В 1347-ма, заедно с генуезките търговци, избягали от обсадения от монголските орди на Бату хан град Кафа в Крим (днешната Феодосия), в Европа пристига и нещо друго. Черната смърт. Първо в Сицилия, преди бързо да тръгне на север.

Заболяването всъщност е известната на европейците бубонна чума. Но този път епидемията приема невиждани от векове размери.

Бубонната чума се пренася от бълхите, живеещи в козината на плъхове (но и на много други животни), както и от човек на човек. Съвременните учени смятат, че именно по това време – около 1346-7-ма година - е имало твърде благоприятни климатични и икономически условия за невижданото по мащабите си разпространение на болестта. Една от причините бил студът, от който гризачите умирали. Това принуждавало бълхите да търсят нови гостоприемници и по този начин да сеят заразата. Но още по-важна причина били изключително засилените миграционни процеси – свързани от една страна с търговията, от друга – с монголските завоевания на Изток.

От Сицилия чумата се пренася в северна Италия. Първо прониква в големите морски републики – Генуа и Венеция. След това избухва епидемия в Пиза. За няколко месеца бубонната чума нахлува в почти всички страни на Европа. Към 1349-та тя вече върлува и в Норвегия и в Исландия. Успяват да се опазят само малки и изолирани от световната търговия области в Белгия, Швейцария, Страната на Баските.

Характерното за една такава унищожителна пандемия е, че протича на много вълни. Те следват една след друга през няколко години, обикновено са по-леки от първата вълна, избухват в различни райони, като отстоянието във времето на всяка следваща вълна от предишната е все по-голямо. Понякога пандемиите от чума продължават цели два века. Такъв е и случаят с Черната смърт.

Събития, които са се случили в тези два века, в които са припламвали или са се разгаряли повече или по-малко свирепо нови вълни на Черната смърт са да речем: завладяването на целия Балкански полуостров от османските нашественици, откриването на Америка, обикалянето на нос Добра надежда, изгарянето на Ян Хус и нарисуването на Тайната вечеря от Леонардо да Винчи.

По време на една от поредните вълни на чумата в Централна и Северна Европа, в края на първата четвърт на 16 век, някъде там – в германския юг – живее един изключителен майстор живописец. Той се казва Ханс Холбайн.

Наричат го Младия, тъй като е син на прочут за времето си художник, който се казва също Ханс Холбайн, естествено – Стария.

Младият Ханс, още от годините в които живее в родния си Аугсбург, е свикнал със сянката на Черната смърт. В Европа по това време е така – водят се непрестанни войни, но това не пречи и на постоянния търговски обмен. И докато из Европа бушуват религиозните войни, започнали в следствие 95-те Витенбергски тезиса на Мартин Лутер (от 1517-та), изневиделица в някой град, в крайните квартали, където живее градската беднота – се появява грозната гостенка.

Първо у заразения се появява гадене, силно главоболие, зачервяване на лицето. После лимфните възли по цялото тяло се издуват. Стават големи колкото кокоше яйце. След това се сливат в пакети, които всъщност и дават и името на болестта – бубони. Бубоните почерняват, омекват, лимфната тъкан в тях некротизира. Малко по-късно се пробиват и от тях тече воняща, черна кръвенисто-гнойна материя. От бубонната чума на 10 разболели се умират 9.

Всички европейци, всъщност, още от началото на тази зловеща пандемия, от 1347-ма, когато в Сицилия е пристигнал първият кораб с носител на чумата от Кафа, живеят под постояннен страх от чумата. Понякога тя затихва - затихва и страхът. После започва да вилнее отново.

Ханс Холбайн Младия първоначално живее в Аугсбург и там учи занаята (защото по това време живописта все още е занимание на трудолюбиви и съвестни занаятчии). Скоро след като взима майсторската си диплома, той се преселва в Базел.
По това време уседнали в Европа са единствено крепостните селяни. Но едва ли и те са били толкова уседнали и закрепостени. Имайки предвид непрекъснатите войни и епидемии – вероятно никой европеец от 16 век не се е чувствал особено обвързан с мястото, на което съдбата е решила той да се роди. Всички скитали и обикаляли – донякъде в търсене на по-добър живот – но много повече – бягайки от чумата.

И така – в Базел Ханс се запознал с друг велик и много симпатичен човек от своето време. И също като него – беглец от чумата. Еразъм Ротердамски. Еразъм вече бил обиколил доста градове. Но никога не почувствал принадлежност към нито един от тях.

Въпреки, че носи името на града, от който вероятно е родом, той никога не научава нито холандски, нито пък научава прилично който и да било друг„жив” европейски език. Говори и пише цял живот на латински, като знае чудесно и старогръцки, а вероятно – и староеврейски. Еразъм е апатрид – човек без родина, нежелаещ да се обвързва с никаква националност – съзнателно избрал да е поданик само на една страна – страната на Разума. Да, действително симпатичен човек – истинско късноренесансово хипи – скитник и мъдрец – необвързващ се с никоя власт и с никоя партия.

И така – двамата бягат от чумата, срещат се в Базел, откриват един в друг тези черти, които търси всеки възвишен човек у другия; и от дружбата, родила се между тях се раждат и още няколко чудесни неща: 87 графични илюстрации къма „Възхвала на глупостта”, тази велика малка книжка на Еразъм, както и поредица от портрети, които Холбайн му рисува.

Чумата е срещнала двама великани.

Малко по-късно Еразъм отново се впуска в своето вечно си пътуване. От град в град, винаги пишещ, винаги усъмнен, винаги мислещ, никога не изпадащ във фанатизъм (както казва за него Стефан Цвайг: най-нефанатичният гений на Реформацията!). Еразъм бяга от чумата, действително, но това не му пречи да се среща непрекъснато с най-великите умове на своето време и да води изключително интензивен писмен (и не само писмен) обмен на идеи с тях.

Той е търсен и желан като съюзник (защото какъв по-могъщ съюзник от един гениален ум с огромно влияние върху умовете на хората?!) от всички силни на времето – от папата и римските кардинали, от протестантските принцове в Германия, от кралете и епископите. Но той остава верен на себе си – и не остава при никого, не се обвързва с никого. Той просто бяга от чумата.

И пише, и превежда, и тълкува Евангелията и писанията на християнските църковни учители. Той е постоянен в непостоянството си и винаги на път. И по този скиталчески и необвързан начин създава едно истински красиво лице на Европейския хуманизъм – образ на човечният и благ ум, който обаче е и скептичен, и насмешлив към всяка човешка слабост!

А Ханс също бяга от чумата и попада не другаде, а в дома на сър Томас Мор, бащата на Утопия, в Лондон, в разцвета на управлението на Хенри VIII. Холбайн попада при него неслучайно: самият Еразъм му е дал своята препоръка; именно затова сър Томас го приема така добронамерено. Скоро и между тях се завързва хубаво приятелство. И резултат от него са отново шедьоври – портрет на сър Томас Мор, както и подготвителните скици за портрет на семейството му.

Минават годините. Европа е раздирана от войни, анабаптисти се бият срещу католици, католици избиват калвинисти, лютерани избиват католици. А чумата тихомълком отнася нови и нови души.

Ханс Холбайн успява да и се измъкне още няколко пъти. Отново е в Базел, след това – отново – в Лондон. Сър Томас Мор и се изплъзва окончателно, дефинитивно – просто се разделя с главата си на ефафода, по заповед на същия тоя Хенри VIII. Еразъм е някъде на изток, може би в Прага, може би в Женева...Бяга от чумата, без да спре за миг да твори светлината си.

А пък, бягайки от чумата, Ханс успява да нарисува фреските в залата на кметството на Базел, портрети на същия тоя Хенри, кървавият крал, на цяла поредица от благородници, цял куп портрети на бюргери...както и прочутият Исус Христос в ковчега – тази тясна и дълга, зловеща картина, за която княз Мишкин, героят на Достоевски от „Идиот”, казва, че ако я види човек, вярата му ще се провали.

Именно бягайки от чумата Ханс Холбайн създава едно огромно творчество, представляващо един от многото, чудесни и здрави стълбове, на които се крепи европейската цивилизация.

И заедно със своите приятели Еразъм и Мор – като един същински слон – и до ден днешен крепи земята, на която ние сме стъпили.

Защото, те много добре са знаели това – земята е плоска и се държи на гърбовете на слонове. Защото земята е не друго, а култура. Става въпрос за човешката земя, земята в човешкия, тоест – духовния смисъл. Не за материалната земя, в която върлуват бацили и се извършват пошлости. И тази човешка земя, земята на духовността – се крепи винаги върху плещите на гиганти, които не се интересуват от никакви чуми.

Въпреки, че все пак, формално погледнато, от немай къде – бягат от тях. Бягат телата. Духът винаги лети.

Така или иначе Ханс не успява съвсем да избяга. Чумата го настига в Лондон и той предава Богу дух в близост до мястото, където е паднала главата на приятеля му Томас. Но това е само едно добро начало. Защото големият дух никога не умира. Въпреки всякакви дребни и незначителни, незапомнени от никого чуми.