Дураците

Николай Фенерски 17 декември 2015 в 09:30 8731 7

Той е обикновен водопроводчик. Младо момче с амбиции да следва и да стане инженер. Живее в руската провинция с жена си, сина си, майка си и баща си. Той е дурак. Научен е от баща си да върви по честния път, да не краде, да не търси връзки, да не позволява на хулиганчетата да трошат пейката пред блока... И двамата, баща и син, поправят пейката след поредната вандалщина. Абсолютни аутсайдери в едно общество, където кражбата, лъжата и корупцията са най-любими занимания. Ако не им се отдадеш, си обречен. Викат го по спешност, понеже колегата изпаднал в дълъг запой, да види и оцени повредата в едно общежитие на края на града, където живеят около 800 души, всякакви има между тях, като повечето са бивши хора – пияндета, примирени със съдбата си жени и старци, подрастващи наркоманчета и проститутки.

Сградата е пред срутване, разликата по хоризонтала между върха на деветия етаж и основата е около три метра, пукнатината минава през всички носещи стени и се увеличава с часове. Водопроводчикът разваля купона на кметицата и местните велможи, шефовете на всички служби, като им съобщава през нощта за предстоящата катастрофа. След съвсем кратки колебания те взимат най-естественото за тях решение. За да замажат кражбите си от фиктивните ремонти на сградата и да запазят кожите си, да не бъдат опандизени, бизнесменът, който обикновено е от ГЕРБ и управлява града в сянка, дава нареждане на шефа на полицията тези, които са си сложили подписите, шефът на комуналните услуги и шефът на пожарната да бъдат ликвидирани. Мафия. Водопроводчикът се спасява на косъм, за живота му се застъпва комуналният, който му е пряк началник и който също се е облажил от далаверите, но е пожертван. В критичния момент той проявява човещина и измолва от убийците живота на младия човек.

Заповядано му е да се махне от града в най-кратък срок. Той се връща у дома си, взима семейството си и тръгва. На излизане от града забелязва, че са го излъгали и че никой не евакуира хората от сградата. Слиза и отива да ги евакуира лично, да им каже какво ще стане. Тича от етаж на етаж и от апартамент на апартамент. Те се събират навън посред зимната нощ и се чудят защо този луд човек ги е изкарал. Тогава за благодарност, че се опитва да спаси живота им те го натупват с цялата си циничност едно хубаво, ритат го, удрят го и го оставят сгърчен върху снега. Не го убиват, само го сритват хубаво, за да му покажат, че хич не им дреме, ако ще сградата да се разпадне, ако ще да умрат, а тя ще се разпадне и те ще умрат, остават им броени часове, просто на тях не им дреме за нищо, важното е в тоя момент да има водка.

Ще ме прощавате, почти целия филм ви разказах, но е творба, която разплаква. Има няколко такива добри филма през последните години, сътворени от руски режисьори, разказващи за руската провинция, всеки със своя си почерк, но със сходна тематика. Другите, за които се сещам, са „Левиатан“ и „Сибир, Монамур“. И в „Дурак“, като и в другите два, има от оная типична незаинтересована, нагла и покварена и в клетките си руска душевност, постсоциалистическа руска пропадналост, един неподражаем, дългогодишен и култивиран цинизъм, какъвто другаде на планетата не вирее. В Африка има подобна жестокост, животът не струва и пет стотинки, но в Русия освен жестокостта присъства и тоя цинизъм, тая надменна наглост, за които ми е разказвал още баща ми някога, това се е родило там много отдавна, не е резултат от диващината на последните десетилетия, това е най-свидната и мила рожба на команчите, на червеногъзляците миризливи, на Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев.

Когато властта бива иззета от безскрупулната войнствена посредственост, когато наглото бездарие захапе кокала, то е завинаги. Защото то може да използва абсолютно всички средства за задържането й за изумление на наивниците и дураците, които си въобразяват, че моралът има някакво значение. Които си мислят, че всички сме що-годе нормални хора и приемаме, че има граници, които не се прекрачват. Ха-ха. Колко дурашко е това мислене. Няма граници за властимащите, няма никакви граници за гербаджиите, както нямаше никакви и за команчите и както, много ясно, не съществува изобщо понятието морална граница за перфидните циници от дъпъсъ.

Имах една илюзия, страдах от нея допреди три-четири години, когато се изпари. Въобразявах си, че по-младите от мен, сегашните трийсетгодишни ще бъдат неопетнени и по дифолт ще притежават страх от Бога, от съвестта си, от народа си и нормални възприятия за добро и зло. Сега виждам, че покварата е плъзнала и сред двайсет и пет годишните, че заразата не се съобразява с възрастта. Че на гербаджиите с хъс и раболепие служат както тъповати лелки и чичковци на моя и по-солидна възраст, така и младежи и девойки. Няма шансове за България, живеем в обречена страна. Страната ни се разболя от рак на душата през комунизма. Тогава безбожието беше официално, а още по-официално стана възраждането на ересите сред псевдоинтелигенцията ни, която и до днес коли и беси в квадрати и ерзац лувъри, ще ритне камбаната старата върхушка един ден, но вече си е подготвила заместниците. И работите отиват на умирачка. Умира душата, затова умира тялото. Парченца съвест като писателя Деян Енев и като поета Борис Христов са още сред нас, те поддържат надеждата, но може би творбите им са единствено анестезия за палиативния пациент, обезболяващо. Защото липсва основата. Защото избягахме от себе си. Приключваме с България. Ще продължи да има териториална единица с такова название, но ще бъде само за парлама, една куха дума. Жаля, да, но и констатирам, да не би да е останал още някой заблуден.

Прочетох оня ден извънредното патриаршеско и синодално обръщение от юни тази година и се изкефих истински. Нашите старци, каквито и да са те, които и да са били, в каквото и да ги обвинява атеистичното и безбожно общество, са запазили трезвата си преценка и много точно поставят диагнозата, след тях не може да се добави нищо. Цитирам: „Натрапчиво е усещането, че днешната ситуация удивително напомня на ситуацията, в която се е намирала България веднъж в края на Х и втори път в края на XIV век. Ежедневно чуваме да се оплакват, че сме нямали национална доктрина, че нацията нямала път и посока, че сме губели идентичност. Как очаквате да се създаде национална доктрина, без нацията да дефинира коя е нейната етична система? Как очаквате да има етична система без вяра в Бога?... Ако някои не искат да приемат, че идентичността ни е православно-християнска, то с каква точно възнамеряват да я заместят? С богомилска? Орфическа? Кибелска? Йогистка? Къде в някоя от тези „етични системи“ откривате държавнотворческия заряд?“

Време е да се върнем при корените си. И дано не сме съвсем малко дураците, които смятаме така.

И... Тая сграда от филма, дето ще рухне всеки момент, не е точно сграда. Пукнатината е върху планетата ни.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови