Всеки избира как да си тръгне от сцената – с гръм или с хленч. Това, очевидно, важи и за поколенията. Моето се сцепи на две. Едно малко, но неистово малцинство изобщо не си тръгва, а произвежда гърмежи. Огромното мнозинство обаче си тръгва заедно с ГЕРБ. И си тръгва не толкова с хленч, колкото с безпомощно пелтечене и патетично размазване на сълзи и сополи по някога гордите сурати. 

Говоря, разбира се, за онези, с които се намерихме, от една и съща страна на барикадата, някъде между 1989 и 1997 година. В следващия четвърт век бяхме все заедно, по протести, подписки и възвания. Поколения израснаха с нас. Ние бяхме противодействието на всички идеологии, които твърдяха, че да си болен и клет роб е по-добре, отколкото да си свободен, здрав и благоденстващ.

Накрая привържениците на тези идеологии започнаха да пишат дебели книги, в които твърдяха (с право) че точно ние сме отклонили България от „естествения” й път: т.е. да бъде руски сателит, населен от болни и клети роби.

И после дойде Бойко Борисов. Дамската половина от поколението, навлизаща в опасна възраст, в своето мнозинство с трепет се отдаде на онова, което нарекоха „харизмата на Бойко”. Социоложките бяха първи, последвани от политоложки, психоложки и, най-вероятно, орнитоложки. Не се минаха година-две и се оформи мъжка опашка за целуване на ръка Бойкова.

Към края на кабинета „Бойко-2” академичните среди масово герберясаха, намирайки в Борисов не толкова харизматичен мъжкар, колкото митичен закрилник от „комунистите”. После дойде „Бойко-3”. Доста хора изтрезняха и млъкнаха (не и дамската част, която продължи да се приплъзва, със съответните придихания, към Борисов). Други решиха да си купуват фабрика на 8 септември.

В края на 2019 година, 90 на сто от най-видимите, известни със своята независимост и интегритет анализатори внезапно ни показаха задните си части, за да се покатерят през барикадата и да се подредят от другата страна, от страната на ГЕРБ. Доста чевръсто ги последваха и мнозинството от журналистите, които преди 30 години изградиха свободната (тогава) българска преса. От обичайната страна на барикадата останахме – от моето поколение – 4-5 човека, които с недоумение наблюдавахме масовото дезертиране: Тия хора акъл имат ли? Да минат на страната на лошите точно в момента, в който беше ясно, че те губят войната с народа си?

Бог е милостив, обаче. Не остави нещата само в ръцете на моето поколение. Вече налице беше поколението, отворило очи покрай протестите от 2013-2014 година. Изумително устойчиви се оказаха „зелените” от всички поколения. Напук на всичко, активистите на ДСБ в провинцията отказваха да се предадат. В София стърчаха, непокорени, активистите на Да, България. Появи се и „отровното трио”, отсрамващо дезертьорите с посивели коси. После се вдигнаха онези, които през 2013 година са били още в училище. Накрая се вдигна народът, който беше престанал да вярва на дезертьорите от моето поколение; и така и не се беше научил да дава ухо на комсомолските идеолози на ГЕРБ.

А мнозинството от моето поколение, след като се беше скрило в шумата в първата седмица на протестите, все пак изпълзя. За да пелтечи, хленчи и размазва по суратите сълзи и сополи.

Права е Маргарет Тачър. Свободата не е сладкиш. Бреме е. Тежи. Не е за всеки. Само българският интелектуалец, обаче, е способен да сваля тази тежест от раменете си не тихо и посрамено, а с хленч и пелтечене пред публиката.