Харалан v Ивайло” (част II): Инклузивният “нов десен проект” и картезианската опасност

Ивайло Цветков | 09 декември 2016 в 07:54176720

Бел. ред.: “Харалан v Ивайло” е серия от социокултурни диалози между Александров и Цветков, които OFFNews.bg ще публикува периодично.

Първа част на разговора може да прочетете на този линк.

Какво мислиш за т. нар. “нов десен проект”?

По-важно е какво мислиш ти, като човек, който е на път да се ангажира с него. В твоите последни засега Res казваш нещо, което запомних – че по някакъв начин дясното и демокрацията трябва да бъдат пресъздадени, т.е. че политическото действие вече е крайно време да бъде процес на преосмисляне на опита с елемент на творчество. За мен е интересно как си представяш този процес на “пресъздаване”, и то в дълбочина.

В дълбочина все още е трудно, защото липсват няколко ключови пререквизита, но тази евентуална формация, преди всичко, трябва да си отговори на въпросите “какво е дясно в България”, какво е “демократично оцеляло” и за какво тя би трябвало да се бори в крайна сметка. И евентуално, като и ако си отговори, да очертае няколко важни постулата - например силни институции, редуцирана администрация, по-малко държава, децентрализация и акцент върху местните общности, местните данъци да остават в общините. Но сега ще ти върна въпроса, включително търсейки съвет: как трябва да изглежда тази прословута нова десница или “нова република”? Тип “якобински клуб” ли – т.е. механично сглобяемо от различни, да кажем, “съмишленици” и организации; или all-inclusive проект (ако позволиш тази шега); консервативна ли ще е, прогресистка ли ще е, неоголистка ли, народняшка ли?


Ще ти отговоря, като те цитирам по памет с елемент на интерпретация, защото вярвам, че отговорите на въпросите, които задаваме, са в нашите умове. В същия текст ти казваш справедливо, че “този, който бива обучаван”, е повод за самообучение, т.е. встъпвайки в обучителни отношения с някого получаваш шанс да научиш нещо не само за него, но и за себе си. Но за да научиш каквото и да било, трябва да приемеш, че не знаеш цялата истина. Това е по-трудно, когато си в ролята на обучител, отколкото в ролята на обучаем – казвам го от опит. Необходимо е интелектуално смирение, което не е сред най-ярките добродетели на българските либерални елити, меко казано. Не го казвам, за да се заяждам, а защото представлява дилема за онези, които като теб искат едновременно да се учат и да променят обществото към по-добро, ако това разбираме под “политика”. Дилемата е следната: смирението е абсолютно необходимо за целите на ученето и себеразвитието, но е противопоказно за целите на себепромоцията – в една примитивна нарцистична среда нямаш шанс да бъдеш забелязан и одобрен, ако не излъчваш самонадеяност и дори арогантност. Най-простото решение на тази дилема е да развиеш здравословна доза гьонсуратлък в публичните си изяви и същевременно да разполагаш с чувствителна, интелигентна и рефлективна среда, защитена от набезите на безумната тълпа. Функционирането в два различни режима, без сериозен риск за моралния интегритет, би трябвало да е напълно по силите на хора с над средно IQ, каквито според мен ще бъдат привлечени от новия десен проект. Ако възникне такава среда, интензивното взаимодействие навън и навътре ще отключи креативността на хората и ще роди много по-добри и по-автентични отговори, отколкото мога да дам аз или който е да е друг външен наблюдател. Но за да бъде тази среда жизнена, трябва да се конституира по такъв начин, че да открие фронт, пространство и перспектива за...

Гражданственост?

Да, и то включваща, или inclusive, както ти би се изразил. Това ще рече хора от различни прослойки, с различни интереси и донякъде сходни убеждения да намерят, или да породят, общ смисъл на своето присъствие – и действие – в публичния живот на нашата дезинтегрирана и дезориентирана общност. Ние знаем колко чевръсто се групират българите по линия на краткосрочен общ интерес – например да докопат властта и келепира, – и колко бързо се разпада тази сглобка при промяна на конюнктурата и на частните интереси. Големият въпрос е възможно ли е в общество като нашето хора, които са от различни “walks of life”, т.е. имат разнообразни житейски истории, да застанат - и най-вече да останат - заедно в името на някаква абстрактна кауза, като при това се учат от съвместния си опит.

Т.е. вид група, която се е посветила на действие и на себеизследване.

Точно така. В социалните науки този метод се нарича action research, или изследване в хода на действието, в случая - политическото действие. Отбележи, че за разлика от теб аз си давам труда да превеждам на български чуждите конструкти, които употребявам по необходимост или от суета (смях). Съветвам те и ти за започнеш да го правиш, ако искаш да постигнеш нещо на просветителското поприще – нали избираме да мислим за политиката като за вид просвещение, – макар че в началото ще ти бъде трудно. Но да се върнем към метода: говорим за група, която се е посветила на активна интервенция в обществената среда, и която постоянно изучава средата и ефекта от собствените си интервенции в нея. Този процес може и да е травматичен, защото обратната връзка от средата неизбежно включва шамари, псувни и плювни (особено ако комуникацията преминава през несъстоялите се български медии), и затова групата трябва да развие култура на взаимна подкрепа, но – забележи - не с цената на себезатваряне. Онова, което различава една учеща се общност от обикновена секта, е съпротивата срещу оттеглянето от реалността в свят на нарцистична самодостатъчност – бягство, което става все по-лесно и изкусително с възхода на виртуалните технологии. Между другото, ти си наясно с това – подсказва го архитектурата на твоите текстове, които осцилират между гневно и отчаяно гмуркане в блатото на политическото злободневие и оздравително, окуражително завръщане в света на високата философия и непреходната красота. Представи си сега тази интелектуална игра на твоя постмодерен ум като политическа практика. Политическият процес като възходящи реитерации на “излизане навън” и вглеждане навътре, на целенасочено гражданско действие и осмисляне на неговия ефект, което информира последващо действие и т.н.

И така до окончателната победа на разума. Но постижимо ли е това в български условия?


Напълно, ако изоставим надеждата за окончателна победа на разума. Разбирам горчивата ти шега, но за да бъде постигнато, е необходимо да се съберат хора, които умеят да мислят в група – или поне са готови да се учат на това. И които, разбира се, изповядват някакви общи принципи и ценности, един вид “общ знаменател”. Минималният “общ знаменател” за едно успешно политическо начинание винаги е споделеното убеждение, че нещата в общността не са наред и е наложително да бъдат променени. Активистите се разпознават помежду си по това, че не се чувстват комфортно в така състоялия се политически свят и не са склонни да се примирят, да се адаптират или да страдат самотно. Това усещане за екзистенциален дискомфорт е в основата на политическата идентичност; идеологическото самоопределяне е вторично. Идентичността е много личен въпрос, чийто отговор обаче можем да намерим – или поне да потърсим – само в общност от себеподобни. Нещо като онзи прочут анекдот – че психолози стават хора, които не се чувстват добре в кожата си; социолози стават хора, които не се чувстват добре в обществото; а антрополози стават онези, които се чувстват зле и на двете места.

Хайде пак Спиноза. (смях)

Да, но забележи - изборът на професионално поприще е вид решение на проблема с приемането на несъвършения свят и несъвършената човешка природа, при което превръщаш проблема в предмет на изследване. Струва ми се, изборът да се занимаваш с политика е нещо подобно. Аз съм минал по този път и смея да твърдя, че съм открил начин да съм в относителна хармония със себе си, без да съм в твърде остра дисхармония със средата. Постепенно се научих да разбирам – и донякъде да приемам – различните от мен, с които по стечение не обстоятелствата се налага да живеем заедно. “Селяните прости дошли са ни на гости”, като обича да казва моят мъдър приятел бай Веро. Това е положението.

