми години на това място си оказаха влиянието върху всичко, което ми се случи впоследствие. Всичко, което направих и начинът, по който живях, са следствие на размислите ми от времето, когато бях между 18 и 20-годишен в поделение 56460 на гранични войски в Кюстендил, България. Давам си ясна сметка, че тогава просто бях една стреляща, караулеща, дълбоко размишляваща, тичаща където трябва, остригана, ставаща сутрин в 5:20, безсмислено съществуваща и живееща без грам удоволствие машина за лайна. Всичко, което ми се случи след това, е описано тук и е плод на онова 769-дневно мислене, докато чаках да се родя отново. Те му казваха “уволнение”.
Когато умрях по тоя грозен и неочакван начин на 18, като всеки практичен човек, реших да направя анализ на живота си до този момент и установих няколко тъжни факта.

Първо, обръщайки се назад, не видях да съм оставил нещо значимо. Нито за мен, нито за някой друг. Тоест живял съм абсолютно безсмислено. Като пес.

Второ, нямах спомен безсмисленото ми дотогава съществуване да е било съпроводено от някакви страшни кефове или поне купони. Не. Само страх от “живота”. Тъпи опити да си “както трябва”. В името на бъдещето и на някакви неясни правила на по-големите, които би трябвало да важат и за мен. Е, да, де, ама после изведнъж идва казармата, подстригват те до кожа и започват да те възмъжават, или, както е казал поетът: “Сбогом, детство мое”.

Е, ако на теб ти се случи нещо такова, как би желал да прекараш втория си шанс? Животът, който идва след това?
Ами с коса до кръста. Без началници. Оставяйки след себе си колкото може повече значими неща. Музика, някакво творчество и дейности, носещи удоволствие или удовлетворение. Сериозни връзки. Сватба. Прекрасно дете.
Както и купони до откат. Естествено, с отговорността, че все пак е важно и да останеш жив.
Ами това е. Приятно четене.“

Спестил съм последните няколко реда - в случай, че все пак някога решим тази книга да се публикува (смях).

Тя би била по-добра и от The Dirt на Мотли Кру - ако някога имаш нужда от ghost writer, дай знак (смях). Но: прекарваш голяма част от времето си в САЩ. С какво те спечели тази държава дотолкова, че да искаш да инвестираш там, а не където и да е било другаде?

Много отдавна инвестирам в САЩ най-ценното, което имам – времето си. Беше любов от пръв поглед. Дойдох за първи път през 1993 с бизнес екскурзия, по идея на Жоро Кузмов. Прекарах по няколко дни в Ню Йорк, Маями и Тампа. Посетих и Звезди в Хюстън за малко. През 1994, след като националите по футбол победиха Мексико, си извадих втората виза и гледах победата над Германия и мача с Италия на „Джайънтс Стейдиъм“. За втори път разбрах, че съм влюбен (смее се). Започнах да контактувам с американци и да ги посещавам при всяка възможност. Толкова ми хареса, че в следващите няколко години стартирах няколко представителства на щатски фирми у нас и те ме учеха как се прави дистрибуция. Там по-късно записахме с Ахат албума “Made in USA” и в същата година се роди дъщеря ми. Може би 1999 е най-щастливата година в живота ми. Тогава за първи път стоях там за повече от две седмици. Купих си имот. Имал съм периоди, в които работя като ненормален в София и просто “бягам” в Тампа, за да си почина от всичко. Когато направихме предаването (пак по идея на Жоро Кузмов) “Денис и приятели”, това беше някакъв телевизионен проект, който за мен и екипа беше опит да “преподаваме” на зрителите усещането на хора, които разсъждават по американски, а всъщност живеят в София. Случвало ми се е в малкото почивни дни, които имахме при производството на предаването, да избягам до Флорида само за да си “проветря” мозъка. Имам два големи периода, в които съм посещавал САЩ рядко. Първият беше след „11 септември“, а вторият - когато две години и половина правехме “Денис и приятели”.

Да си представим: ставаш премиер на България. Коя е първата реформа? Как и какво правиш в първите сто дни?

Айнщайн е казал, че въображението е по-важно от познанието. Та така: първият ден установявам военна диктатура и въвеждам изходни визи със срок на издаване минимум 45 дни. Вторият - намирам законен начин да стана главнокомандващ. На третия сутринта снимам и разпространявам успокояваща населението у нас декларация, вдигам заплатите на силовите министерства и издавам единствен военен указ-прокламация за върховенството на закона с подробно приложение, пълно с изключително строги наказания, бих казал безцеремонни. Следобяда на третия ден ще се занимавам с чужди правителства и медии, с цел внасяне на спокойствие, че всичко е за добро. Вечерта ще пусна военна държавна поръчка за производство и монтаж на решетки на всички затворени училища в страната. Предполагам, че някоя фирма на хора от малцинствата ще е добре да спечели, защото тези хора имат богат опит в сферата. Дните 4 и 5 ще бъдат за монтаж на решетките от фирма на близки на главнокомандващия. В дните от 6 до 50 ще се занимавам с логистиката по вкарването в затвора на всички български политици. Естествено, чрез държавна, военна поръчка.

Предполагам, че военизираната промоушън-компания на Амебата ще се заеме (смях). Той е завършил МЕИ, Митко Фънка пък има силен глас и твърда или поне голяма ръка, а и досега двамата са вкарали доста хора по концерти, та все ще има някакъв опит. А и с помощта на армията, смятам, че са сериозни кандидати да приберат плявата в затворените (както вече казах) училища, превърнати в отворени настоящи военни затвори с току-що монтирани решетки.

По време на арестите в дните 6-50 ще работя с учени от БАН и хора от Съюза на преводачите за изготвяне на средноаритметичен и статистически проверен коктейл от мерки, базирани на исторически доказани, икономическо обусловени подобни. Придружени с внос на чужд опит и бързи, практически изпълними мерки, които да доведат държавата до просперитет за 7,33% от обещаното от Симеон 2, а именно за 50-тина дни. Вервайте ми.

Какво означава “консерватизъм”?

Това е движение на български бизнесмени, които са инвестирали пари в консервни фабрики. Зародил се е в Силициевата долина край Правец преди много години, по времето на режима на Тодор Живков - и след излизането на информация, че завод в Правец е изнесъл милиони компютри в Япония. Оказало се, че не сме ги изнесли, а са ни ги върнали. И не били компютри, а компоти. Така се е зародил българският консерватизъм. Естествено, по-късно българският консерватизъм става световен и намира по-добра почва за развитие в Калифорния, но за наше оправдание тук ще кажем, че почвата у нас в този исторически период е била леко увредена от опити на учените да превърнат завода за полупроводници в такъв за цели проводници - и е било практически неизбежно да понесем и някакви малки загуби в показателите за околната среда, което пък веднага е намерило практически ползи в създаването на така наречената „Зелена партия“ на Сашо Каракачанов в онази епоха.

Как виждаш България през, да речем, 2028?

Ами нещо не я виждам. Или няма да я има нея, или мен.

Гледал си отблизо Америка през последните 25 години. Какво научи? И как е възможно да се приложи в България?

В Америка научих, че правилата и тяхното спазване не ограничават свободата. Дори обратното. В България основните норми не се различават много от тези в Америка. Наблюдавайки промените у нас обаче, имам чувството, че в последно време мнозинството българи сякаш са влюбени в някакъв вид “тарикатско” заобикаляне на правилата и им е по-важно да си доказват всекидневно, че са над тях, което им създава усещане за уникалност. Корупцията на всички нива узаконява чувството за безнаказаност, и с времето стандартите на поведение са се поизкривили до манталитет, който се движи някъде в рамките между странен и уродлив.

Опитвал съм да прилагам наученото в Щатите у нас по различни начини в годините. Не ми се получава особено.

Построих затворен комплекс от еднофамилни жилища и го направих по стандартите в Америка. Всички жилища разположих чисто географски по начин така, че всеки да има самостоятелност, и хората там да живеят в една добра среда заедно, но почти без възможност да се срещнат, подразнят или пречат един на друг. Естествено, налага се да се събират един път годишно, за да взимат съвместни решения за поддръжка или охрана, да гласуват бюджет и т.н.

За мен това е един отдавна завършен бизнеспроект. Не го смятам за “моето бебче”, както примерно го усеща сестра ми, но към днешна дата съм силно изненадан от това, че настоящите жители на този комплекс, иначе умни, богати и доста успешни хора, намериха начин да се изпокарат и да си създадат двойни и тройни правила и норми, и днес са разделени на групи по интереси - и в квартала, и в съда. И вместо да си живеят живота спокойно, когато не са на работа, превърнаха мястото си за почивка и живеене в бойно поле и място за доказване. В Америка такова нещо не може да се случи, дори и в подобен комплекс да има само българи. Давам го само като пример, който отговаря на въпроса ти за прилагането на американски опит у нас.

Имам подобни проекти в доста сфери. Телевизионното ми студио, голяма част от предаванията, които продуцирах, информационния канал TV Guide и сайтът към него, пъблишинг-компанията ми, компаниите за мениджмънт на таланти, дистрибуцията на електроника, промоушън и тикетинг, в които съм участвал през годините, изпълнени с оптимизъм – те не се оказаха нито успешни, нито неуспешни. По подобие на вица за ТКЗС-то, в който трима шопи се събрали на по чашка в “кооперацията” и обсъждали “новата идея” на партията да се създадат ТКЗС-та. Единият казал: “Това ке го биде”. Другият казал: “Това нема да го биде”. Третият казал: “Това ни ке го биде, ни нема да го биде”. И се оказал прав.

