Димитър Стоянович: Монархизмът и пошлостта 'всички сме равни'

Ивайло Цветков | 21 октомври 2019 в 08:12 | 11781 |0

Не ми се иска много-много да говорим за „политика“, честно казано – нито в широкия истински смисъл, нито в тесния глупав, в който е потънала държавата от десетилетия насам. Но не можем да избягаме от темата, най-малко заради контекста на целия разговор. Затова, като за начало, можеш ли да се позиционираш в политическия спектър? 

Аз съм си монархист, както много добре знаеш, но ако подобно позициониране в нашия политически спектър по някакъв начин ме допира до НДСВ или Царския автомобилен клуб, примерно, то тогава съм нещо коренно различно.

В такъв случай коя е най-добрата форма на управление за България?

Сърцето ме тегли да ти отговоря, че това е просветената конституционна монархия, но загрубелият от заобикалящата реалност разум настоява за хаганат (смее се). Така де, разбира се, че демокрацията ми е важна, мила и незаменима - и клишето, че нищо по-добро не е измислено, е вярно. В този смисъл България днес също е формално демократична държава, с формално равенство пред закона и достъп до властта, ерго “народовластието” би трябвало да е в своя апогей. Само че и това ли е вярно? Лично аз имам проблем с разрешаването на тази задача, оставям я на по-умните от мен, пък вече ако и те имат проблем, значи имаме общ проблем. И тъй като изречение, в което думата “проблем” присъства три пъти, навява известно чувство на песимизъм, нека върнем доброто настроение с мисълта, че по кърджалийско време е било много по-гадно! (смях)

Хайде сега обясни по-подробно защо всъщност си монархист. Рядкост сте, а България по принцип има историческата памет на вертикалната форма на управление, макар и не в контекста на съвременните монархически модели на Северна Европа. 

На първо място, извинявай, България няма никаква памет - нито по вертикали, нито по хоризонтали. Един Левски само крепи необятната в белите си полета народна памет, ама дори и мустачките му са дорисувани от фотографа върху готовата снимка, за повече мъжественост. Толкова за паметта. Що се отнася до монархизма, при мен той е по-скоро състояние на философски ступор, емоционална съпротива срещу крушението на институционализма. Нямам нищо против републиканската система, но тя прекалено бързо изплюва малкото си подготвени за властта кадри, довеждайки до настоящата ситуация да ни управляват индивиди, които по ниво на образование, качества на характера, пък и антропология, би следвало единствено да подават вафли на ранобудни ученици от амбразурата на семейния клек-шоп. Дори да избягам от крайните примери, макар да са факт в световен план, съвременният политик гради бъдещето на държавата си в мандати, докато монархът мисли бъдещето в династии. От друга страна, може би само аз имам недостиг от аполитична фигура, подготвяна за управлението от самото си раждане и също така подготвяща наследниците си и техните наследници в името на дългия исторически мач с натрупване на символика, смисъл и пример за съществуването на някаква общност от хора. Вече съм напълно готов да приема, че проблемът ми е строго индивидуален и може би е време да се подложа на трепанация (”и в тоя сън да се стопят и бремето душевно и хилядите неизбежни болки, присъщи на плътта...”). Приемам съвети за подходящ специалист.

Шекспир е нелош лечител, като за начало (смях). Как разграничаваш символиката на монархията от „деспотизма“ и унаследеното управление, което често се изражда в гротеска през поколенията? 

Деспотизмът в модерния сленг е синоним на тоталитаризъм и като такъв той е присъщ на всяка форма на управление, особено през най-антимонархическия 20-ти век. Ако ще се връщаме към Античността и Средновековието, трябва да припомним и цивилизационните процеси, и напълно различните значения на “деспотизъм” – “деспот”, връзката им с борбите за независимост, после Просвещението и т.н. Ако ти се отваря тази кутия на Пандора – готов съм, но се боя, че ще прогоним по-младите си читатели (смее се). Иначе в монархическата традиция от последните два века не се сещам къде можем да използваме понятието “деспотизъм” в европейски контекст. Не включвам Османската империя по обективни причини. За унаследеното управление вече казах какво мисля, а израждането, в смисъла на кръвосмешение от птолемейски тип, е отдавна решен проблем – за всеки влак си има Кобурги, които да разрешат генетичните ти главоблъсканици. 

