- Слушай какво, Дамяне – бай Васо, дядото на Васко се изправи – скала мъж, даже повече, висок като кметството на Радомир. - Ставри, дето биеше тъпана до мене, хвана Испания. Отиде си разкошният ми тъпан! Тука вече не търсят музика за сватби, Ставри замина за Испания да рови канали и канализации. Иде ми да си оскуба косата, такъв тъпан беше тоя човек! Като забие, ще речеш че Голо бърдо се пука и Струма копае друг път да стигне до Гърция, а може направо да завие и към Бургас да поеме Струма заради неговия тъпан. Но замина за Испания....

Дамян пак си беше красив. Претрепаха го, беше жълт и лилав в сурата, но то жълтото минава като мръсна вода, а лилавото е сериозна тегоба – но и то минава.

- Да, Дамяне, да! – наблегна мъжът скала. - Акордеон имам, братовчед ми е, но тъпан никакъв…Мислих, мислих – и нищо освен тебе не измислих, човече. Знам, че си схванат в ръцете. Между тебе и Ставри има разлика колкото между ракетата и бурмата, завъртяна на изтривалката за кал пред ракетата, човече. Ама нали виждаш, нямам тупан, а на друг не се доверявам. Тъпанът трябва да ме слуша, моите мъжаги пият. Не чуват, на нож налитат и на секира. Ти си най-послушен, Дамяне, нищо че си твърде вързан и в ушите, и в ръцете. Човек си. Това е важно.

Дамян го слушаше. Макар и синьо-лилаво след пердаха около очите и жълто като фланелките на футболен клуб „Миньор“, Перник, лицето му бе красиво- какво ти красиво, беше сплескано от бой, но и дори, размазано, беше хубаво.

- Съгласи се, бе. Съгласи се! Това са едри сватби, дето им свирим. Ние със свирнята трябва да вместо канали в Мадрид, канали в акъла на човек да ровим. Съгласи се, бе.

Дамян мълчеше.

- По стотак ще вземем за тая сватба. Ти на внучката Дамянка ще купиш златни обички. Хубаво дете… оня, дето му изяде ръката, че я строши, Рижия... но това е ръка. Не е тъпан, да го спукаш завинаги. Кост в ръка бързо се оправя. Зараства като на куче.... съгласи се, бе!

Дамян нищо не каза, но по синьото и лилавото около очите, после по жълтото като фланелките на „Миньор“ Перник, се мерна нещо като усмивка. То знае ли човек под тия жълти и черни фланелки на „Миньор“ усмивка ли е, нож ли е. Но Васо, човек скала и музикант, не чака – търкаля напред нещата. Тупна Дамян по рамото, после по другото рамо, измърмори криво-ляво:

– Извинявай, брате, забравих, че те тепаха.

По едно време дори виделите какви ли не зулуми и простотии хора от Старо село сигурно са се хванали за главите – но може и да не са се хванали, защото как пък ще ги види някой тия двамата в тесния двор на дядо ти Васо, край дрипавите кокошки, под смелия покрив на бараката.
Единият, мъж небостъргач, надува тромпета, а другият, син, зелен и жълт в сурата, бие и налага тъпана така, щото небостъргачът мята тромпета на земята и крещи:

- Ти си глух и в мозъка, и в ушите, бе Дамяне! – след малко пак мята тромпета в треволяка и кряска:- Ще те утрепем, глухарю! – синьо-лилаво-жълтият оставя тъпана – един грамаден като каче тъпан - и тръгва да си върви. Небостъргачът го хваща и за двете рамена, разклаща го и заявява: - Айде прости, де, стискай тъпана и почвай да биеш, да не те загрея, че и по ченето ще посинееш.

Дамян, облечен в работни дрехи от син док, се върза на предложението, вдигна грамадния като бъчва бумтящ инструмент, плахо го наложи с палките, канарата мъж отчаяно запрати тромпета на тревата и застена:

- Ох, Ставри, що ме накисна така, бе човек. Да заминеш в Мадрид при каналите и аз с тоя глухар да се мъча. Гледам го -кротък, гледам го хубав. А откъм тъпан грозен и глух! – Синьо-зеленият в лицето понечва да остави инструмента, Небостъргачът му подхвърля: – Не ми придиряй... Затова те вземах - викам си: „Щом Дамян издържа оная дивата Елена и мен ще издържи да го науча да бие тъпан.

Уроците продължиха, по едно време Васо се съсредоточи да псува, накара Дамян да му донесе вода, после накара Дамян да му донесе ракия, печена от Мария, щерката на бай Васо. Дамян носеше. Още беше в болничен отпуск. Не ходеше в локомотивното депо да му гледат синините и зеленините.

- Дамяне, добър човек си, но си просто момче откъм музика. Нищо, не се ядосвай. Като чуеш, че високо се надигна да свиря, въобще не бий тъпана, щото ще ме ядосаш и може да те ритна, а си добър човек – сподели му Васо тромпета. – Музиката лекува, бе! – изведнъж викна той. - Виж, сините ти се дръпнаха, откакто почна да трещиш на тъпана.

Точно тогава една малка сянка, тънка като джобно ножче се присламчи към урока по музика и каза:

- Дядо, сигурно ли е, че музиката лекува?
- Че тя ако не лекува, кой? Музиката и ей тоя тромпет са на Господ – каза канарата Васил. – А тромпета на Димо Загорялото Господ си го е държал до сърцето през цялото време, ако искаш да знаеш, пале Василе.
- Така ли! – светна детето.
- Някога да съм те лъгал? –рече старият.
- Ами... колело ми купуваш още откакто навърших четири години и половина.
- Все някога ще го купя, момче. Сега като вземем парата от тая сватба с чичо ти Дамян...
Дамян поклати глава, по синините му течеше пот, той изпи половината вода от дамаджанката и една четвърт от шишето с ракията.
- А кости лекува ли музиката? – попита момчето. То също беше синьо-зелено по врата и брадата, дето го бяха плескали ония, но бързо му мина. Дългата Елена му даде някаква гадна миризма да
маже върху синините. То синините на Дамян се дръпнаха, та на хлапето.
- Дамяне, стига си се чесал – отсече Васил и се изправи. Беше по-висок от баира Прехвърляч. И по-тъмен от него. – Почваме. Радомирското. Много внимавай какво биеш и как го биеш. Разбра ли ме, глухарю?

------------ ----------------------------

- Тате! – този гипс тежеше като котва и кожата под него сърбеше като че не гипс, а тесла бе гипсирала ръката. Понякога бащата пак гушкаше момичето, но това ставаше много по-рядко, защото болката си е болка, но човек трябва да се разтваря в нея. Като се разтвори човек в болката, тя не може да го разпознае, не може да го притисне и престава да боли. – Тате, разкажи ми като бях малка как цопнах в Мъниш.
- Аз ти разказах това вчера, месечинке – опита да се измъкне бащата.
- Добре. Само до половината ми го разкажи, после ще ми прочетеш от „Пипи“. Като ти ми четеш, книгата е страхотна, ако аз я чета, думите са като камъни. Не мога да ги вдигна от страницата и затова историята става охлюв и не върви, а пълзи.... но първо ми разкажи как паднах в Мъниш и как мама ме извади от тинята.

Беше към пет, топло, светло и хубаво.

- Хайде да се разходим – предложи бащата. – Да отидем на върха на Прехвърляч.
- Много е стръмно – оплака се детето.
- Аз ще те нося – обеща бащата.
- Не е честно. Детето само трябва да се покатери на върха, иначе какъв връх е това и какво дете! Кажи ми как цопнах в Мъниш.
- Ами тогава още нямаше още мост над Мъниш. Беше валял дъжд. Ти го знаеш какъв е Мъниш - дай му малко дъжд и става Грамадиш. Имаше само една тънка тръба над водата.
- Колко тънка? Колкото един хляб „Добруджа“?
- Малко по-дебела. Колкото лейката на баба ти за доматите.
- Добре. И?
- Майка ти те беше облякла с най-новите розови панталонки.
- От „Втори шанс“ ли ?
- Да, но бяха почти като нови. Направо нови – каза бащата както казваха всички от Старо село, излизайки от „Втори шанс“ с пълни торби. - И ти си тръгнала по тръбата, защото те домързяло да обикаляш чак до площада. И си паднала в тинята – пльос - заедно с новите ти панталонки сте потънали до кръста в калта.
- И?
- Майка ти те донесе – и тя бе в кал до кръста, а ти плачеше за новите розови панталонки. Два дни поред не спря.

Точно в този момент – по дяволите, какъв момент в тая тиня, омазала най-хубавите розови панталонки на детето. Почти като нови. Направо нови! Но наистина – точно тогава зад прозореца, който беше забравил, че е пет часа и е светло, че Мъниш, обичайно кротък като току що излюпило се пиле, е станал Грамадиш – точно в този миг зад стъклото се чу една музика от тромпет.

Музика от тромпет!

Отначало беше тиха, като момиче с най-нови панталонки, което така иска да мине по тръбата над пощурелия Мъниш, много го е страх, но иска и се покатерва – обаче в музиката на тромпета момичето въобще не пада в тинята и майка му не се цапа до ушите да го вади като кестен от огъня.

Не.

Тромпетът беше на друго мнение – музиката измъкна момичето от страха, то изприпка по тръбата, после изведнъж затича бързо и смело, нагоре, нагоре още по-нагоре по стръмния като зъби на трион склон на дивия баир Прехвърляч. Детето се изкатери на върха на Прехвърляч, а се знае, че оттам човек вижда Струма, смелите покриви на Старо село, вижда дори майка си – долу, край Мъниш, който е пораснал като една истинска храбра река, даже като истински океан. Музиката беше толкова голяма, по-голяма от Мъниши и океана, по-стръмна от Прехвърляч, една музика с небе в нея, с тиня в нея също, и с едни облаци, с които детето можеше да лети като в самолет. Но то не успя да лети, защото музиката спря.

Едно момче, то се знае кое, с един тромпет великан, тромпетът на Димо Загорлялото, влезе в стаята при историята с най новите розови панталонки на „Втори шанс“, най хубавите.

- Даме Дамянке! – каза момчето бързо, сякаш го гонеше вълк, макар че през май вълците са си вдигнали чукалата далече от Прехвърляч. – Знаеш ли какво! Сега си по-добре. Сигурен съм.
- Здрасти, Васко – момичето се засмя така широко, че усмивката му можеше да побере цял океан, „Втори шанс“ и Мъниш заедно с него.
- Музиката лекува кости – дядо ми Васо го каза. – Той не лъже. Ще ми купи колело даже.
- И ще се возим заедно към Опалово – каза радостно момичето. – Дотам асфалтът е равен като масло.
- Здравей, чичо Ицо - поздрави със закъснение момчето. – Мама каза, че си се върнал от ... от не знам къде, добре, че си дойде.

Мъжът се съгласи че е добре, отбеляза:

- Имаш страхотен тромпет. На дядо ти ли е?
- Не е, на един човек много по-голям майстор. Ако дядо е тухлата, тоя човек е къщата, иззидана с двеста милиона тухли. Той се казва Димо Загорялото от Калкас, Перник.
- Добре, Васко.

За минута стана много тихо и много топло стана, може би защото навън беше пет и половина, а това е времето на тишината. И в това гъсто време на тишината, в това горещо време, момчето - и то, ако се загледаш, с леки синини по врата и брадичката - изведнъж попита:

- Чичо Ицо, ти дали си чул едно нещо...ако например изпиеш сълзите на едно дете.... ако изпиеш сълзите на едно момиче, то ти става другарче за цял живот? И ти е по-скъпо от жълтицата на баба Тодора, от сандвича сутрин и от млякото, по ти е скъпо. Дори от тромпета на дядо Димо Загорялото… и ако чуваш едни музики само за това момиче, а то е по-голямо от тях, то твое другарче ли ще е завинаги?

Момчето говореше тихо и беше изведнъж така топло в стаята, така топло, сякаш гореше печка и на плочата някой печеше картофки на колелца. Може би затова момчето и неговият тромпет бяха плувнали в пот.

Мъжът стана, протегна ръка и разроши косата на момчето. Та какво имаше толкоз да разрошва, като майка му Мария го острига, за да не заври от жега през този топъл сезон?

- Да, Васко. Така е. Като изпиеш сълзите на някое момиче, ти го обичаш цял живот.

Навън кой знае колко часа беше, но духаше мек вятър и беше така хубаво, че Мъниш излезе от коритото си и се приближи към тоя прозорец, за да види какво става. Нищо не ставаше.

В стаята имаше едно момиче със счупена гипсирана ръка, едно момче със стар тромпет и един мъж – който дори нямаше тромпет.