Градът: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 02 март 2019 в 09:25 | 2171 |0

Пропищя градът.

Пропищяха околните села.

Хората пристигаха да нагледат виличките си.

Оградите от стоманена тел липсваха, понякога металните колове бяха отнесени, понякога стърчаха унило на местата си, вратите бяха разбити, често на масите във фургончетата някой бе палил огън. Всичко годно за задигане бе задигнато – инструменти, дрехи, вилици лъжици, чаши, дори стари телевизори, а онова, което не струваше пукната пара, със сигурност бе горяло дълго, понеже на пода собствениците намираха въглени и пепел. Стените ги чакаха опушени, неми.

Същото се случваше на жилища, за чиито собственици бе известно, че са си вдигнали багажа и са заминали в чужбина – Испания, Англия, Швеция. Къде ли нямаше хора от Радомирско, запилели се по света за повече пари. Хак да им е! Да печелят, да се натъпчат до гръкляна с евра и английски лири; апартаментите им били изтърбушени – разправят - като заклано теле, на което са извадили черва, дроб, бъбреци, месо и кожа - всичко, което става за ядене. Полиция плъзна къде ли не. Човек ще рече – ако преди това не си глътне езика от страх – че е избухнала някаква епидемия. Слава Богу не беше избухнала, в доказателство на това предположение специалните коли си заминаха.

Вместо сняг заваля ситен дъжд, толкова ситен, че ти иде да пипнеш небето за гушата и да стискаш, докато от него се изцедят всичките планети, комети и звезди, начело със слънцето – после да затвориш тия калпави звезди в някой апартамент, чийто стопанин е заминал да бъхти в Испания. Да видят със собствените си очи тия планети какви е деца раждала, раждала, ражда и днеска българска майка юнашка – да изкъртят вратите на гардероба ви, да запалят одеялата ви, да измъкнат чиниите от шкафа ви в кухнята, да разглобят крановете и чучурите в банята, да задигнат пружините на старите легла, да запалят матраците, да ходят на тоалетна в средата на хола ви, да скъсат на парчета снимката на дъщеря ви, когато си зима свидетелството за завършен втори клас в начално училище „Кирил и Методий“.

Какво да правиш? Ами радваш се, че не са бутнали блока и можеш да направиш ремонт. Добре че не са ровили в кашона в секцията – там си държал някои стари учебници по електротехника, иначе и тях щяха да запалят. Старото ви бельо, което не сте си занесли в Мадрид или в Манчестър, е свито на топка и е натъпкано в тоалетната чиния. Вратите на вградения гардероб в коридора са строшени; ако сте родени под някоя щастлива звезда – са само откъртени. Мокетът ви е разкъсан и измъкнат, лакираният паркет е нарязан – сигурно със сатъра за пържоли, който, разбира се, са занесли със себе си.

- Така е - ще ви кажат сестрите близначки Дочка и Донка Ананиеви. - Щом сте толкоз хайде да не казваме какво. Като бягате да работите на чуждо, като сте зинали да изядете целия свят и не ви стига ума как да се оправите с хайдуците. Хак да ви е!

- А как се оправихте вие, бе момичета, като сте толкоз интелигентни?

- Ами ей така. Като едни културни жени сложихме три шишета от кока кола пълни с ракия – хем до копачката пълни – пред вратата на апартамента. Хайдуците да не са зверове? - питаме ние. Не са. И те имат черва като вас и нас, и техните гърла искат алкохол като всички нормални хора. Ние също така ги разбираме крадците – до трите бутилки алкохол сложихме пет подкови луканка. Да седнат, да пийнат, да се замезят.

На това място Дочка, по-интелигентната от двете хлебарки близначки, отбеляза:

– Ами човек, като пийне и като се замези, какво иска? Ами жена иска. Затова аз се бръкнах. Донка е стисната и не ги разсъждава докрай нещата. Тя беше против. Но аз купих една надуваема кукла. Как за какво? Ясно за какво. А вие? Обраха ви като най-елементарни такива, каквито сте си, моля да ни извините. Подпалиха ви, ходиха по нужда в холовете ви, а нас нито ни обраха, нито ни запалиха, нито ни ходиха. Ракията изпиха и луканката замезиха. Куклата въобще не е повредена. Апартаментчето ни е живо и здраво, само външната врата са надраскали, но туй е нищо. Абсолютно нищо.

Тогава целият окръг се удари в главата – умни жени казват едни, а другите, недоволните и бръмчащите – винаги има черногледи типове, които обичат кавгата. Откъде накъде да купуват ракия на хайдуци? Да не искат и щерките си да оставят до ракията и подковите луканка? А не може ли по един нож в тила?

Остави ги тия, дето роптаят. Първобитни са, никаква толерантност в тях, никакво възпитание – казаха двете сестри Дочка и Донка, обаче точно час след като го казаха, тези долни апаши изглежда не разбраха какво означава „толерантност“. Вмъкнали се в апартаментчето на сестричките, окрали де го има одеяло, блуза, изтръгнали тоалетната чиния, прибрали вазичките, масата, табуретките, удовлетворили нуждата си на две места - в хола и в кухнята.

Всичко прибрали, само любовните писма на двете сестри скъсали на парчета и ги хвърлили от балкона с южно изложение. Относно северния балкон – който бил остъклен - строшили стъклата с чука за пържоли. Полицията не можа да открие извършителите и разследва още десетина дена. Окрадените останаха да си оправят апартаментите, но понеже беше март, а перничани и софиянци бяха наболи през есента фиданки по парцелите си – хайдуците изкопаха и прибраха дръвчетата, та цял баир заприлича на кашкавал с дълбоки шупли.

Хората от окръга поклатиха глави. „Специалистите пак ще хванат вятъра“ - и пак хванаха вятъра. Остана разследване срещу неизвестен извършител, докато съседите забелязаха в джипа на Риж Димитър едно от скъпите украшения на близначките Донка и Дочка. Видяха телевизор в лятната кухня на Риж Димитър, който много приличал на техния - бил малко надраскан в лявото ъгълче с карфица, за което детето изяло бой...

Обаче току до кафе „Соларис“, където Риж Димитър си пиеше уискито всеки ден в 11:00 часа – с много добре опечени фъстъци (собственичката на заведението ги слагаше във фурната, щом малкият пръст на Риж Димитър се повдигнеше на два сантиметра от покривката на масата. Всеизвестно бе предпочитанието на Рижия фъстъците да бъдат топли и обелвани от люспите пред очите му) – та точно след като си изсърбал уискито и се назобил с фъстъци, Риж Димитър излязъл от „Соларис“, люшнал се като чувал с репи и още преди да падне на улицата до шадраванчето, клепачите му се подули.

Отначало като подметки, после като възглавнички за плуване в басейн - и позеленели. Народът наобиколил Рижия, гледал зелените му клепки, цъкал и плюел настрана. Никой не рекъл:

- Ще не вземе някой да закара тоз хайдук при Елена билкарката, че ще вземе да окьоравее? - ами плюел почти до главата на позеленелия. Народът бързо отминавал, все едно нищо не бил видял, все едно обелка от вафла лежала на улицата или даже нещо по-долно и по-изцапано от обелка.

Тогава едно дете, облечено в яке почти до токовете на ботушите му - всички го забелязали, защото някаква партида от седем-осем подобни якета се появили на цена два лева парчето във „Втора ръка - втори шанс“, и народът ги изкупил като преоценените хлебчета на сестрите Дочка и Донка – това дете в дългото като змия палто изтичало до падналия и взело да шушне нещо. Чак като му отворило едното око с палец и показалец, се разбрало кое е досадното пале – Дамянка, внучката на Елена билкарката.

Детето сипало в окото на хайдука нещо от едно тумбесто синьо шише.

- Остави го да умре, ма! – викнал един мъж. – Махни се да не ти свия един зад врата!

Детето не го послушало, набързо отворило другото око и там също сипало от тумбестото шише. Мъжът, а и една дребна жена, ядно дръпнали малката настрана, но късно – хайдукът се размърдал и седнал на снега.

- Много си тъпо, бе дете – казал мъжът. - Утре тоя къщата на баба ти ще обере.

- А на тебе ще ти отреже носа! – изфучала жената.

Обаче Риж Димитър се надигнал - той е много як в тоя град и в окръга - жената бързо си навела главата в шала, дето носела, мъжът нахлузил шапката до очите и се заровил в яката на ватенката си.

- Ела! – викнал Риж Димитър на детето. Това го видели с очите си трима клиенти на кафене „Соларис“ заедно с Диди, сервитьорката. Детето се вкопало в земята и не смеело да мръдне. Диди, сервитьорката, предположи по-късно, че се подмокрило, защото под дългото му палто се появила локва. – Ела тука!

Детето приближило и тогава – да. И другите видели локвата, която Диди им посочила най-изрично.

- Дръж! – казал Риж Димитър, бръкнал в джоба си и извадил пачка. Тя никак не била тънка пачка. Клепките му все още били жълти и приличали на бананови кори, сигурно не виждал. – Прибирай! – наредил той и набутал в ръцете на детето още една пачка в цвета на столевките.

Детето хвърлило парите на земята, притиснало тумбестото шише към дългото палто на мястото, където трябва да е сърцето.

- Зимай, бе боклук – ревнал Риж Димитър.

Детето гушнало пачките, разревало се и полека, като куче с пречупен гръбнак, почнало да се изнизва към библиотеката – но точно по това време библиотеката била затворена.

После изведнъж детето се втурнало, но не можело бързо да бяга поради втория шанс на палтото. Паднало в снега, започнало да лази и така, стиснало тумбесто шише и пачки, на четири крака, излазило до стръмната уличка към гробищата.

Много време минало, докато Диди, сервитьорката на „Соларис“, си помислила на глас:

- Абе как така това дете се оказа толкоз бързо при Риж Димитър? И как така толкоз случайно под палтото му се оказа онова тумбесто шише.... – после си прехапала езика и не споменала, че това хлапе се мотало известно време в „Соларис“, докато Рижият поръчал уиски, а самата Диди белела люспите на фъстъците. Тя на никого не съобщила, че тука има нещо.

- Хлапето добре се оказа и добра пачка прибра – отбеляза един от клиентите и поръча още една каменарка, честно и почтено менте, което народът пиеше с удоволствие из тези месата.

В „Соларис“ само Риж Димитър поръчаше уиски в 11:00 часа предобед.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !