Какъв според теб е най-големият проблем на България днес? Аз бих го формулирал така: „incapability of concerted action on their own behalf“. Като под „тях“ разбирам „активното гражданство“.

Не съм сигурен, че мога да изведа най-големия, но например липсата на памет - или пък наличието на твърде къса памет - е един от основните проблеми. Отчайващата липса на елементарна култура и възпитание също допринася за апокалиптичната перспектива. А и не на последно място, подсъзнателното мото “има ли смисъл, като няма значение” като че ли ни намира оправдание за всичко.

Преди известно време попаднах отново на част от творенията на Валентин Пламенов, за мен изключителен автор. Починал рано и, уви, бързо забравен. Той има едно произведение - “Живей и помни, че..”, ще си позволя да го цитирам цялото, защото дава пълната „кръвна картина“ и може би посоката за спасение.

“Живей и помни, че...

Човек не се ражда нито подлец, нито герой, нито българин, нито германец, нито французин, нито абдал.

Бебетата и мъртъвците са граждани на света. Бебетата имат бъдеще. Мъртъвците - досиета. Живей и помни, че без тебе България е само една дума. Че Белгия е една песен на Жак Брел. Франция - шансон на Едит Пиаф.

Живей и помни, че за всеки Сталин се намира по един Солженицин. И за всеки Солженицин - Сталин.

Живей и помни, че никой не е вечен и това е най-умното, което Бог някога е измислил.

Живей и помни, че зимата съществува, за да дойде пролетта.

А пролетта - за да ти напомня, че иде зима.

Живей и помни, че ако всяка твоя минута тук и сега няма смисъл, вечността също няма смисъл.

Живей и помни, че ако се стряскаш от всеки кретен на власт, България ще се нарича Кретения. Искаш ли точно така да се казва родината ти?

Живей и помни, че Германия е направена от германците, Франция - от французите, Дания - от датчаните, а това наоколо го правиш ти.

И ако ти не си наред, нищо не е наред.

Ако ти не живееш - няма кой да живее вместо тебе.

Живей и помни, че нищо не е случйно, колкото и да се опитват да ти набият обратното в главата диванетата, които те докараха до просешка тояга.”

Чудесно, аз дори го познавах, изключителен сатирик, имаше нещо волтерианско в него. Но все пак - какво се обърка в т.нар. „преход“? Направи един паралел – как виждаше нещата преди 30 години и как ги виждаш днес?

“Какво се обърка?” Хахахах, като че ли всичко ни е било наред и после нещо се обърка. Дали? Мисленето, възприятията, сетивността и т.н. ни бяха сбъркани още преди това, по много причини - в по-голямата си част вероятно независещи от нас. Страдахме от липса на каквато и да била отговорност, тя в повечето случаи бе просто колективна.

Естетическите ни норми бяха тоталитарно занижени или дори заличени. Боязливият стремеж към индивидуална изява в повечето случаи бе обругаван.

Гледахме на живота на тези отвъд Желязната завеса като даденост. Не че ние сме по-лоши, просто те си нямат комунизъм. (Впрочем едно доста удобно оправдание.)

После като че ли повярвахме, че Земята е кръгла, и се върти, и че може да изгрее слънце и на нашата улица (то понякога огрява и кучия гъз), че в крайна сметка “и ний сме дали нещо на света”.

Само че трябва и сега да дадем - и то не само на света, а и на себе си. Така или иначе, нямаше кой да ни даде. А как да стане, като досега ни даваха? Заплати, награди, почивки, апартаменти. Докато осъзнаем, че всичко зависи от нас - и те минаха 30 демократични години. Но ти всъщност си прав – нещо се обърка.

Обърка се срещата със свободата.

Опияняващото очакване на рога на изобилието и постепенното осъзнаване, че трябва да го пълним.

Самоунищожителното ни лекомислие, че “може и така”, и реалистичното “така не може”.

Изпепеляващото “този ще ни оправи” и катарзисът “този ни еба майката”.

Юлиан Вергов. Снимка: Vslavcheva / wikimedia

Един труизъм, ако позволиш: „Не се занимаваш с политика, но политиката със сигурност се занимава с теб“. Ерго, и ти, като мислещ човек, се позиционираш някъде като политически разбирания. Къде?

Все повече избледнява политическото ми мислене. За съжаление не само локалното, а и по-лошото, в глобален мащаб. Трудно намирам отговори на неистовото желание за оскотяване, перверзните напъни за съсипване на планетата, усърдното обезличаване на национална (не само българска) идентичност.

Съвременник съм на неимоверните усилия за създаването на Европейската общност и тенденцията за неин разпад.

Но въпреки че в днешно време има абсолютна подмяна на идеологията, все пак си оставам дясно ориентиран. Все пак там основно са застъпени понятия като „лична свобода“ и „право на избор“. За мен - от изключително значение.

Какво ти отне проваленият преход? С кои свои убеждения направи компромис през последните десетилетия?

Май най-вече ми отне насладата.

От възможността за съзиданието на непровален преход.

От това да открия какво се крие зад него.

От по-големите възможности.

От промяната в начина на мислене, полети, въжделения и поемането на дъх.

Сега, вместо на кръжим, ние мишкуваме.

Вместо да се изстрелваме, ние се окопаваме.

Вместо да препускаме, ние лазим.

Вместо да дишаме дълбоко, не ни достига въздух.

Вместо да се изпъчим, се навеждаме.

И аз направих компромис с убежденията си (в името на тази твърде модерна вече дума “позитивизъм”), че не всичко е толкова черно, че да не може да се оправи, че ще си дойде на мястото, че ще се получи.

Но не - толкова черно е, колкото е. И трябва да го гледам като такова и да се опитам да го осветля.

Не, не може да се оправи - аз трябва да се опитам да го оправя.

Не, няма да си дойде на мястото, а да се постави на място.

Не, няма да се получи, а да се добие.

А с какво никога не би направил компромис, дори в името на „по-добри дни“?

С навеждането.

Винаги ми е било много трудно. Започва да те боли кръстът, краката, цялото тяло. Пък и някак си е невъзможно да се наведеш с изправена глава. А като не ти е изправена главата, как ще видиш “по-добрите дни”? И в огледалото не можеш наведен да се погледнеш. Даваш и възможност да те изненадат отзад, а това не води до нищо добро.

Но, да речем, навел си се в името на “по-добрите дни”. Неминуемо пак ще се наведеш – естествено, с някое знаменито оправдание тип “в името на”. И като се наведеш няколко пъти - кой знае, може просто да си останеш наведен.

За разлика от „дясната градска прослойка“, която някак си се капсулира в София и големите градове, ти пътуваш много с представления из страната. Какво не разбират десните за българите извън столицата?

Дали не разбират и не осъзнават степента на невъзможност, не мога да преценя. Например степента на почти невъзможната вяра в равенството на възможностите (един от основните десни принципи). Хората все още смятат, че там, в София, е много по-лесно и безпроблемно – някак изконно. Степента на невъзможност за информиране е страшен бич - много малка част от тях ползват интернет като средство за осведомяване.

И още: степента на невъзможност за подмладяване на населението, един от основните фактори за развитие.

Степента на невъзможност да добият ясната представа, че всичко зависи от тях, т.е. да съзнават обществената си значимост.

Всичко това води до безпардонно вихрещия се политически и икономически популизъм именно там; не че в столицата липсва, но поне не в такава степен.

А какво най-много те изненадва или безпокои в по-малките населени места?

Адски ми е любопитен начинът на живот. Живееш в едно голямо семейство. Познаваш всички и всички те познават. И някак си имаш много силна връзка с това.

Преди време бях в сравнително малък провинциален град при приятели. Появи се около 20-годишно момче на изключително луксозен мотор. Оказа се, че е син на известен с възможностите си човек от града. Момчето от няколко години е изпратено да учи в Лондон (ако не ме лъже паметта), но то рязко изявило желание да се прибере и сега си живее в града. И така се чувства добре. Няма желание за друго, иска си там. Макар че, честно казано, възможностите в този регион не са особено големи, а и след 19 ч. по улиците няма никой.

Занимава ме именно тази връзка. И, естествено, коренно противоположното поведение, на което също съм бил свидетел. Борбата да излезеш оттам. Притеснителна за мен е най-вече алиенацията на тези места. Малко като че ли в каданс се случват нещата.

Смяташ ли се за част от „умните и красивите“?

По-добре е да не се смяташ за каквото и да било. Доста често сметките излизат криви. Може и да не е сметнато правилно. Или пък да дойде някой изявен кръчмар. Ако пък се и окаже, че само ти, един друг и още двама смятат така, а всички останали - друго, не е много симпатично. Предпочитам да се рея, сметките не ме привличат много. Освен това, познавам хора, които - субективно погледнато - са умни и много красиви, докато обективно са кръгли тъпанари.

Кой да влиза в политиката и кой трябва да стои далеч от нея? Питам, защото в твоето съсловие има не един и двама, които понякога рязко стават депутати или партийни дейци.

Принципно, би било добре да влизат хора, които не само могат да четат, а и са прочели поне 30-тина книги по собствено желание. Хубаво е, разбира се, да могат и да говорят, макар че, като гледам, това не е от изключително значение. Поне да си зададат въпроса какво искат да направят там. То така и така ще се лапа, ама ей така, нещо да се свърши. Нещо малко, но съществено. Например могат да започнат с вдигане на патардии (не е от особено значение за какво) по клекшопове, оттам да се качват в държавни институции, а пък ако имат късмета и някой полицай да се завърти и да го отнесе, вече нещата ще придобият обществена значимост.

Колкото до съсловието, нормално. Там всеки търси изява.

Трябва ли изкуството да образова, а не просто да забавлява?

Естествено.

Каква според теб е ролята на самообразованието?

Огромна. Ако не искаш да си базисен модел. Пък и само така можеш да се надскочиш. И то със сигурност, без да паднеш. А и растеш - дори само да изпиташ потребност за това, вече е напредък. После пък може да го изтъргуваш, ако не се сещаш какво друго да правиш с него. Винаги има нужда. Ето, връщам се към въпроса ти за политиката, там имат крещяща нужда от него. То пък и адски си личи, веднага се разбира кой се е заиграл в тази посока.

Какво научи от драматурзите, в чиито пиеси играеш? Нали знаеш онази шега на Платонов, че ако нещо ти е кофти, чети или гледай руска драматургия, щот там всички априори са по-зле (смях).

Научих, че винаги може още веднъж.

Да поживеем... да се любим... да раним... да се закопаем... да се родим... да поемем въздух... да се поклоним... да ударим... да се самоубием... да пораснем... да излъжем... да се изложим... да пробваме... да изпростеем...

Какво казваш на дъщеря си (Алена, 20 – б.р.)? В “Le Dieu Du Carnage” на Реза родителите се вдетиняват (смее се).

Много, страшно много си говорим - и то не отсега. И слава Богу. Понякога трудно обяснявам нещата.

А, ето! Трудно й обяснявам НРБ (Народна Република България). Как се обяснява това? Много е тежко. Най-лошото е, че тя ме пита “е, що за тъпотия?” и аз трябва, освен моите и чужди тъпотии, да разяснявам.

А как се обяснява, че не можеш да четеш каквото си искаш, щото не всичко е разрешено, а и просто няма откъде да си го намериш? Не можеш да слушаш, каквото искаш, поради същите причини, да гледаш. Не можеш да пътуваш. Това, което излъчват по телевизията, радиото, пишат във пресата, е на около 90% лицемерна възхвала на едно безумие. До голяма степен е така и в изкуството.

Как се обяснява това? И ако пък все пак си успял да се сдобиеш с желаното четиво, с лелеяната музика, филм или дори да слушаш някаква радиостанция, можеш да бъдеш заключен за това.

Как се обяснява?

Че се кланяш на истински и живи мумии.

Че висиш като сопол пред бюста на някой пияница, уж дал живота си за свободата ти, която така или иначе я няма.

Че гениални класици във всякакви области въобще не се изучават, а ако случайно са споменати, историята е променена до неузнаваемост.

Че, в материален аспект, не можеш да сдобиеш почти с нищо, а изборът е нищожен.

В същото време личните ми глупотевини, сътворени през годините, ми помагат да й покажа възможностите за падение, и тя да има своите варианти за избор.

Хайде и Чехов, къде без Чехов: „Дело не в пессимизме и не в оптимизме, а в том, что у девяноста девяти из ста нет ума“. По моему, той сякаш описва днешното наше общество – вид постмодерен контранаратив век и нещо. Коментирай.

Факт. И бяха положени и продължават да се полагат доста усилия в тази посока. Един вид, търсен ефект. Работеща формула.

Защо в България не се учи актьорско майсторство специално за кино и как това се отразява на качеството на продукциите?

Нямам представа. Вероятно защото киното е на издихания и не си струва. Или пък е много модерно да се взимат хора, които изобщо не са учили актьорско майсторство. Не знам.

Всъщност, актьорската дейност в киното, както подсказваш, доста се различава от тази в театъра. Битува едно за мен невярно твърдение, че в киното е по-лесно. Там си имал право на дубли, нещата не били на живо и т.н.

Ами, “по-лесно” няма. Нито в театъра, нито в киното, просто са разновидни.

В театъра репетираш дълго време едно нещо, докато в наши дни в киното нямаш такава възможност.

В театъра играеш представление от А до Я. В киното, днес снимаш сцени З, Б, Ю, утре Г, М, Щ, после Ф и т.н. Във всеки един от тези снимачни дни, ти (не режисьорът, а ти) трябва да си абсолютно наясно къде се намираш в историята, какво си правил вчера и какво ще правиш утре. Т.е. снима се разбъркано и трябва да си 6.

И прочее.

Дублите, които толкова споменават като спасителен пристан, отдавна не са такива. Както ми се случи преди години в един български филм, когато още се снимаше на кинолента. Казаха ми: “Направи го от един дубъл, че няма лента за втори.” А в наши дни, дори да не е на лента, никога не знаеш кой точно дубъл ще оставят на монтажа. Така че е важно във всеки дубъл да си изключителен, колкото и да са те на брой. Освен всичко друго, функцията на актьора би трябвало да е на творец, а не просто на изпълнител. Какво например можеш да сътвориш повече за героя си или ситуацията при определена крупност. А ако не знаеш какво е „крупност“? Какво вижда от теб камерата?

Но да, прав си, това обучение е от изключително значение.

Трябва ли един артист у нас, освен талант, да има и бизнес нюх, за да просперира? Аз, впрочем, съм привърженик на вашия подход (на „Трите мечки“) – вие сте пример за вид предприемачество в културата, в противовес на всекидневните писъци как държавата ни дължи „културно развитие“.

Е, да. Все пак сме в 21-век, нормално. Пък и ако щеш, яко си е ти самият да създадеш нещо от начало до край. А и не е кой знае колко сложно. Много зор е, но не е сложно. И то не с държавни средства. Въпросът е да чакаш или да не чакаш.

В новия бюджет са отделени едва 0,4% за култура. Отдавна настоявам, че този процент трябва да бъде поне 1,5 и да расте. Коментирай.

Няма какво да се коментира. То е абсолютно ясно, че трябва да е ПОНЕ толкова.

Представи си, че ставаш министър на културата (за целите на разговора). Какво правиш в първите сто дни?

Няма да успея да изкарам 100, ще ме застрелят някъде на 33-тия.

Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.