Т.е. ти си се справил с “генетично унаследената болест” на антропологията, така да се каже.

(смях) Да, проблемът с антропологията е, че предполага определена нагласа на ума, наред с владеенето на теории и изследователски методи. По замисъл тя е разбиращо и приемащо, и едва след това трансформиращо отношение към човека. Това прави много трудно да бъдеш едновременно антрополог и политик, особено в кавгаджийска култура, която изисква от политика да напада и обвинява, да изобличава и заклеймява. Човекът, от когото съм се учил на този занаят – проф. Асен Баликси, един забележителен ум – е живял години сред пущуните в Афганистан (същите, които се разбунтуваха в Харманли), сприятелил се е с тези толкова различни хора и е направил великолепни филми за тяхната горда и сурова култура. От него знам, че по-голямо предизвикателство от това да изследваш чуждата култура е това да изследваш с този метод собственото си общество, особено в режим на промяна.

Аз затова говоря за “инклузивен”, а не за “ексклузивен” проект.

Забелязах, за което те поздравявам. Но едно е да говориш за инклузивност, друго е да я практикуваш. Включващото поведение е голямо изпитание и за двете страни, защото изведнъж ги поставя в плашеща близост с културно различие, което предизвиква безпокойство и потенциален конфликт. За справка – кризата на мултикултуралната утопия в Европа, изправена пред реалността на масовата миграция. Като решиш да си инклузивен, трябва да бъдеш наясно какво можеш да понесеш. Затова е хубаво преди да се отворите за различието, да проведете разговор на тема “какво и колко може да понесе нашето изискано общество”. Например кого и как ще допуснете да ви финансира, защото, уви, заниманията с политика са скъпо удоволствие. Ако новият десен проект изглежда обещаващ, скоро ще го налазят разни пишман-бизнесмени, клани-недоклани олигарси и обикновени тарикати, които отчаяно търсят излаз към властта, и ще трябва да реши кого включва и кого отпъжда. Това няма да е лесно решение, особено ако бъдат орязани субсидиите за партиите и се наложи да се финансира на пазарен принцип. И най-важното – трябва да постигне яснота по собствената си идентичност, за което всъщност говорим през цялото време. Не можеш да си автентично инклузивен, ако не знаеш кой си и не си спокоен със себе си. Защото изключването е основният механизъм, по който индивидите и групите конструират и поддържат своята идентичност, особено когато тя е крехка и несигурна. Всички го правим, не само дивите националисти. Ето, да вземем теб – ти ползваш в писанията си около шест езика, според настроението...

Два от които – мъртви. Да бъдем честни. (Смях)

Това е много мило и симпатично, но не е особено инклузивно спрямо онези, които не ги владеят, а те за жалост са огромно мнозинство. Докато прескачаш от английски и френски на латински и руски, може би искрено вярваш, че се опитваш да “включваш” и да образоваш въображаемия си читател, но реалният читател е твърде вероятно да се почувства изключен и непълноценен. Твоите текстове са класическа илюстрация на трагичния парадокс на космополитния човек, който се опитва да се свърже с провинциалната общност: ако иска да бъде разбран, трябва да се самоограничи и себередуцира; ако се стреми към автентична себеизява, е обречен на самота и отхвърляне. Добре разбирам защо след твоите писания няма форум – не ми се мисли какви попържни би отнесъл от онези локални клетници, които са понечили всуе да се досегнат до непроследимите асоциации и пермутации на твоя вавилонски дискурс. Казвам това, защото всяка общност от просветени съмишленици е изправена пред подобен риск – да се затвори в самодостатъчен и себещадящ свят, да развие вътрешен език и да бъде отхвърлена от средата като нещо чуждо и непроницаемо. Този културен конфликт е универсален, но в същото време няма универсално решение. Решението всеки път е контекстуално, като принципът един и същ – избирателна, дозирана пропускливост на границите, която осигурява връзка с външния свят без да застрашава груповата идентичност.

Т.е. по-малко “кръгова отбрана”, и повече включване?

В този контекст един десен политически проект, особено ако е либерален, автоматично и неизбежно ще се окаже в “морална кръгова отбрана”, да - просто защото ще бъде атакуван отвсякъде. По самия си замисъл подобен проект ще носи дискомфорт за масовия човек, който е едновременно неудовлетворен и самодоволен, несигурен и самонадеян. И тъкмо за това поставянето на трудни въпроси – каквито вие несъмнено ще поставяте – го дразни и гневи. Колкото и да дириш утеха във високите сфери на мисълта, няма как да си спестиш покрусата от сблъсъка с този неподреден, алогичен, съпротивляващ се на разума свят.

Може би е и по-лошо – този “масов” свят се деконструира през цялото време, или поне чувството за него е такова. Тоест имаш и крах на елитите, но и крах на организиращия разказ.

Тъкмо крахът на организиращия разказ извиква на живот “политиката на смисъла”, като някой удачно го нарече. Смисълът, разбира се, е голямото отсъстващо, великият неизвестен в един свят, управляван от скучни технократи и куха комуникация през социалните мрежи. Великият Неизвестен – така Хитлер е наричал демона, който го навестявал при окултните му пристъпи – се явява тогава, когато глобалният либерален ред започва да изглежда безсмислен и става непоносим. Неговото тънко лустро бързо се разпада и от мрачните дълбини на човешката природа се надигат примордиалните идентичности, племенните страсти, древния зов на кръвта. Това се е случвало многократно, още от античността, и ти като човек с класическо образование го знаеш.

Аха. Марк Аврелий. Или мемоарите на Адриан.

Да, във великолепното пресъздаване – да се върнем към твоя израз – на Маргьорит Юрсенар. Просветеният император-философ размишлява за обречеността на универсалната империя, разкъсвана от религиозен фанатизъм и племенен национализъм. В името на толерантността, мултикултурализма и универсализма, римляните решават да сложат голите статуи на всички богове в храма на Соломон, при което зилотите се вдигат на отчаян бунт. След близо две хиляди години космополитните потомци на юдеите тъгуват по прекрасния свят на късните Хабсбурги, който просто си отива; той е либерален, но...

...Минава през един последен shudder, Belle Époque, за да се срине след това.

Да се срине и да загине в прегръдките на стария си враг – Османската империя, другият мултикултурен колос, който пада под ударите на национализма. Това се случва точно преди сто години. В тази връзка ти препоръчвам чудесната книга на Ърнст Гелнер за тъгата и самотата на либералните космополитни елити в залеза на Хабсбургска Европа: “Language and Solitude”. Гелнер, самият той виден антрополог и философ, размишлява за съдбата и творчеството на едни гениален философ – Витгенщайн, и на един гениален антрополог – Малиновски, в културния и политически контекст на тази преломна епоха. Приликите с нашето съвремие са поразителни.

Сещам се, кой знае защо, и за Жорж Мустаки – “Non, je ne suis jamais seul/Avec ma solitude”.

Говорим за самотата по повод на прословутия “десен проект” - не само защото той, поне в началото, ще бъде малко самотен, но и защото нашата култура е фатално белязана от самотата. Живеем в свят, в който повечето хора са ужасяващо самотни, но рядко си дават сметка за това, погълнати от фалшивото общуване в социалните мрежи. Тази самота и това повърхностно, непълно свързване с другите, поддържа несигурната и фрагментирана идентичност на късномодерния мрежови потребител. Захвърлени в задушаващата самота на виртуалните общности, все повече хора страдат от екзистенциално безпокойство – те отбягват пълноценното общуване лице в лице поради рисковете, които носи за крехкия им себеобраз, и същевременно копнеят за пълнокръвна, автентична човешка общност.

Това не е ли нещо като конвулсивен копнеж по нещо като нов консерватизъм?

По-скоро конвулсивен копнеж по колективно преживяване, по емоционална принадлежност към първична група. Трагичната изолираност на атомизирания индивид поражда влечение към заличаване на границите и разтваряне в груповата идентичност. Това е регресивен повик, който отвежда в посока, противоположна на консерватизма, към колективистичните, популистки утопии. Консерватизмът е нещо друго, той предполага структура, подреденост, йерархия на ценностите. Консервативният човек има ясно обособени граници и устойчива идентичност, която се поддържа от дългосрочни, реципрочни и обвързващи социални отношения. Той знае кой е и има сигурно място в света. Тази сигурност е вече изгубена или опасно застрашена от силите на глобализацията, които разместват пластовете и преобразяват света пред очите ни. Върху тези плаващи пясъци ще се наложи да градите новия си проект в свирепа конкуренция с други проекти, някои от които ще бъдат интуитивно по-примамливи за тревожните и неподготвени умове. Затова според мен подходът трябва да бъде едновременно изследователски и просветителски. Налага се да просвещавате, но без да допускате просвещенската грешка – наивното полагане, че човекът е същество разумно, което прави рационални избори, движено от трезва преценка на реалността.

Което е и основната грешка на либералните утопии. Чист просвещенски дефект, чиито кисели плодове берем в момента.

Цялата беля започва, разбира се, с Декарт, който постулира наличието на автономен, извънтелесен, рационален ум. Всъщност човешкият ум е в плен на тленното и греховно тяло, покварен от нечестиви желания, владян от бесове и страсти. Само в отделни и редки моменти този пленник успява да надмогне тварната си природа и да се извиси щастливо и трагично над порочното тяло и тъмните хумори, които циркулират в него. Образованите либерални елити обаче отказват да приемат този печален факт и упорито залагат на разума, настоявайки, че хората избират онова, което е в техен интерес – което ще направи живота им по-добър, по-хуманен, по-сигурен и управляем. И постоянно се оказват изненадани и разочаровани, когато тълпите радостно и неразумно се втурнат да рушат подредения и скучен свят, който просветените елити са изградили за тях. Такива сме ние, хората – палави деца, които обичат да чупят скъпите си играчки. Чувстваме се истински живи или когато творим, или когато рушим, и затова нашата цивилизация прилича на танц по ръба на пропаст. Трябва да сме реалисти за тези неща, както казва Логан Деветопръстия.

Логан, който определено не споделя картезианския оптимизъм по отношение на човека (смях). И после?

После счупеният свят се поправя, раните се лекуват, а просвещението продължава – с нова надежда, но с по-малко илюзии. И се натрупва знание. И тъга.

Това ли го очаква новия десен проект?

И това, но и много други неща, които не можем да знаем от сега. Знанието ще дойде с опита, ако, разбира се, хората в него са готови да се учат, както стана дума. Просто тръгвате и започвате да говорите – по възможност на български (смях) – за нещата, в които вярвате и които искате да направите, с някакви хора, които са готови ви изслушат и да споделят мислите и тревогите си с вас. Помагате им да се свържат в група, която след това се свързва с други групи и така, докато възникне жизнена гражданска общност. Важното е разговорът да не спира.

Т.е. скъсяване на “властовото разстояние”.

Да, с уговорката, че властта е в тях, а не във вас. Ако забравите това, Слави Трифонов услужливо ще ви го напомни. За да имате шанс, трябва хората да поискат да ви чуят, а за да има смисъл да ви чуят, трябва първо вие да се научите да ги чувате. Ще се наложи в движение да откривате подходящото съотношение между консерватизъм и прогресизъм, между идеализъм и прагматизъм, между популизъм и реализъм; а също така между затваряне и отваряне, между принципи и компромиси, между пропаганда и просвещение и пр. Едва ли ще е лесно, но ще бъде вълнуващо и ще научите много за обществото и за себе си. Определено си заслужава.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

2490