Доколко светът е наш?

OFFNews
08 януари 2020 в 12:06 | 2341 |0

Понякога казваме: Ех, този наш свят...

Всъщност, все по-рядко казваме така; или може би аз все по-рядко чувам тези думи. Може би пък не ходя на правилните места?

Но кой ли сега в света може да каже: „Ех, този наш свят!”

Тръмп?

Вероятно се досещате, че започвам да говоря за нашата отчужденост от света; за провала на концепцията за един свят, който хората владеят, който е „нашият свят” и в който ние сме господарите.

Аз говоря за това отдавна. Но това не означава, че ще спра. Защото, убеден съм, това е най-значимата тема; или поне се подрежда до другите няколко най-значими теми в живота. Ето я темата, изказана по друг начин: ние какви сме в тоя свят?
Господари, наематели, мравки, пушечно месо, жертви на обстоятелствата, изиграни идиоти, статисти, на които няма да се плати?

В края на шейстетте една категория млади хора подеха тази идея-представа-нагласа и се захванаха да доказват разни неща. Сред тях се чуваха гласовете на такива светци като Джон Ленън и Джейн Фонда. Ако някой съвременен идиот-патриот-ретроград сметне за светотатство моето изказване – а именно, че Ленън и Фонда са светци – нека се опита да ми прости. За мен те са повече светци от свети Онуфри и света Петка. Не, не бих казал „повече”. Всъщност – в едно такова сравнение веднага се долавя абсурдността на темата и пълната и подчиненост на езика. А той е чудовищно условно нещо. Някой нарича „светица” майка си, друг казва (Наполеон, примерно) „Всички жени са курви, само майка ми – не, но да не забравяме, че и тя е жена”. Та! В шейстетте младите хипита казваха: Бъди активен, за да не бъдеш радиоктивен! Дайте шанс на мира! Представи си Бог че няма! И така нататък.

Те искаха - чрез крайно силно внушение (и самовнушение) - да накарат всички и най-вече себе си, да повярват, че Светът, тая камара от абсурди, всъщност е едно управляемо или поне годно за управление нещо.

И ако човек е много активен, много смел и много всеотдаен – той ще успее! И ще владее този свят и светът ще стане добър! Пийс, фрийдъм, флауърс, хепинес!

Аз, като резултат от някакво временно-пространствено изкривяване (мисля че наречено „социализъм”), се оказах от това поколение, от тази категория хора. Макар че съм роден доста късно - именно когато те отправяха тези свои послания и изразяваха тези свои надежди за господство над света. Господство на цветята над един мирен свят.

Станах хипи веднага, когато можах. На 15.

Преди това системата – без да извършва кой знае какви жестокости и безчинства – просто ми пречеше. Да речем – пускаше по телевизията Лили Иванова, вместо песента на Ролинг Стоунс "Гим`ме шелтър". В песните на гнилия соц не се пееше срещу войната; или се пееше само в смисъл, че тя е разпалена от капиталистическия враг.

Но аз станах хипи и повярвах в идеята-представа-вяра – че светът е мой или поне по право е мой. И аз, ако съм смел, активен и решителен, ще го получа. За да го превърна – заедно с всички мои щастливи, дългокоси и миролюбиви приятели – в градина на любовта, мира и музиката! Шалала.

И сега – Тръм следял какво става с ракетните удари върху базите на САЩ в Ирак. Внимателно следял и с екипа си анализирал. Боже, помози!

Аз какво съм в момента: Господар, случаен наблюдател, статист, на когото няма да платят, глупак, когото лъжат или агнец, когото готвят, заедно със сто други (седем милиарда, по-скоро) за огнено жертвоприношение -хекатомба?

Мисля си: какво може да е поведението на един човек... на един съвременен човек... на един човек като мен – в такъв момент?

Да се завържа с катинар и верига – както правеха през седемдесетте активистите – за релсите на някоя железопътна линия, по която минават оръжията за готвещата се война? За започналата война?

Или да си стоя, да гледам телевизия и тъпо да цъкам с език? Изпитвайки онова наистина жалко самодоволство на овцата, което казва: Ах, как нищо не зависи от мене, ах, как силните и големите си правят каквото искат, ах, а аз как само тъпо гледам и какво нищожество съм! Цъ, цъ, цъ, ах, колко сме безсилни всички, ах, накъде отива светът!

Подлото и безотговорно, самоунизително самодоволство на нищожеството. Мазохизъм и резигнация.

Познато ми е – и на всички нас е познато, смятам – до болка!

Или да отида да протестирам – както правехме, все пак, през 90-те – пред американското посолство? Или пред иранското? Или пред сградата на ООН? Или пред сградата на Европейския съюз на "Раковска", защото най-добре е да се обърнеш към своите хора – та да ги питаш защо не са активни, когато светът се клати?

Или да се самоубия – както е направил Стефан Цвайг, защото е усетил, че живее в един отвратителен свят, който не се интересува от благородните му призиви за мир? В Бразилия, през 1942-ра (не аз, а той).

Или да напиша статия и да ви попитам: Какво правите вие? Какво смятате да правите? Какво да правим всички ние, как да реагираме?

Какво да правим всички ние, когато Светът грубо ни демонстрира, че не е наш, че е способен на какви ли не безумства, че - воден от разни ненормални хора с идиотски перчеми – Хитлер, Путин, Хаменей (чалма), Тръмп – може да направи такива безобразия, че да се чудим какво въобще търсим на тоя Свят...

Може би писането е някакво решение.

След това обаче трябва и да се прави нещо.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !