Имало едно време… Любов, силна като кръвта. Мъжът и жената не можели един без друг – и в добро, и в лошо; и в бедност, и в болест. Те вървели един до друг и когато били на върха, и когато падали в ниското. Тя била женското в него, а той – мъжкото в нея. Заедно откривали проявите на своята енергия. Но и на своите търсения в изкуството.

Винаги съм мечтала да напиша нещо за любов; но то да бъде голямо и пищно – като любовен роман, от който да „капе сироп“. Исках да напиша книга за любовта, като онази между Фрида Кало и Диего Ривера. Или за приятелството – като това между Пол Сезан и Емил Зола. Изобщо: за здравата връзка между двама души.

Вместо това, написах роман за невъзможната любов между поет и скулптор. И взех, че разказах за себе си. Дори се скрих зад псевдоним – защото ме хвана страх от всички онези моралисти, чиито разбирания за отношения се свеждат до прането на чорапите и поднасянето на салатата, когато той се върне след работа; до пошляпването и пощипването, когато децата не гледат. Не, нашата любов беше приказка. Леко нагарчаща, но все пак красива приказка. Повече за нея, както и откъс от книгата, може да прочетете тук

И ето че сега се сещам, че все още мога да разкажа за Фрида и Диего.

Защото те се обичат красиво, първично, пълно и цветно. Такива са и картините на двамата мексикански художници: изпълващи и цветни. Но не буквални, нито спокойни.

Писателят Льо Клезио – чиято националност е трудно да се определи; роден е в Ница, но след това е живял в Нигерия, Великобритания и САЩ – е написал документален роман за живота на Диего Ривера и Фрида Кало (издаден за пръв път през 1993 г.). Преведен е на български език от Огнян Стамболиев и е намерил своето местенце в един от по-старите броеве на сп. „Съвременник“. Там го откривам и аз, и докато го чета, в мен ту се трупа огорчение – като от сълзлива буца в гърлото, – ту се изпълвам с възхищение пред величието на тази голяма и дълбока обич между двамата артисти.

Всичко започва през 1923 г., когато Фрида се появява в амфитеатъра на Подготвителната школа по изкуства в Мексико-сити. И впива големите си, пълни с предизвикателство и сила очи в едрия като японски сумист, при това доста по-възрастен от нея, художник Диего, който в това време работи там.

В онези години – а и през по-голямата част от живота си – той е един кипящ от енергия грамаден мъж, който пуска гръмки шеги по свой адрес и се смее шумно, внезапно предизвикан от желанието да се изяви. Това най-често били врели-некипели – например, Диего пуснал мълва за себе си, че обичал да похапва, а и да предлага на околните, истинско човешко месо. На вид лекомислен и фриволен, той остава дълбоко докоснат от крехкото, но с добре оформени гърди, тяло на малката Фрида, както и от нейния магичен поглед, който по-късно ще увековечи в много платна.

Пет години по-късно Фрида вече има вид на по младежки зряла жена.

Съдбата отново ги среща. Тя вече е на осемнайсет (а малка подробност е, че през целия си живот Фрида твърди, че е родена три години по-късно, отколкото действително е). Едно от малкото общи неща между тях е, че и Фрида, и Диего са отгледани от дойка. Индианката Антония и козата, от която Диего сукал като малък, оказват огромно влияние в живота и идеите му на художник.

Да възроди народния фолклор, индианското културно богатство и блясъка на историята се превръща в революционерската цел на Диего, след като преминава и през сериозно увлечение по идеите на комунизма. По-късно тази идея ще докосне и Фрида – особено след като тя се разочарова от студения Париж, безличния Ню Йорк и безвкусния Детройт, където никой не говори на нейния език. Още нещо важно, което свързва Диего с индианското културно наследство – редом до ярките цветове и смелия наивизъм – се оказва великият храм на Слънцето, който е открит, докато Диего работи върху стенопис в Чапинго; всичко отвежда художниците до смисъла от възстановяването и съхраняването на мексиканската културна идентичност.

А и Мексико от онези години не е за подценяване.

През 1910 г. там започва първата за XX век социална революция. Целта ѝ е да бъде свален президентът Порфирио Диас (за когото в интерес на истината се смята, че в началото на кариерата си се грижел добре за хората на изкуството в страната). В рамките на десетте години война са убити близо два милиона души. Това е едно от най-кръвопролитните исторически явления, а освен това дори се случва преди Октомврийската революция от 1917 г.

Но да се върнем на Диего Ривера и Фрида Кало.

За връзката помежду им са изписани стотици страници и въпреки всичко тя си остава феномен от световната история. През 2002 г. е създаден впечатляващият филм „Фрида“, в който ролята на художничката е изиграна блестящо от Салма Хайек. Алфред Молина, Антонио Бандерас, Ашли Джъд, Диего Луна и други големи имена пресъздават живота и любовта на Ривера и Кало. Невинаги гален с перце и тих живот.

„Властен, солиден, чувствен“ – това е същността на Диего, изказана в три думи. И макар да е баща на четири деца от различни жени, той бързо се превръща в „моята жаба“ за Фрида. А за него тя винаги и във всяка ситуация си остава „зеницата на моите очи“. Ето това е любов, нали? Да направиш точен и сърдечен портрет с бои, но и с думи, на своя любим.

Преди „Слонът“ и „Гълъбицата“, както статия на Google Arts & Culture ги нарича (позовавайки се на различни източници), да сключат своя свещен съюз – забележете, за първи път! – се случва нещо почти непоправимо.

Ако досега Фрида е страдала от едно леко, но осезаемо накуцване, причинено от полиомиелита, който прекарва като малка, и това, както и строгата ѝ, вечно заета майка, са били най-големият проблем на момичето, то от един септемврийски ден през 1925 г. нататък нещата загрубяват.

Всъщност Фрида преживява жестока катастрофа, докато пътува в автобус, в който се врязва трамвай и изпомачква, разсича и начупва почти цялото ѝ тяло. След множество операции и сериозна загуба на кръв Фрида като по чудо оцелява. След време дори прохожда отново. Но цялото мъчение на дните, в които е прикована за леглото – безпомощна и страдаща, оставя следа у нея завинаги.

Може би тъкмо тогава Фрида добива житейската мъдрост и смиреност, които я правят… мъдра и себеопрощаваща. В този период тя рисува предимно себе си, оглеждайки се в огледалото над леглото.

Но, както знаем, съдбата на живите не е нито изцяло лоша, нито само щадяща. Ще дойде денят, в който Кало и Ривера ще сключат брак, а сватбата им ще се помни и разказва от уста на уста. Булката е облечена с пъстри индиански дрехи, а скромното тържество е придружено от сцена на ревност – от бившата жена на Диего Лупе Марин, която влетяла насред хаоса и конфетите. Говори се, че самият Диего се напил и открил стрелба напосоки, ранявайки един от гостите си. А Фрида избягала от първата брачна нощ и три дни се крила при родителите си.

Когато лекарите обясняват последиците от катастрофата на Фрида, те ѝ заявяват, че не е препоръчително да забременява и да ражда. Но чудото на живота – резултат от любовта между двамата – не я пропуска. Фрида забременява. И за съжаление губи детето. Животът отново я посича с меч.

С времето Диего също преживява промени – както трудности, така и успехи. За дълъг период от време той се радва на големи поръчки за изрисуване на стенописи – на различни места в САЩ, в Мексико и на други места по света. Но не успява да избяга от характера си на любовчия. И идва моментът, в който той прескача границата на търпението на съпругата си, изневерявайки ѝ със сестра ѝ.

Фрида обича Диего повече от себе си. Но болката не отшумява и той се оказва принуден да поиска развод. Това е урок и за нея, и за него: те откриват, че човешкото същество не принадлежи на никого, освен на себе си.

Обединени от изкуството и любовта, през 1941 г. те отново се женят. Но този път Фрида е приготвила изискване към своя съпруг: никаква плътска любов и пълна еманципация за нея като художник и жена.

Времето, знаем, има съзидателни, но и разрушаващи способности.

За Фрида и Диего времето е ту ясно и споделено, ту остро и опасно. Бурната им връзка е пример от световната история за устойчивостта на духа, сърцето и таланта. С годините Диего открива, че силата на чувствата е това, което го води в работата и живота. А Фрида не спира да бъде неговата „зеница“, през която вижда света.

Но ето че с времето здравето на художничката се влошава и като последствие от инцидента се налага да ампутират крака ѝ. Духът на Фрида остава висок, но през 1954 г. тя участва в една манифестация и получава възпаление на белите дробове. Умира седмица след 42-ия си рожден ден.

Диего продължава да работи активно. Не остава задълго сам – скоро среща нова жена и сключва брак с нея. През 1957 г. умира от инсулт.

Две половини от едно цяло или двама гения – благодарна съм, че днес виждаме и едното, и другото в тяхната история и в творбите, които оставят след себе си. Времето, в което Фрида Кало и Диего Ривера живеят и творят, не е мирно, а и собствената им съдба е сложна.

Но като че ли днес – когато доскоро беше тихо и сравнително спокойно – такава любов почти не съществува. Защото, да си го признаем, ставаме все по-егоистични и меркантилни.

Или греша?

При интерес към новата книга на Диана Маркова – романа „…Три, четири“ – свържете се с автора на адрес: [email protected].