Как впрочем би отговорил на онези, които смятат, че Кобургите са едно от най-лошите неща, които са ни се случвали, и са ни докарали до близо три национални катастрофи? 

“Близо три национални катастрофи” е великолепна перифраза за цялостното ни отношение към историята.

Ползвай я, без да ме цитираш (смях). Имам предвид, че “терминът“ битува тъкмо по подобен начин в простолюдното съзнание. 

Разбира се. Аз, на свой ред, имам предвид, че е трудно да се води подобен разговор именно заради ниското ниво на информираност по темата, допълнително отровена от десетилетно налаганата мантра за злодеите с дълги носове, смучещи невинната народна кръв в някоя от ловните си хижи.

Дългите „фонхесенски“ носове. 

(смях) Един познат навремето овълчено водеше спор, че е правилно да се казва “анцунг”, а не “анцуг” и когато накрая му беше връчен немско-българският и тълковният речник, той категорично отсече, че речникът бърка. Нещо подобно се случва и по този въпрос, а аз напоследък нямам нерви да се занимавам с глупости. Разбирам колко е удобно да прехвърлиш вината за провала на националния идеал само върху един или двама човека, но това е много несериозна позиция, която унищожава както фините нюанси, така и голямата геополитическа картина. Казано накратко, българската династия има своите забележителни постижения и провали, не се нуждае от защитници или обвинители, а от обективна оценка.

Щеше ли да отидеш под българските знамена, за да се сражаваш в Междусъюзническата – усещайки „с кожата си“, че това е огромна грешка и лудост? 

Ама и това е много нечестна позиция. Ще се опитам да го обясня през любовта. Ние постоянно се влюбваме в неподходящи хора. Усещаме с кожата си или каквото там ни е останало, че това е лудост и грешка, но сме готови да преобърнем цялата прагматика на съществуването заради мигването на любимите клепачи от възглавницата до себе си. Толкова ли е странно да обичаш родината си и да направиш самопожертвователни глупости в нейно име или нихилизмът окончателно е победил? Не знам, но със сигурност мога да кажа, че моите прародители са били достатъчно глупави да отидат под тези знамена, а аз по никакъв начин не се усещам по-умен от тях.

Защо трябва да ценим Фердинанд и защо – Борис III? 

Защо да трябва? Не трябва нищо да правим насила, и зъбите си не трябва да мием, ако сме съгласни да имаме зловонен дъх и грануломи. Мао изповядва тази ценност и никога не си е миел зъбите, нека бъдем като Мао! Ако пък случайно не искаме да бъдем като Мао, то за базова информация можем да приемем, че Фердинанд е много по-труден за обичане от сина си и много по-респектиращ дори в недостатъците си. Отвратителен характер, с маниакалности от всякакво естество, доминантен до медицински висоти, старомоден, този български владетел единодушно е сочен преди войните за най-интелигентния държавен глава на Стария континент. Най-вероятно, защото е блестящ и хлъзгав дипломат, световно признат ботаник, орнитолог, лингвист, лично ангажиран – финансово и организационно – с магическото на пръв поглед преобразуване на бившата османска провинция в съвременна и просперираща европейска държава. Неговият син и преждевременен наследник много трудно може да се отърси от сянката на подобна фигура, но пък е много по-модерен, “народен”, обичан, успява по мирен път да върне Южна Добруджа, ключова фигура е в спасяването на българските евреи, неизвестно как успява да спаси и българската войска от месомелачката на Източния фронт. Считам и двамата за драматични исторически герои, към които незаслужено се отнасяме като пейзанина, който първо утрепва змията и чак после я разглежда дали е отровна.

Политическият дебат отдавна е сведен до „us and them“, дихотомия по всяка важна тема, т.е. опростяване на сложни политически, икономически и обществени процеси до елементарни дуалности тип „за/против“; няма нюанси, няма задълбочено изучване или анализ. Каква е отговорността ни – на хора като мен и теб - да задълбочаваме? 

Огромна и в същото време закъсняла. Струва ми се, че обществото вече няма капацитет за дълбочинно осмисляне на процесите около себе си извън фейсбук статуса. Моментът е изпуснат преди вече доста години, което обаче не трябва да ни отказва да правим каквото трябва. С хладното приемане на факта, че поне засега го правим от собствена, а не от обществена необходимост.

Кой е най-страшният исторически урок, който България така и не научи? 

Де да беше един. Кардиналните вероятно са трагичната липса на приемственост във всяка една сфера на социокултурния процес, без която сме обречени всеки път да започваме отначало; мазохистичното национално усещане за жертвеност, сиреч сме мушички в някаква зловеща мрежа на световната тарантула и нищо не зависи от нас самите; деструктивността на нихилизма. Не се научихме да създаваме и запазваме авторитети, а как да научиш какъвто и да било урок, когато на всичко и всички казваме “ти па ли ще ми кажеш”? И така.

Специално това за самовиктимизацията ми е голяма тема.

И с право.

Какво убива българския дух и има ли шанс той да бъде възроден? Все още има хора, които таят някак носталгична надежда за ново българско Възраждане, но моделът не може да бъде повторен. Заради съвремието, заради технологиите, заради царстващата (sic!) простотия, която днес има много по-силен и властващ глас чрез социалните медии. Които всъщност нямат никаква обективно-полезна социална функция отвъд тази масова просташка гласност. Коментирай. 

Не знам какво да ти кажа, въпросът като че съдържа и отговора. Социалните медии са като онзи кървав балон от “То”, който се надува от канала и оплисква всички ни с еднаква методичност. Честно да ти призная, аз вече съм неспособен да чуя каквото и да било от този неконтролируем компютърен крясък, от безнадеждния скрол по виртуалното, респективно изкуствено живеене. Българският дух днес е най-ясно различим именно в социалните портали и ако това, което виждам, не е плод на болното ми въображение (а се боя, че не е така), то тогава за никакво Възраждане не можем да мечтаем. Помниш ли как Кавафис завършва “В очакване на варварите” - “... дошли от границата пратеници казаха, че вече варвари изобщо нямало. Ами сега какво ще правиме без варвари, за нас те все пак бяха разрешение.” Та и аз чувствам нещо подобно – ние варвари вече нямаме, ти ме питаш за възрожденци...

Хубаво се сети за Кавафис. Аз пък – за Казандзакис и отгласът му от Св. Тома Аквински: че дори да нямаше дявол, той непременно трябваше да бъде съчинен, разгласен и т.н., защото без Сатана няма единоначален Христос etc. И като казах „дявол“ (смях): за какво ползваш социалните медии и изобщо каква полза виждаш от тях? 

Веднага ти отговарям: ако случайно се почувствам щастлив по някакъв повод, неестествено весел, със сърце, преизпълнено от любов към ближния, моментално се гмурвам в помийната яма на социалните медии, лечебно изтрезнявам от доброто си настроение и се връщам към изконните български мъдрости като “много хубаво не е на хубаво” и “на зло куче – зъл прът”. Това до голяма степен обяснява защо нямам модерен телефон, туитър, вайбър, майбър и други.

Ако навремето основен двигател на промяната са били образованието и културата, то технологиите днес позволяват мащабно развитие, но както виждаме, когато не е построено върху културни парадигми, то се превръща в чудовището на Франкещайн. Или? 

Бих се опитал да размишлявам върху същинската, от моя гледна точка, травма. И тя е печалното и потресаващо нахално съизмерване с Господ, отхвърлянето на вярата като основен морален императив и замяната й...

...с нищо. Nihil.

Ами да. Празнина, която човекът се опита да замести със себе си, вследствие на което празнината стана още по-голяма и тъмна. Споменатите от теб технологии безспорно направиха много за бита, за веществения свят, но също така нанесоха трудно поправими щети върху същинското познание за света и смисъла той въобще да съществува. “Оттук нататък науката ще прогресира, а мъдростта ще регресира” – казва Бейкън в този контекст, доста назад във времето. И за съжаление беше прав. Разговорът за физиката измести метафизиката, превръщайки човека в изключително нещастно създание, неспособно да си отговори на елементарните вътрешни и външни дилеми, жадно за консумация, нихилистично и шумно. Това доведе до морална катастрофа, разпад на семейството, традицията и ценностите, изумително пошлата концепция, че всички сме равни – нямам предвид в правата, разбира се, а в съдържанието, че сме способни сами да направляваме живота си. Абсурд до абсурда, безсрамие до безсрамие. Ето затова моето най-страшно чудовище на Франкенщайн е богоотхвърлянето, останалите детайли на падението ни са следствие от този акт.

