Европейското гражданство и фалшивият прилив на патриотизъм

Антоний Гълъбов | 28 февруари 2019 в 18:40 | 5679 |2

По-малко от деветдесет дни преди изборите за български представители в Европейския парламент нито партиите, нито гражданите искат да влязат в дебата за бъдещето на Европа и мястото на България в него. Отвъд партийните стратегии има нещо по-съществено, което блокира или отмества европейския дебат в България и то е свързано с променящата се представа за българския патриотизъм.

Присъединяването на България към Европейския съюз превърна българското гражданство в европейско гражданство. Този статут продължава да се развива в европейското право след 1992 година, но през следващите години, в зависимост от избора на европейските граждани, след по-малко от деветдесет дни може да придобие още по-съществено значение. Въпреки че в неговата основа е свободното движение на хора, през годините той придоби съществени политически измерения.

Три групи от права изграждат профила на европейското гражданство. Първата е формирана около политическите права на гражданите на Европейския съюз. На първо място, след Договора от Лисабон, това е правото за гласуване на избори за Европейски парламент. Във връзка с правото на свободно движение и установяване, второто политическо право е правото на гласуване в местните избори в страната на установяване. Правото на достъп до официалните документи на Европейския парламент, Съвета и Европейската комисия е съчетано с право на петиция до Парламента и Европейския омбдусман, както и с правото на официална кореспонденция с европейските институции на всеки от официалните езици на Европейския съюз.

Тези политически права са свързани с правото на свободно движение и установяване, както и със защитата от дискриминация, основана на национална принадлежност. Третата група от права е свързана с правото на консулска защита извън границите на Европейския съюз, където всяка дипломатическа служба на страна член представлява и защитава правото на всеки европейски гражданин. Всяко едно от тези права допълва и развива качеството на българското гражданство, но през изминалите години, както това да си гражданин на Република България, така и да си гражданин на Европейския съюз не доминира българското публично пространство.

Правата, които ни дава европейското гражданство, придобиват своето истинско значение в контекста на европейската политическа култура. Тя е основана на индивидуалните права, на правата на човека, на всяко човешко същество, а не на някакви измислени „човешки права”, спекулацията с които най-често руши отношенията между гражданина и държавата. Ако наистина разбираме и изповядваме думите на Левски, че българският народ трябва достойно да се нареди до останалите европейски народи, защо тогава европейското гражданство не е допълнителен стимул за самочувствието на българските граждани?

Защо принципът, че като хора, като човешки същества, всички ние сме различни, а като граждани сме равни пред закона, продължава да се разбира и тълкува толкова превратно в българското общество? Какво блокира всеки опит за дебат по това доколко равенството пред закона е условието за това да бъдем различни и в същото време да можем да постигаме общи цели?

Данните от Европейското изследване на ценностите убедително показват, че през изминалите десет години е нараснал делът на онези български граждани, които посочват, че са горди или много горди от това, че са българи. Това би могло да изглежда като симптом за онази „патриотична вълна”, с която толкова много се спекулира напоследък. Тази нагласа изглежда всеобща или поне не се диференцира съществено по основни социални и демографски характеристики. На пръв поглед изглежда, че всичко е наред с българското национално самочувствие, но всъщност не е така.

Мнозинството от българските граждани приемат, че сред необходимите условия за да си истински българин е спазването на законите и уважението към публичните институции, познаването и споделянето на български език и култура. В същото време всички резултати показват, че нито едно от тези условия не е налице – съществува споделено разбиране, че законът не се прилага еднакво спрямо всички; няма уважение и респект спрямо българските публични институции, а познаването и споделянето на българския език и култура изглежда като все по-нереалистично очакване. С какво тогава се гордеем, че сме българи и как тази наша гордост се отнася спрямо качеството да си български и европейски гражданин?

Призивите за „Европа на отечествата” или „Европа на нациите”, за запазване на националния суверенитет срещу митичния „Брюксел” вече доминират публичното говорене и у нас. Именно те разчитат на този „прилив на патриотизъм“, който все по-отчетливо кореспондира с противопоставяне срещу Европейския съюз. Ако внимателно се вслушаме в това говорене, ще чуем, че всъщност националната ни гордост като че ли е заплашена от спазването на общите европейски правила и ценности. Някой би могъл дори да остане с усещането, че „Брюксел“ се опитва да ни „налага ценности“, които, разбира се, по дефиниция се определят като чужди на българските национални традиции.

Тук не става въпрос за липса на познание за това какво представлява всъщност Европейския съюз. Независимо от формално споделяните позитивни общи нагласи, равнището на информираност у нас остава критично ниско, но причините са другаде. Това дори не е само пропагандната война, която упорито се води срещу Европейския съюз. Става дума за нещо по-тревожно – около една трета от българските граждани си представят някакъв патриотизъм от типа „България на три морета“, който се съпротивлява срещу онова, което в тази перспектива се определя като наложени ни отвън европейски ценности. Без да имат ясен отговор на въпроса с какво, тук и сега, в Европа и света, България е ценна, важна и значима, всичко това остава обикновен ерзац-патриотизъм.

Сравнението на резултатите от последните десет години показват, че е налице съвпадение между приемането на България в Европейския съюз и нарастването на националното ни самочувствие. Нещо повече – съществена част от аргументите за националната ни гордост са свързани с признанието, което получава страната ни като част от европейския процес. България бележи определен напредък в сферите, в които европейските институции и националното правителство имат споделени компетентности. Най-често посочваните сфери, в които изпитваме трудности, са онези, които изцяло зависят от самите нас. И въпреки това, сред значителни групи в българското общество, именно „Европа“ изглежда отговорна за това, че сме „най-бедните сред най-богатите страни“.

Пространството на този ерзац-патриотизъм е ясно очертано сред онези групи, които се чувстват все по-изолирани и принудително фиксирани за сметка на другите, възприемани като част от все по-мобилни и глобални елити. Но в българското общество разделението между локалност и глобалност в смисъла, който влага в него Зигмунд Бауман, е допълнително задълбочено от факта, че младите хора бягат от своите родители именно в тази Европа, възползвайки се от правата си на европейски граждани. Така „Европа“ и нейното гражданство се разпознава като причина за социалната самота на родителските поколения, които не искат да признаят, че децата им бягат не толкова от България, колкото от самите тях.

Приливът на ерзац-патриотизъм ще отмине, въпреки че поне засега изглежда устойчиво фиксиран като част от противопоставянето срещу „Запада“ и „налаганите от него ценности“. Но, на ценностно равнище, противопоставянето между политическата култура на поданика и европейското гражданство ще продължи все така видимо да определя профила и перспективите за развитие на България.

Препоръчани материали
Krasimir Chenov

Рейтинг : 838

01.03 2019 в 08:24 2
+ 5
- 0
И къде бягат? В другите европейски държави! Защо? Защото България не е достатъчно европейска!
мнение от IP

Рейтинг : 5645

01.03 2019 в 07:41 1
+ 1
- 0
С изключение на това, че младите хора бягат именно от тази България, другите неща са верни.