Милена Дойчева

Обади ми една приятелка и пита:

- Какво правиш?

- Мисля над нещо, за което искам да пиша – отговарям й.

- Пак ли ще искаш оставката на Орешарски? – усетих ирония в гласа й.

- Пак!

- Е, не ти ли писна? – каза отегчено.

Всъщност, не ми е писнало. Това отговарям на всички, които мислят, че темата се е изтъркала и трябва да се върнем към нормалния си живот. Защото темата за протестите, в случай, че не сте забелязали, отдавна надхвърли и без туй невисокия духовен ръст на премиера Орешарски. Всъщност, разговорът за тях е истинското връщане към нормалния живот. Вече не става дума просто за политика. Става дума за подменената ценностна система, в която живеем десетки години. И затова е важно да се говори непрекъснато. Докато изчистим истинското лице на управниците ни от грима на порока. Защото онова, което ни мъчи, не е Орешарски, нито Станишев, нито КОЙ?, а именно порока. И срещу него са протестите.

Това е протест срещу гордостта. Срещу мисълта на едни хора, които си вярват, че са повече от другите хора. Доста преди да сложат металните заграждения пред парламента, да извикат жандармерията с щитовете и шлемовете, там бяха сложени много по-непреодолими огради – цели кули от равнодушие, от стаено презрение, от самохаресване. Гордостта гледа винаги само към себе си и затова не вижда лицата на хората. Гордостта винаги ражда равнодушие към другия. За горделивия останалите хора са просто зрители, слушатели, читатели, бюлетини, всичко друго, но не и народ. Просто безлико множество. Горделивият сякаш ти казва в очите: „Не ме интересува какво мислиш за мене, аз се харесвам и съм достоен да управлявам. Имам цяла армия наемници, които да съкрушат твоите аргументи. Срещу всеки протестиращ господарите ми могат да доведат контрапротестиращ. Срещу твоята усмивка те ще изреват заплаха, срещу твоята шега ще изправят злоба, моите наемници са по-силни от вас. Те могат да ви набият, ако им кажа могат да ви счупят краката дори. Връщайте се там, откъдето сте излезли”.

Това е протест срещу властолюбието. Срещу порочното разбиране за властта, като за възможност да стъпчеш хората около себе си и да се изявиш. Срещу властта като самоцел. Властолюбецът е готов да сменя партии и убеждения, готов е да пожертва човешкото си достойнство, само и само да остане на власт. Готов е да остане на власт дори и да бъде най-мразеният човек в държавата, дори и хората да разказват непрекъснато вицове за него, дори да се подиграват с името му, което ще завещае на децата си, само и само да остане на мечтания пост. Готов е да пълзи през задни входове и да се промъква зад гърбовете на полицаите, но да се задържи на върха. За тази власт е готов да се покланя на КОЙ?!

Това е протест срещу сребролюбието. Срещу превръщането на парите във върховен критерий за добро и зло. Само по себе си богатството не е порок. То става такъв тогава, когато заеме неподходящо място в сърцето на човека. Когато стане като бог, на когото принасяш всекидневни приношения – своите ближни. Те стават обекти, които могат да бъдат купени. Можеш да си напазаруваш, ако искаш, цяло правителство. Да поставиш с парите си когото където си поискаш. Това е протест срещу аморалната представа, че успял човек е този, който има пари, дори и да е слабо образован. Дори да е очевадно неподходящ за някоя работа. Сребролюбецът може да си купи кариера от друг сребролюбец, който е готов да му я продаде. И всичко това е заради безбройните ненужности, с които можеш да се обградиш, за да се почувстваш нещо повече от обикновен човек, какъвто си всъщност – роден гол на този свят и така представящ се пред Бога. 

Това е протест срещу лицемерието и цинизма. Те не се страхуват да излъжат майка си и баща си, възползвайки се от напредналата им възраст. Циниците и лицемерците обещават всичко, каквото очакваш. Възползват се от спомените ти, надзъртат в главата ти и ти казват това, което искаш, само и само да получат онова, което им трябва, а именно властта. Опитният лицемерец е такъв манипулатор, че може да представи някой свръх богаташ като беден и да накара всички бедни да гласуват за него, страхувайки се от богаташите. Циникът не разбира властта като възможност да послужи на ближните си, а като шанс да се възползва от тях. Готов е да „размотава” вчерашната си учителка, да й се усмихва, а след това да нарича разговора с нея „седенка”. Каквото и да става, да знаете, той очаква, че ще му се размине и търси начин за това.

Това е протест срещу лъжата. Срещу всекидневната политическа лъжа. Срещу това, че лъжецът обещава да поправи живота ти, и след като мине известно време, през което е поправил единствено социалния статус на роднините си, ти казва: „Ето, поправихме се вече, не усещаш ли?”. Срещу това лъжецът да ти обещава, че ще ти намали например цената на тока и когато получиш по-висока сметка, той да ти казва: „Ето, намалихме тока!”. Тук списъкът с лъжи е толкова дълъг… Ако всеки прибави това, за което лично той е бил излъган от политиците, ще стане многотомник по-голям от голямата съветска енциклопедия.

Това е протест срещу изневярата. Политическата изневяра е също толкова гнусна, колкото и тази в брака. Макар че, понякога те са свързани. Политическият прелюбодеец не се срамува да изоставя вчерашните си идеи и да прегръща нови, само и само да не загуби удоволствието от това да бъде в интимни връзки с властта. Днес са едни, а утре други. Политическият промискуитет се е превърнал в норма. Партиите се сменят като метреси, влизайки понякога в крайно необичайни връзки. Но какъвто си в политиката, такъв си и в останалата част от живота си. Това е протест срещу уредените на топли държавни служби любовници, дъщери, зетьове, баджанаци, чинки, шуренайки и всякакви други комшии и съселски.

Това е протест срещу омразата. Срещу това да желаеш да пролееш кръвта на някого, само защото е с различен цвят на кожата или различна националност. Както и срещу това в името на патриотизма да си готов да биеш дори сънародниците си. Омразата наистина може да приема необикновени форми. Може да се опита да опорочи дори и богословието на любовта, примъквайки се към него. В една и съща вечер човекът на омразата може да се представя като молитвеник, а след това да вилнее по улиците, препасал на кръста пищов и крещейки вулгарни думи. Такъв човек не може да даде на избягала от война майка с деца коричка хляб, но е готов да я изгони. Бог да ни пази от такива хора!

Това е протест срещу безотговорността. Срещу нежеланието да поемеш отговорност за делата си. Срещу чувството, че може да ти се размине каквото и да направиш. Срещу увереността, че колкото и пъти да ти зададат въпроса КОЙ?, никой няма да произнесе името ти. Срещу цялата пирамида на властта, която се крепи на безотговорността и безнаказаността. Срещу липсата на елементарна справедливост!

Това не са всички грехове на българския политически модел. Те преливат един в друг и има още много като тях. И всеки ден, в който Орешарски остава на власт, лъсва нов порок, нова липса на морал. Протестът е много повече от политически. Затова протестиращите студенти обикаляха улиците и питаха хората: „Помните ли какво означава морал? Помните ли какво означава отговорност?”. Ето защо трябва да се говори за протестите. Този разговор беше отлаган повече от 25 години. Сега ние отново осъзнаваме причината за нещастието си. Това е властта на порока. Защото грехът винаги носи нещастие. И хората, които го изповядват, по същество са нещастни.

Сега ще ви кажа и какво означава думата ОСТАВКА. Означава, че ние не искаме да живеем вече в държава с подменена ценностна система. Искаме да си отидете и на ваше място да дойдат хора, за които най-важните неща няма да са гордостта, властта, парите, лицемерието, изневярата, лъжата, омразата, безотговорността… Хора, които ще знаят какво означава смирение, саможертва, безкористност, грижа, откритост, разбиране, отговорност, любов… Вие си мислите, че няма такива хора, нали? Дори да извикате от голф игрището всичките си политолози, за да ни кажат с цифри, че такива хора не съществуват, аз пак няма да им повярвам, понеже виждам другите до себе си, които вие не забелязвате. Виждам го в лицата и на протестиращите студенти. Най-голямата утеха на тази държава е, че децата й не искат да бъдат като вас. Истинската битка на този протест вече се състои именно в това – да не си позволяваме да бъдем като вас. Да приемаме вашето поведение за нормално и подменената ви ценностна система за морал, както правехме през всичките тези години, търпейки ви. Не бива разговорът за морала да спира. Дори един човек да купи всички медии, дори да стане като в някоя източна страна и да се забранят социалните мрежи и блоговете – хората трябва да се събират и да си говорят за морал. В момента, в който спрем да го правим, вече няма да има значение кой ни управлява.

Още по темата

29/10/2013

Лица

Дядо владика на само 35 години

28/10/2013

Нашите автори

Защото ми пука…

18/10/2013

Нашите автори

Спиш ли?

12/10/2013

Нашите автори

Сиромашията на успелите