- Как си, Санди?

Не може да ме познае в първия момент. Гледа ме с едното си око. Двуизмерен съм му. Плосък. Всичко му е такова вече. Другото му око сълзи непрестанно, спуснало се е върху него перде, което трябва да се оперира и отново да прогледне, но няма кинти за подобна радост. Чичо ми Александър е излязъл на ежедневната си разходка. С тези очи и тези крака не може повече – само до контейнера и обратно.

Остаря героят на моето детство, от чийто глас примирах от страх. Когато почнеше да вика, стените трепереха. Глас днес не му е останал. Човек така се разпада – парче по парче. Днес зрението губи перспективата и картината пред него става като от телевизора, утре разходката се скъсява, синджирът става все по-тежък, сетивата отказват. Но душата си е все още там, на мястото си. Затворила се е зад овехтялата плът и навярно си спомня онова велико минало. Дали съжалява за нещо? Дали се разкайва? Това е въпрос личен, интимен, не бих му го задал. Мога само това да го попитам – как си. И не чакам отговор. Защото този въпрос означава нещо съвсем различно, означава „хей, мой човек, радвам се, че още си от тази страна на тревата, че те срещам, помниш ли ме, ама хубаво си беше някога, обаче не тъгувай, нали продължаваш да дишаш и си тук, върху планетата, нали представлението още не е свършило, нищо, че завесата се е спуснала над половината ти поглед“. Или нещо такова.

Чичо ми не успял да завърши средно образование. И книги не е чел. Това е най-голямата разлика между него и брат му, моят баща. Родни братя, а съвсем различни. Прегръщам го през рамо. Сълзящото му невиждащо око съвсем подгизва. Другото се държи на положение.

„Откога не съм се връщал в този град и тази къща, откога ключът ръждясва в мен“ - зазвучава в ума ми гласът на Васил Найденов. Но някак автоматично и претръпнало, без хъс, не болезнено като преди петнайсетина години. С времето ставам по-дебелокож. Носталгията е чувство за по-младите. След една някаква преломна възраст, някъде около числото 40, тези неща спират да бъдат натрапливи. Емоцията се закръгля, острите й зъбки са опадали и не хапе, само облизва сърцето. Хубаво ми е да се завръщам, радвам се да ги видя отново тези стари бандити у дома. Обаче онзи копнеж да съм по-често на това място, да се разхождам по тези улици и да говоря този див език изветря. И не изпитвам чувство на вина. Всичко е такова, каквото трябва да бъде.

А ако нещо все пак не е такова, още имаме възможност да го поправим ние живите.

Си мисля, докато в сивия есенен ден навличам якето и поемам към църквата, където свещеникът ще прочете молитви за починалите ми дядо и баба, през есента си отидоха и двамата, тя през 92, 8 години по-късно и той. Душите им не са на гробищата, но по традиция отидох и там да запаля по една свещица, да махна бурените и боклуците, които вятърът е довял, и да сложа хризантеми. Бели и жълти.

На гробищата са си все същите обичайни заподозрени, гробарите, продавачите на свещи, майките, които не пропускат нито една събота. Сгушили са се по врабешки в себе си и те, пазят се от игличките на дребния дъждец. Отдалече можеш да различиш от коя епоха са гробовете по паметниците над тях. По-старите са с кръстове. Християнски. По-новите са обикновени четвъртити скали.

Времето ни също смени формата си. Безбожното време е четвъртито и скучно. Обречено. Няма ги посоките. Нито горе, нито долу, нито изток, нито запад. Абсолютният релативизъм, без координатна ос, разделяща добро от зло, един адски хаос, лишен от кръста си. Не му достига смисъл на времето ни, защото не знае накъде да се движи, няма ги стрелките.

Сандес, чичо ми, живя в друго време. Имаше си в чекмеджето и една прашка до неотдавна. С издялкано дръвце и черни ластични муфи. Поисках му да ми я подари за спомен. Нямаше вече сили да я разпъне докрай. Страшно оръжие си беше някога, виждал съм пораженията от него няколко пъти. Когато ми я предаваше, се разплака и с двете си очи.

Обезоръжих го. И така си остана да стои забоден и хербаризиран в 21 век – едноок – като илюминат. Утре пак ще си направи разходката до контейнера и обратно. Едното му око ще се върти все така неразбиращо. Другото само ще плаче.