Диво, безкрайно Радомирско хоро: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 25 май 2019 в 10:12 | 4514 |0

На осми март пак валеше, но малко и никой не плашеше от шепа снежинки. Тогава имаше събор, това означава скари навън, хора, сергии и народ от селата, от Перник дори, всички, родили се в тоя богат на камъни и бой край. Идваха тук, да изпият по греяна ракия, да хапнат кебапчета и пържоли, да видят какво е откраднато и какво е останало след кражбата, но това не беше чак толкова важно.

Защото тогава някои празнуваха деня на майката, други - на гаджето, трети - просто, че не са се оженили, но най-важното беше едно диво, огромно като Рила и Пирин хоро. И мъже, и жени след яката каменарка, която се печеше само от сливите около Радомир – упорити джанки, които устискваха при дъжд, киша, при суша и виелица, при вятър, при жега, затова ракията, ако я пиеш по чаша на ден, прави сърцето ти стомана, нервите - железни, а юмрука ти – камък. След няколко железни каменарки такова хоро кипваше, че плочките на площада потъваха с два сантиметра. Тогава бабите забравяха за ревматизма, бебета се научаваха да ходят.

Това беше единственият ден, когато никой не крадеше, до четири часа следобед никой не; никой не се биеше до десет вечерта, защото хорото така му изпиваше лошото и силата, че човек можеше само да обърне още няколко каменарки, да се усмихне на тиква, да прегърне жена си – а това се случваше при женените от 30 години веднъж на век.

- Бабо, моля, хайде да репетираме бързото хоро – каза хлапето, което този път въобще не беше облечено в неговата дебела като стена фланела от домашна тъмночервена вълна. Беше в синя памучна фланелка - Втори шанс естествено, но почти като нова, направо нова.

- Не ме занимавай – отряза тънката, мършава жена, която трошеше в казанчето печени черупки на охлюви. Щеше да прави от онова мазило за болни стави, но като всички хора в Радомирско с едно око поглеждаше към улицата.

- Хайде, бабо. Всички ще ми се смеят – настоя детето.

В тоя момент дядо ѝ остави вестника, който по-малко четеше, повече критикуваше, хвана хлапето под мишниците, вдигна го почти до тавана и каза:

- Знаеш ли каква мъка видях, докато науча баба ти Елена на Граовското хоро? Още ми е мъка като се сетя – красивото му лице се усмихна и дядото заприлича на глупаво хлапе.

- Разкажи ми, разкажи ми – започна да подскача момичето. - Ще ти изгладя ризата, само ми разкажи.

- Баба ти тогава беше по-слаба от сега – подхвана Дамян. – Хайде, Еленке, да те науча на Радомирското, а тя вика – „Не! Ще видят и ще ми се подиграват.“

- Покажи ми как го можеш – казвам ѝ.

Тя ми показа. Аз хапя устата да не се смея, но то не може. Тя подскача като петел с вързани крака, настъпва си пръстите, рита паветата. Наду ме смях и като се изхилих, баба ти такова цупене се нацупи, направо като че някой ѝ одра кожата от лицето. Викам ѝ:

– Аз не се смях на тебе – приказвам, а онзи някой още повече дере кожа от лицето ѝ. - Хайде, моето момиче, ще те уча на Голо бърдо. Там никой няма да види и никой няма да ти се смее, ама честно, Еленке, за смях си, казвам ти, да си го знаеш.

Тя овеси нос като мотика, не ме поглежда, обаче аз си знам – не ѝ повтарям: – „Хайде, Еленке”, щото я знаеш - каже ли нещо, баба ти Елена е с инат за десет магарета на мост. Ни напред, ни назад. Тогава, без да питам, я хванах. Вдигнах я във въздуха – тя сега е конец дебела, тогава още по-мършава беше, направо прозрачна като водата. Грабвам я аз, тя рита, но не рита все едно някой ѝ дере кожата, а тихо рита, гледа да не ме заболи. Познавам я аз нея.

- Не беше така. Ритах силно – възрази баба Елена над дървената купа, в която стриваше черупките на горките охлюви.

- Слабо риташе и аз я пренесох през улицата. Хората видяха и викат: - „А бе, Дамяне, да не би таз тънка булчица да я водиш да я колиш бе? Но аз нищо не обясних. Знаеш го къде е Голо бърдо, много крачки място дотам, два часа я носих. По едно време баба ти вика:

– Пусни ме, Даме, да не се измориш. Жал ми е за тебе – и аз нали съм глупав, пуснах я. А тя - беж да я няма. Хвърчи като хвърчило, дългокрака, аз съм я държал и мъкнал на ръце час и кусур минути. Но не на мен такива бягства. Хванах я и дай нагоре отново. Изкачих я навръх Голо бърдо. Но преди това нямах повече сила и казвам:

- Моля те, Еленке, капнах, изцедих се. Повърви малко пеш, да почина.

Знаеш ли какво направи тя? „Добре“ – това каза.

Пуснах я, тя се опита да вдигне мене.

За вдигане, ме вдигна, но ме носи само три крачки. Отпочинахме и се залових да я уча Радомирското хоро. Съгласен съм още веднъж да я нося до Голо бърдо, до върха, но да не уча баба ти Елена да играе Радомирското.

- Лъже! – обади над черупките на охлювите мършавата жена, но дядо Дамян никога досега не беше лъгал. Сигурно и сега не лъжеше.

- Хайде, внучке Дамянке, да уча тебе. Дано не си като баба ти.

Той започна да свири с уста и леко, като че нямаше крака, а вятър, подхвана стъпките. Хем стъпваше, хем подскачаше, хем приклякваше – едноетажната къща се удиви и се разлюля, след него Дамяна започна да стъпва, хем подскача, хем подкляква, хем към тавана лети.

- Ма ти въобще не си като баба ти! – удиви се дядо Дамян. – Лястовица си. Ти можеш да играеш Радомирското. Кой те е учил?

- Баба ми казваше да играя хоро, като не ми се чете. Аз си пусках Радомирското по телефона, гледах и играх.

- Личи колко си чела – каза мрачно, но всъщност не чак толкова мрачно мършавата жена.

На осми март тя не облече нищо от Втори шанс, нагизди детето с нови джинси, нови ботуши, ново яке от миналата година - Първи шанс. И тя се нагизди. Изчака и дядо Дамян да се наконти. Той просто навлече панталон и яке, среса се и толкоз. Щом се показаха на улицата, всички гледаха него – много хубост имаше в това дърто лице.

Само на осми март Дамяна виждаше баба си да обръща две поредни чаши каменарка. Дядо ѝ също обърна – три поредни - но баба Елена нищо не спомена, сякаш не го бе видяла. Хората до тях, съседи пришълци от Перник и София, зарязали колите си до площада, също обръщаха каменарки – кой колко може, и всичко се захилило на ряпа, всичко весело, сякаш ей сега ще зине да пее.

Изведнъж тресна страхотна музика.

То акордеон - змей, дядо Васил, мургав, страшен, най-високият мъж в Радомирско, тъпанът огромен като Ситроенчето на кметицата, с акордеона – синът на дядо Васил, а какъв тромпет, ах, какъв тромпет! Такъв не се е раждал никъде. И кой свири на него – жена! Боже, къде си, бързо ела я да я видиш – висока, кафява, хубава като полето около Радомир, като Голо бърдо велика - Галинка, снахата на дядо Васил, майката на Васко, внучето, свиреше с Бога, оттатък Бога и народът смаян спря да обръща каменарка. Какво хоро изсвири тоя тромпет – оттук до слънцето и Господ, до майката на Господ, най-тачената, най-обичаната Дева Мария - и се връщаше хорото при народа цялото от злато, силно и яко.

Хората се награбиха за ръце, оставиха чаши направо на плочките, отгоре ги ръсеше дъжд, но на кой му пука, Васил, най-високият, най-мургавият в Радомирско, не човек, а гора, блъскаше тъпана така, щото сякаш сърцето му беше гора, камък и небе едновременно. Синът му и той разтягаше акордеона оттук до Гърция. Акордеонът ревеше и свиреше, но най-красивото беше оня див, златен, огромен тромпет на Галинката, дето знаеше къде да наблегне, къде да ритне и къде да литне.

Изви се страхотно хоро, като че стоте човека бяха един човек с едно сърце, с един нос - и Боже Господи се беше хванал на хорото, но не го водеше. Водеше го един толкова хубав и красив човек, че хората викаха: „Голям си!“. Това беше Дамян, известен като Красивийо, мъжът на Елена билкарката, но той беше още по-известен като спец по Правото, най-големия спец по Кривото и по Радомирското хоро, по ръченицата, по Тъпканото, по Чорбаджийското, даже по Дунавското хоро беше спец Дамян.

И като водеше той хорото на тоя празник и събор за Света Богородица и за всички майки, които тя закриляше, се знаеше – тук ще се родят много деца. Здрави деца, хубави и хляб ще има за всички напук на кражби и хайдуци. Ще има лица ей такива усмихнати, защото хорото е най големият ритник срещу лошото. Дръж се, земьо, шоп те гази! Но хората тука не бяха шопи, а граовци. Тук, около Радомир, растеше най-големият грах, то не грах, а гюле, а листата му зелени, зелени – като очите на повечето граовци, като музиката от тоя страхотен тромпет на Галинката, която никъде не беше учила музика, само слушаше мъжа си, слушаше свекър си и сама свиреше, хем повече от мъж и от свекър, взети заедно.

На опашката на хорото се бяха наловили момичета и момчета, след тях дребни дечица, една такива запетайки, тирета и точки, всички облечени в Първи шанс. С нови ботушки шляпаха и биеха плочките, водата и дъждът се изпаряваха от зор и беше така хубаво, така сладко, че последното дете на опашката на хорото - едно дете с нови ботуши като всички други деца, едно момиче с ново яке от миналата година - скачаше към облаците, редеше стъпките, приклякваше и тичаше, и не се знаеше това краят на хорото ли е, началото ли е, а лицето на детето грееше, грееше, грееше като месечинка.

Някъде към края на хорото една висока, мършава жена в ново палто отпреди четири години, но Първи шанс, рипаше и мяташе крака - къде вярно, повече сгрешено, но никой не ѝ придиряше.

- Давай, Елено! - подвикна някой и добре че жената не го чу, защото щеше да се обърка и да закове на място.

Едно тънко и високо момче, и то цялото облечено в Първи шанс, но не от миналата година, не отпреди три години, дори не и отпреди пет месеца, не играеше на хорото. Това момче не си бе сложило оная шапка, в която Галинка, майка му, беше изплела с всички цветове, с де що конци имаше в панера под кревата. Това момче имаше много чист Втори шанс каскет, почти като нов, направо нов.

Това момче беше запасало на гърдите си един огромен акордеон – той беше не на дядо му Васко, не на чичо му, а на прадядо му Васил от Втори Радомирски Пехотен Полк, където го бяха ранили при Драва. Него бяха ранили, но тъпанът му бе останал цял и заедно с ордена за храброст с лента, който бащата на Васко бе заковал вкъщи на стената, прадядото на момчето бе получил подарък тоя очукан акордеон.

Сега момчето, Васко, го разтягаше, разтягаше го колкото може и повече отколкото можеше. Докато свиреше, пееше колкото му глас държи и повече, отколкото му глас държи, и се усмихваше.

Как го правеше, хем да свири, хем да пее, хем да се усмихва – ей това нещо никой не можеше да обясни.

Само огромното, диво, безкрайно Радомирско хоро!

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !