Вижте първата и втората част на интервюто.

Къде е системната грешка в днешните български обществени дела? Можем ли да говорим за “captured society”? Съзнавам, че това е пратчетов въпрос тип “защо сме тук - и отговорът би отнел три години”, но все пак.

(смях) Не знам дали ще успея да ти отговоря. Защото според мен обяснението за нещата, които ни се случват, не е в новините, а лежи в книги, в по-бавни медии. Знаеш, че Кундера говореше още, че медиите са редукционисти на смисъла.

“Свивачи”. Аgents of shrink (в британския превод на “Изкуството на романа”). А по моему – и нещо като груби изнасилвачи на пост-картезианския рационализъм. Особено нашите, особено сега.

Да. Но и т. нар. “нови медии” натам вървят. Резултатът е, че в някаква степен сме ограбени откъм “бавно време” - времето да размишляваме. Дори това, което с теб правим в момента, е някакъв лукс – луксът на дългото бавно говорене, на същото това бавно време. Не знам дали това е системната грешка, за която питаш, но моето чувство е, че сме пуснати по някаква бърза писта и сме изгубили способността да мислим с главите си и да чувстваме с телата си.

Или пък да контролираме скоростта.

Точно така. Като в бобслея. Можеш, там, да забавяш с някакви ръчки по виражите, но нямаш особен избор, освен да се преобърнеш – или пък да стигнеш докрая, но сякаш без да знаеш какво те чака там. Живеем в хлъзгаво време. Все повече има само горе и долу - и “горе” няма връзка с “долу”, нещо такова.

Казваш “пуснати сме”. Вечният наш страдателен залог. Плюс онова, сякаш пророческо от нашия неволен “прото-модернист” Софроний – “и ний все ся извинявахме, како сме человеци чуждинци и прости”.

Като казваш Софроний: той е първият Паисий на личната българска история (смее се), смятам го за по-важен и леко подценен. Там виждаме за първи път тази „теснота сердечная” и „ходех край водите и плачех”, първият български опит за екзистенциално говорене. Нашият канон по-късно - и през соца особено - забрави тази линия на личното, на индивидуалния проект и индивидуалния провал, ако щеш, пробутвайки „политическия гръбнак” на българската литература. Сега разбираме, че човек не е направен само от идеология и икономика, че има емоции, че е ирационален. Което ме подсеща, че литературата, хуманитаристиката пак са малко по-напред, отдавна в тези полета се говори за “emotional turn”. Днес не можем да не отчитаме този „емоционален обрат” в отношенията на всякакви равнища. В известен смисъл това отговаря и на въпроса ти – за системната грешка.

Да очертаем някои родни културно-антропологични дефицити. Обзалагам се, че ще започнеш с липсата на емпатия.

И печелиш (смях).

Ето ти обаче още едно предложение – дефицитът на съвест, изначална характеристка на човека, който не е социопат, т.е. който е емпат, способен да живее в общност и да се мисли като част от общност. А в древния римски ум – общо съзнание за ценностен модел и най-вече “съучастие” в едни и същи правила. Формалистично погледнато, не може да има римски гражданин, хеле пък bonus vir и т.н., без лично понятие за conscientia. Поне при Републиката (смях).

Съвестта е част от изработената културна нормалност. И тя също, в някакъв смисъл, е част от “бавното време”, за което говорим. Липсва и трайност – в продължение на примерно 20 години ти да отстояваш някакъв принцип или позиции, за които да знаеш, че в едно микрообщество се ценят. Което ме подсеща за още един дефицит - отсъствието на малки общества, основани на ценности. Нашите малки общества сега са основани на интереси или пък на съседско-кръчмарско пиене. Или на конкретна омраза към някой и нещо. Нищо не сплотява по-добре тук от общия враг. Или пък чистият прагматизъм. Но в един момент ще разберем, че непрактичните, непрагматичните неща - нещата, в които не виждаш просвещенски ясен смисъл и рационален ход - ще се окажат доста по-важни, отколкото сме си мислили.

Когато живееш в режим fast forward, ти е отнета изначалната възможност за осмисляне.

И веднага те допълвам - това работи не само за бизнеса, но и за радикализираните идеологии. Никак не е невинно.

Аз го наричам “културата на мимолетното”. Тя се самовъзпроизвежда все по-бързо, защото само едно е по-лошо от скуката: страхът от скуката.

Добре казано. Веднъж дъщеря ми рече следното (беше на 5 и се провалихме тотално с опита да ходи на детска градина), та каза една сутрин: „Тате, знаеш ли кое е по-лошо от това да ходиш на детска градина? Да сънуваш, че ходиш на детска градина.” Така е. Страховете и сънищата движат света, и индустрията знае това. А скуката е страшна, защото ти отваря време, в което можеш да видиш пукнатините в себе си, пропасти, зевове. И затова панически запълваме този вакуум на скуката с медии, телефони, социални мрежи.

Ето ти обаче още един ключов дефицит - любознателност. Ако липсата на емпатия трагично “негира” (казано на “македонски”, ха) връзката между елитите и демоса, то липсата на любознателност по моему разкъсва част от връзките между “Аз”-а и света.

Бих добавил веднага – това поражда онази култура на бързото остаряване, позната от Адорно и т.н. За мен проблемът по-скоро е в отказа от питане, т.е. отказът от любопитство. Всичко е най-ново, нищо няма история – и нищо няма специфичен вкус. Човек прецапва непрекъснато през някакви информационни реки и губи посока – губи глада за каквото и да било, какъвто имаше през 90-те. Има един епизод във “Физика на тъгата”, където героят казва, “добре, сега имаш всичко, имаш бананите, които искаше тогава, кока-колата, всичко, какво ти липсва”, и отговорът е, “ами липсва ми онзи глад”. Всъщност ние получихме всичко, а изгубихме глада.

Но хайде и по-цинично: гладът за знание, онова “savoir” още от Алкуин и Каролингския ренесанс, днес се “разчовечава”. Грубо погледнато, близо 7000 години познанието беше нечовешко усилие, основен проект – а сега, от около 7 години, фигуративно казано, вече няма какво да му се усвоява - то си кротува там, в смартфона.

Част от тревожността. Всичко се разпада, връзки се разпадат, светът се разпада, искам да замина в Германия, в Германия някакви се взривяват, нали. Нищо не е предвидимо. И онова, на което с теб вече се подигравахме - ценността “бъди себе си”, която всъщност не е никаква ценност.

“Бъди себе си” срещу “Познай себе си”.

Именно. Измамата е в това, че всъщност зад това „бъди себе си” стоят удобни идеологически или рекламни матрици. За да „бъдеш себе си”, казват те, трябва да си такъв и такъв – предлагаме ти тази матрица, този модел, този готов вече темплейт. И това само по себе си е противоречие в термина, продаване на заготовки за автентичност. Целта е ясна – редуциране на рефлексията, на размишлението и колебанието, на това тъкмо „познай себе си”.

Трудно ми е да се примиря, защото това е антиренесансова и дори, в известен смисъл, антипросвещенска идея - човек да не е демиург сам на себе си, да няма стремеж към себенадмогване. С огромни уговорки, в мисловността този “Selbstkonzept” го съзираме чак при Шопенхауер и неговия постулат, че светът е проста обективизация на волята.

Винаги съм се чудил за същото: сякаш никога не е имало античност, Ренесанс, Просвещение, всички тези натрупвания – и днешният човек не знае за тях. При него идеологията е да съвпаднеш с тялото си – и, съответно, с най-мимолетните и бързи желания. Които трябва да се реализират в мига, в който се появяват. Тоест да няма никакво време за размисъл, както казахме. Плоско време на плоски идеологии.

Т.е. днешният “наш” човек е човекът-tabula rasa, да го наречем, или пък човекът без памет. И само най-бързите писачи пишат върху тази плочка – телевизията, Фейсбук (този форум на самоизмамните усещания, които минават през фройдовия “скрит Aз”).

Следователно, само любознателността и емпатията оставят знак. Любознателността като непрекъснато питане. Като антипод на културата на безвъпросното.

Има и още един много важен цивилизоващ момент, който при нас липсва – подлагането на същинска критика. Но с важна уговорка, стъпила на раменете на гиганти – “това не ми харесва” не е критика.

Аз съвсем радикално – и в известен смисъл условно - ще го нарека “джихадизмът” вътре в нас. Имам предвид рязкото радикализиране на мнения, основно във Фейсбук, помежду ни. То идва по няколко канала. Първо, усещането, което Фейсбук дава, е че ние сме повече аватари и по-малко тела. По-малко реални хора - с биография, деца, такива телесни разклонения. Когато мислиш другия като аватар, Фейсбук е някакъв идеален комикс. Картинка, която пуска балонче с думички. Тогава е много по-лесно да се радикализираш спрямо този аватар. И това усещане е опасно, хлъзгащо, джихадистко, радикализиращо. Удряйки аватара, ти удряш човека зад него. В този смисъл за мен друг голям дефицит вече е невъзможността да се води разговор, ама в дълбокия, класически смисъл на разговор. Ако щеш и сократически диалог като нашия, макар то да е друг тип разговор. Да се говори и размишлява. Защото радикализирането е точно обратното на размишлението. Може би е свързано с дефицита на писмена култура по тези земи. Защото текстът отлага, забавя – писането е част от отложеното бавно време, което споменахме. Като нямаш дълга писмена култура - или пък имаш писмена литература от едва 150 години, развиваш някаква друга, орална култура. Тя е тип “аз всичко това ти го казвам на масата в кръчмата” и е по-бърза, не разчита на отлагане във времето, на изпипване на изречението, на начина, по който казваш нещо. Т.е. българската култура е жертва на една особена леснота, в която радикално любим и мразим. И после със същата радикалност забравяме. Оттук и дупките в паметта ни. За разлика от общества, където писмената, отложената, дългата култура има традиции.

Оттам и детската ни болест, своеобразен мисловен коклюш, според който у нас масово се говори ad hominem, а не ad hoc – т.е. не се дебатира с аргументи относно “нещото” (темата), а се атакува самия човек.

Основен проблем. Вложих патос в първия ни разговор по тази тема, но това наистина ми се струва важно. Ad hominem атаките, хейтът по нашенски, бабаитлък на тесните пространства, взривява всяка възможност за разговор, за общуване, оттук и за общество. Неслучайно двете думи са близки. Този, с когото не си говоря, не размишлявам за света и пр., е чужд за мен, подозрителен и аз развивам параноя спрямо него. Къде ти да си бием главите заедно по същността на нещата. Мразим се силно, защото слабо си говорим. Или всеки си говори само на своята маса и ненавижда другата. Всеки в своя си фейсбук. (смее се)

Което ме препраща и към една от болните ми теми - липсата на гражданственост. “Гражданственост”, впрочем, е моят четвърти или пети “принос” в превода на “civitas” – свързано е с личния суверенитет, извън самия факт на римско гражданство, гражданските права в Рим като цяло, самата държавност на града Рим като споделена отговорност и т.н.

Липсата на гражданственост е и моя болна тема. Не можеш да имаш гражданственост в общество, което се е сложило по лош фамилиарен начин. Гражданствеността изисква някакви малко по-хладни, по-отчуждени, по-дистанцирани отношения между хората. А не роднинско, компанийно-кръчмарско общуване и силна фамилиарна култура.

Трагично-колективистична, всъщност, която е способна да удави в безсмислие дори единственото ни реално гражданско “понечване” в последните близо две десетилетия – протестът от 2013.

Да, аз мисля, че този протест ще си остане един от най-нетрадиционно светлите епизоди в новата българска история. И той не беше смазан от полицията или от властта, а от ехидниченето на други хора, включително участници в него. Сега, ако питаш хората, които бяха на улиците през 2013, съм сигурен, че вече говорят с езика на онези, които ги обвиняваха. “И кво, нищо не стана, май верно не трябваше така”. Тоест пропагандата е сработила. И това са хора, които би трябвало да разбират смисъла на този протест, но които някак си - кой по лични, кой по други причини - леко се оттеглиха, обидиха, и така. Но градът беше друг през тези месеци - и това няма как да се забрави. Имаше друга култура на движение на хората в града. И движение помежду им. Аз и досега стоя зад тях, защото бяха на по-високо ниво от момента. И го разглеждам в контекста на другите протести в света по същото време. Рязко се открои фигурата на протестиращия човек с книга. Първо на “Гези” в Истанбул – излизаш и стоиш мълчаливо три часа с книга пред теб, четейки. Което значи нещо. Тук имаше една линия пред Народното събрание с редица от книги, останаха много снимки на четящи хора по улиците. Това беше в спонтанен синхрон и с библиотеката на Майдана, и с уличната библиотека на Occupy Wallstreet. Самият знак е хубав и вечен.

Каква е нашата задача? “Българските гласове” да се отърсят от мистерията, шеговито казано - и най-сетне да започнат да говорят високо?

Да се отърсят от мистерията, но да запазят надеждата.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.