Повечето хора (и то не само в България) все още възприемат архитермина „култура“ като вид синоним на това, което ние с теб наричаме „висока култура“ - и когато някой каже, че трябват пари за култура, се чува вой, че няма нужда да се наливат пари в класическа музика и читалища, например. Смяташ ли, че трябва да принизим „високата култура“ до нивото на масите, за да може да е „разбираема“ и по този начин да оцелее, или все още е по-важно да се опитваме по всякакъв начин да мотивираме хората да се въздигат до по-високо ниво? 

Културата е само една, няма как да съществува термин като “ниска култура”, тъй като това автоматично означава липса на култура. А без култура може, доказано е, че може, само дето изначално посредственият живот става съвсем непоносим. Мен ако ме пита някой – което, естествено, никой няма намерение да прави (смее се), може би с право, – единственото наливане на пари, с повод и без повод, трябва да е за култура и образование. Уловката е съвсем проста – в момента хората разбират единствено от бит. Когато битовото ниво на културните и образователни дейци стане пример за подражание, тогава все повече хора ще искат да се занимават (или поне да разбират) “високата” култура в името на собствената си полза. И така постепенно ще формираме далеч по-хармонични общества. Представи си го като културологичен реванш на Маркс! (Не съм особено остроумен, но разбери и ти моето отчаяние....). 

(смях) Цялото това безсмислено „дигитално“ врякане създава усещането, че живеем в най-страшните времена в човешката история, което не е вярно – и е показателно за това, че повечето хора нямат никакъв усет за исторически събития. Това само психологическа условност ли е или културологичен провал в много по-широк смисъл?

От културологичния реванш захождаме към културологичния провал, чудесно. Ами да, има такъв провал, и с теб си играем точно на тези теми. Споменахме и пълната липса на историчност, и обезумяващите ни технологии, и разпада на смисъл. Днешните времена няма как да са по-страшни отпреди дори няколко десетилетия, но онази празнина, за която стана дума преди малко, остава, то си е болест на душата и, предполагам, самоубеждението, че живеем в най-лошите времена, има и целебен характер – все пак е някакво обяснение на тъгата ни.

И пак - каква е нашата роля с теб? 

Имаме ли такава? Ако наистина имаме, то само мога да се надявам, че пиесата, в която са ни разпределили, не е прекалено посредствена.

Ти не само отразяваш културата, но и активно участваш в нея – “L’Europeo”, сценариите, БНТ, историческите изследвания. Като син на критик какво смяташ за почти пълната липса на образована критика днес в почти всяка сфера?

То е свързано отново с унищожаването на авторитетите. 

Аз му викам и „залезът на авторството“.

Да, именно. Без авторитетите, без образованата критика, се появява липсата на критична маса, както казваш – във всяка сфера. Резултатите са налице. Всеки полуидиот, който е стигнал до прозрението, че “слушкам” се римува с “мушкам”, има самочувствието да образува рима и да я публикува в поетичен сборник. Поредният необразован графоман пък измисля гениален, по собственото му мнение, сюжет за старец, който се бори с голяма риба в морето. И няма кой да каже, че едното е тъпо, а другото е отдавна написано. Аналогични са процесите от киното до политиката. Какво има да смятам по темата, срамувам се.

Един друг сценарист, Аарън Соркин, в един свой проект включва изречението „I am a fan of credentials”. Днес вече не останаха истински експерти с „credentials” - всеки е „експерт“ и всяко мнение е „валидно“. А истината е, че 99% от „свещените“ лични мнения не само са невалидни, но и са откровено глупави. Когато обаче те са на хора с власт, става опасно. Как да се борим с това? 

Знаеш ли, последните записани думи на прадядо ми, един много умен и стойностен за историята ни човек, са малко след преврата от 44-а. Те са следните: “В коктейл от злоба, завист и главно невежество ще преживеете живота си. Отивайки си от този свят, ви жаля.”. Не знам дали е пророчество или проклятие, но точно така се случи. А истината е, че ние с теб нямаме никаква представа как да се борим с овластената простотия.

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали