Както всеки вторник представяме на Вашето внимание нашия Дуел в писма между либерала проф. Евгений Дайнов и консерватора Тончо Краевски.

В предишното си писмо Тончо Краевски заяви, че "Всяко неравенство е плод на човешката свобода". Ето как отговаря на това проф. Дайнов.

Драги Тончо,

Разбрах, че си бил в Будапеща, където Дьорд Шорош ме научи да пия кампари. Аз пък бях в Кърджали, да си представя книгата за революцията и да пийна от червеното.

От момента, в който го видях за пръв път през 1994 година, Кърджали ми е любимият български град. Като повечето български градове, в началото на 20-ти век е планиран с идеята за рехаво, до триетажно строителство, обградено от зеленина и паркове, свързващи града с околните планини. За разлика от повечето градове – останал си е такъв: умерен и смесен като форми, населен с максимално разнообразни хора. Чист идеал за полис а ла Аристотел.

В този полис и днес живеят умерени, уважителни и будни хора. Никога не биха разбрали модерните дърляния, съпътствани от обиди, заклеймявания и каруцарски изрази, между „консерватори” и „либерали”. Там знаят, че за да живеем заедно добрия живот, уважението е задължително; защото всички са равни и равно уважение е дължимо всекиму. За да не се сбият на племенна основа.

Затова днес се възмущават от опита на корпорацията ДПС/ГЕРБ да стоварва феодално-господарска система върху населението. Хората, с които говорих – българи, помаци, арменци и турци – са обидени на властта. Тя нарушава основните правила на уважение и равнопоставеност. Но „отдолу” полисът удържа. Никой не обвинява „турците”, да речем. Обидата е срещу политиците.

Като никога, в Кърджали се натъкнах на една доста невъздържана българка, която почти ме обяви за комунист, защото съм „зелен” и съм „против напредъка”. Та се сетих за някои разсъждения в твоето писмо.

Според теб също съм комунист, защото приемам крайните резултати от Френската революция. Не виждам логиката – нито при нея, нито при теб.

Приемам крайните резултати и от Втората световна война, без това да ме прави нацист. Харесва ми, че след всички безобразия, в Европа се отказват от войната, развиват заможни, свободни и солидарни общества – такива, в които е възможно да имам осем китари (стигал съм до 14) и да се изявявам с рок групи. Харесва ми Атлантическата харта, Всеобщата декларация за правата на човека и вкарването на правов ред в международните отношения.

Харесва ми и идеята да се стремим към равенство на „входа”. На „изхода” – кой колкото усилия е положил. Малко като в Кърджали: с присъединяването през 1912 година, държавата наводнява региона с възможности за развитие за всички. Някои успяват да оползотворят възможностите и да станат Пламен Карталов, други – не.

Да ме подозираш, че искам equality of outcome е удивително. На такъв човек ли ти приличам? Изхвърли, моля те, от главата си заблудата, че съм чак толкова скромен, та мечтата ми да е – да съм някакво атомче, еднакво с останалите, в някаква обща маса.

Препоръчвам ти, по този повод, книгата на Thomas Sowell – Wealth, Poverty and Politics. В последните стотина страници той безмилостно унищожава онези „нови леви”, които излагат нас, либерал-ветераните. Според него, тия новите подло подменят концепцията за Постижение с доктрината за Привилегия. Положил си усилия да имаш висше образование? Това, за Соуел, е Постижение и заслужава уважение; за крайнолевите обаче е Привилегия и заслужава морално осъждане. Трябва да те е срам, срам... И да правиш път на онзи, който не е полагал тия усилия.

Соуел не е заклеймен от новолевите, защото е черен и е израстнал в Харлем; и все пак е Постигнал това, да е професор. Той, а не те истински оценява усилието към равнопоставеност, присъщо на либералните демокрации.
Разбира се, по-постигналият дължи някаква солидарност на не-постигналия. Ама не – на принципа check your privileges (някой да ми подаде зеленото легенче...); а на принципа noblesse oblige.

Бесен съм на новолевите, защото техните идеологически безобразия разкапаха фундамента на европейската цивилизация – политическото (по Аристотел) и моралното (по Кант) равенство. И отвориха вратата за появата на новодесни идеологии, според които равенство няма и аз, в крайна сметка, трябва да имам на главата си господар. Най-малкото – ако искам да работя в университет, да подписвам декларации за лоялност, както е при Путин и Орбан.

Знам, че е лекомислено, но все пак си мечтая някой да ми се появи и да ми съобщи, че ми е господар. Да го видя, как ще ми господарства след два зад врата (пардон, след „бунт” по Лок)...

Новолевите и новодесните са малко като ДПС и Атака – две страни на едно нещо. И двете ме тревожат, защото са крайности. А нарушаването на разумната мяра – откъдето и да идва – е опасност. Който и да прави това, него гледам с подозрение, защото ни вкарва в междуплеменна война; и е от лошите.

И така стигаме до забавното твое твърдение, че като Русо смятам хората за изначално добри. Този път наистина ме бъркаш с някого.

Питай всеки мой студент от последните 30 години и ще ти кажат: единственото четиво, което им давам по повод на Русо е онзи погром, който му устройва Бъртранд Ръсел в „История на западната философия”.

За разлика от Русо, аз не бленувам за тоталитарна система и сметките си ги плащам сам, защото работя. И най-малко вярвам, че човек е по природа добър. Човек е по природа крадлива и себична маймуна (по Марк Роуландс). Възпитанието и образованието го очовечават (по Лок и Дюи).

Свобода, съвместима с цивилизацията може да има само сред разумни, умерени и просветени хора. Инак свободата лесно прераства в произвол, при който (по Маргарет Тачър) „по-силният тормози по-слабите”. Да беше се сетила, обаче, че дерегулирайки икономиката и, едновременно с това, вкарвайки „пазарна логика” във всички обществени отношения, тя ще постигне точно това – силните да тормозят слабите. Но дори тя, макар Желязна, не бе пощадена от Закона за непредвидените последствия...

С истинско любопитство очаквам да видя, как точно този закон ще се изгаври с Виктор Орбан (да си вкараш в страната, под дипломатическо прикритие, осъден нелегален мигрант... Акъл има ли тук?). Май ще стане като със Слави Трифонов – народен трибун, спасител и пр., ама след онова интервю с Борисов внезапно престана да бъде.

Не съм злорад човек, но винаги ме развеселява падението на самовлюбените. Надявам се в близките месеци да гледаме предимно този филм. И пуканки ще си взема, от карамелените, дето са ги измислили американците, докато едва дишат под данъчния гнет...

Важното, както казвахме едно време, е: купонът да тече.

Евгений

Предишните писма можете да прочетете тук: 

Дуел в писма I. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Правилата на мускетарите

Дуел в писма II. Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Либералният проект е Вавилонска кула

Дуел в писма III: Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Как да направим така, че някои хора да не решат, че са по-висши

Дуел в писма IV: Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Равни ли сме всъщност?

Дуел в писма V. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Равенство има там, където няма господари

Дуел в писма VI: Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Всяко неравенство е плод на човешката свобода