Т.е. да пофилософизирам по протагоровски: дори успешните българи, за които спомена, предпочитат избирателно да виждат само това, което вече знаят, а не да разсъждават и да се самонадмогват непрестанно?

Да. От гледна точка на средния българин, много от предприятията, които съм създал по подобие на видяното в САЩ, може би са успешни, но от моя гледна точка, аз така и не успях да направя нещо в родината си, което да работи добре според стандартите, които сам съм си определил, а те са зададени от наученото в Америка. Научих се, че израстването е процес на непрекъснато експериментиране, серия от проби, грешки и временни победи. Неуспелите експерименти също са част от пътя към успеха.

Както стана дума, аз ненавиждам статуквото у нас – наричам го “ГЕРБСДПС” (тройно гнойна коалиция от всички управляващи плюс уж опозиция, които скуъртват простотия след простотия), - и съм напълно убеден, че това нещо затрива България. Как изглежда всичко това от Флорида?

Местните жители във Флорида са щастливи да не знаят нищо за така добре кръстеното от теб статукво (смее се).

Но виж, българите, които живеят във Флорида, бих разделил на две категории. Едните са се американизирали дотолкова, че да не се интересуват от случващото се в България. Другите просто не живеят във Флорида. Физически са там, но реално това не е точно така. Познавам българи в САЩ, които сутрин си пият кафето всекидневно с актуалната онлайн версия на сутрешните блокове на националните телевизии в България. През уикендите се събират със себеподобни, ходят да послушат чалга в “българско” заведение, почти не говорят английски и реално живеят в един вид измислен български свят, в който няма дупки по улиците и на левовете казват „долари“. Трябва да им се признае, че дори живеейки по този начин, намират начин да подкрепят доста мощно икономиката на татковината си, изпращайки пари на роднини. Сумите, които се вливат в българската държава от хора, живеещи в чужбина, са смайващи. А тези хора реално са гастарбайтери, а не емигранти, както се смята. Те никога няма да са щастливи извън България, защото са пренесли един стандарт на живот в условия, където важат съвсем други норми, а те не живеят по тях. Само по правилата.

Лично на мен ми е трудно да определя как точно аз усещам статуквото в България, когато съм във Флорида. Когато става дума за политика, аз по принцип съм доста апатично настроен, както вече стана дума. Когато ми се случва да следя световни политически събития, го правя или поради причини, свързани с работата ми, или защото са важни по принцип за целия свят. Нямам никаква представа кой е спечелил последните избори в Португалия, Намибия или Виетнам. Това не променя света. Точно толкова слабо ме интересува и политиката у нас, доколкото не засяга пряко бизнеса ми.

От друга страна, когато примерно отварям клон на някоя от компаниите си в дадена държава, правя подробни икономически, социални и политически проучвания, които нерядко включват изследвания на статистически фактори, пазарни и регулаторни условия, както и всякакви локални правила и тенденции. Тук говоря само за времето, когато съм във Флорида.

Обратно, поради факта, че прекарвам много време в София, ми се е случвало да се сблъсквам с типичните дадености у нас и да си представям, че съм някой, който проучва възможности да прави нещо в България, както го правя в държави, които не познавам. Положението не е добро.

Изключително ме учудва нивото на мислене на българските политици. Изговорът на повечето е покъртителен. Типичните за управляващите в момента там са предимно бедният речник и дебелашкият хумор, а общото излъчване е селска надменност и покровителствен тон на Борисов, и това ме отвращава.

Ако някой на мен ми говори по подобен начин от екрана, шансовете му да ми спечели гласа са нулеви. По-скоро ми се излиза на уличен протест. Против каквото и да е.

Последно: какво научи от двойствения си живот между Америка и България?

Научих, че бих могъл да го ъпгрейдна до тройнствен, ако добавя още една държава (смее се). И накрая , ако станем отново сериозни, ето нещо важно, което съм научил там и то няма нищо общо с данъците, а по-скоро с начина на мислене на хората в една велика държава: "Всеки е в пълното си право да урежда своите финансови дела така, че да плаща колкото се може по-малко данъци; никой не е длъжен да планира печалбите и загубите си по най-удачния за Министерството на финансите начин; плащането на по-високи данъци не е въпрос на патриотичен дълг." Това е резолюция на Върховния съд на САЩ върху решението на Федералния съд в Хенд по делото Хелвъринг- Грегъри от 1934 г. И така.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали