Иван Кръстев: Корона-кризата и краят на бъдещето като категория на въображението

Ивайло Цветков
18 май 2020 в 09:25 | 28208 |0

Очевидно в момента човечеството преживява нещо като трансформация в нова парадигма. Би ли коментирал големия въпрос ще се върнем ли към потребителския императив, или пък това е шанс да се „вразумим“ по просвещенскому?

COVID-19 е най-големият социален експеримент, който ще се случи в нашия живот. Ние живеем като в научно-фантастичен роман. Изведнъж нашите очевидности се счупиха и колективната ни представа за това какво е възможно и какво е невъзможно се промени драстично. Днес можем да си представим всичко, защото сме обсадени от нещо, смятано преди за невъобразимо. Изведнъж сме способни да си представим, че е възможно Съединените щати да национализират здравната си система, Китай да изпревари САЩ като най-значимата световна сила, руският президент Владимир Путин да изгуби властта, а Европейският съюз да се разпадне или да стане „Съединени европейски щати“. Радикализация на въображението е първият ефект от пандемията. Това, че самолетите останаха на земята, а големите компании спряха производствените си линии, кара екоактивистите да повярват, че мечтите им за свят с ниски въглеродни емисии са постижими. Това, че границите между държавите-членки на ЕС са затворени, кара десните популисти да се надяват, че те може никога да не бъдат отворени. Но в същото време COVID-19 ни позволява да си представим напълно различен свят, кара ни да тъгуваме по света, който сме загубили. Ние сме заразени с вируса на носталгията. И въпросът е колко дълго ще се запази споменът за този безпрецедентен социален експеримент? Възможно ли е само след няколко години да го помним като някаква колективна халюцинация, предизвикана от „недостиг на пространство, компенсиран от излишък на време“, както описва живота на затворника поетът Йосиф Бродски, и както всички ние преживяхме седмиците на карантина?

Като каза Бродски, си спомних още нещо подходящо – „Как жаль, что тем, чем стало для меня твоё существование, не стало моё существованье для тебя.“ (смях)

Да. Но забележи: исторически големите епидемии преобръщат света, както го правят войните и революциите, обаче те не се запечатват в колективната ни памет по същия начин. Ние помним войните и революциите, но забравяме епидемиите. Испанският грип е бил най-трагичното събитие през ХХ-и век, но вече е почти забравен. Между първия регистриран случай на 4 март 1918 и последния през март 1920 пандемията ликвидира между 50 и 100 милиона души. По брой на човешки жертви от едно-единствено събитие тя задминава и Първата световна война (17 милиона загинали), и Втората световна война (60 милиона загинали), и може би е отнела живота на толкова хора, колкото двете войни заедно. Но през 2017 WorldCat, най-големият библиотечен каталог в света, съдържа приблизително 80 000 книги за Първата световна война (на повече от 40 езика), но едва 400 за испанския грип (на 5 езика). Епидемията се отличава от войната по същото, по което модернистичното литературно произведение от класическия роман: липсва ясен сюжет. Нашата неспособност или може би нашето нежелание да помним епидемиите вероятно се дължи и на принципното възмущение от неоправданата смърт и страдание.

Моето усещане е, че светът ще се промени, но не защото шокът от пандемията ще ни накара да променим живота си, а защото няма да е възможно да се върнем в света от вчера. Ние ще пътуваме много по-малко, но не защото сме преосмислили ценностите си, а защото цените на самолетните билети ще бъдат много по-високи.

Иван Кръстев

И в този смисъл – преди три десетилетия сякаш имаше някаква споделена мечта за либерално-демократично бъдеще. Не само Фукуяма – говоря и за хайдегеровия Angst, за самото „безпокойство от бъдещето“. Предстои ли ни цивилизационен shift?

Иван Кулеков е прав, че това, което ни остана от бъдещето, е утайката на дъното на чашата за кафе. Когато Фукуяма оповести края на историята, идеята за бъдещето от категория на времето се превърна в категория на пространството. Бъдещето на Източна Европа беше Западна Европа. Ние можехме да посетим бъдещето или дори да се преместим да живеем в него. Но изчезването на бъдещето като категория на въображението създаде свят, в който мнозинството от хората изживяват криза на смисъла. В материален план човечеството живее по-добре и по-дълго, откогато и да било преди, но живеем в свят, в който няма за какво да умрем. И понеже няма идеи, за които сме готови да умрем, ние живеем така като че ли никога няма да умрем. Парадоксът на COVID-19 е, че той е особено опасен за най-възрастните хора, но това вместо да ни успокоява (“поне не убива децата“) ни напряга още повече, именно защото разрушава илюзията за нашето „безсмъртие“.

Да, смъртта внезапно скъси „властовото разстояние“ и стана реалистична, като в картина на стария Брьогел. Но: възможно ли е скоро идеологиите отново да надделеят, и тогава какво ще е разделението?

Класическите идеологии останаха в ХХ-и в. СССР не просто искаше да господства, а да преобрази света по свой образ и подобие. Същото е вярно и за западния либерализъм. Те са продукт на Просвещението и в този смисъл са педагогически проекти, които искат да създадат ново общество и нов човек. Днес за Китай е достатъчно да господства в света, без да е необходимо всички да подражават на Китай. По същия начин модерните технологии за социален контрол позволяват на правителствата да управляват, без да е необходимо да предлагат някаква сплотяваща визия за бъдеще.

Попадаме ли вече изцяло във „вертикалната идеология“ тип „горе и долу“, за сметка на „хоризонталното“ ляво-дясно?

По-скоро делението е „вън“ и „вътре“ – тези, които живеят в защитената крепост и онези, които са извън стените на крепостта.

Кой е най-големият ни български провал в последните три десетилетия? Липсата на ясно формулирани политически убеждения? Липсата на разбиране какво означават самите им дефиниции? Липсата на стратегическо мислене?

Ние не случихме „1989-та“, тя ни се случи и затова през всичките тези години ние приличахме на пътника, който пристига на гарата в последния момент и който, дори когато е успял в последния момент да скочи на стълбите на потеглящия влак, продължава да живее със страха, че се е качил на грешния влак и че пътува в грешната посока. В момента, в който се появи възможността за избор, ние просто се разбягахме, не само в прекия, но и в преносния смисъл - за 30 години не се появи какъвто и да било проект, който да ангажира достатъчно много хора.

Защо Чехия е в платоновското привидно „да“, а ние все „не“? Включително руската трактовка, според която Чехия 1938 е „да“, а 1968 „не“ (смее се).

Ние непрестанно се държим като жертва. В този контекст, паралелите между България и Сърбия са изключително интересни. Сърбия също се изживява като жертва, но в същото време сърбите са мобилизирали цялата си енергия в една театрална суверенност. Политическите лидери в Белград непрестанно настояват, че всичко което правят, е тяхно суверенно решение, дори когато е пределно ясно, че това не е така. Когато Вашингтон, Брюксел или Москва натискат Сърбия да вземе определено решение, позата на Белград е „ние го правим, защото ние така искаме“ (макар че не искат това). Ние пък сме в другата крайност - каквото и да правим, различни български правителства през годините ни убеждават, че вземат едно или друго решение, защото някой отвън ни натиска за това (дори когато никой не ни натиска за нищо). В този смисъл позицията, която сме избрали, е на театрална не-суверенност. И двете позиции ми се виждат развращаващи със своята театралност. Надявам се тази криза да не препотвърди националната ни философия, която прочетох наскоро: “Животът е като стълба в курник – къса и насрана“ (смях).

Исторически, и донякъде опростено, твърде често се повтаря следният модел: кризата идва, хората страдат неимоверно и ги обхваща истински страх, идва спасителят и оправя нещата, но после му харесва да е на власт и лека-полека я завзема категорично. А хората го оставят, защото ги е страх от по-лошото, което помнят. Икономически разбираемо. Но имайки предвид цялата човешка история и познания, защо продължаваме да позволяваме именно това да се случва? И няма ли по-удачен начин за управление на човешкия Angst от тоталитарната власт?

Страхът е много силна емоция. В масовата представа именно заради страха популистите идват на власт. Ето защо не бива да ни учудва убеждението на много хора, че десните популисти ще бъдат най-облагодетелствани от кризата с COVID-19. Кое обаче е по-доброто обяснение за надигането на популизма през последното десетилетие – страхът или тревожността?

Чудесно. Страхът има обект, тревожността (anxiety) – не, тя e дифузно състояние.

Точно. Психолозите са на мнение, че страхът и тревожността са родствени – и двете са свързани с усещането за опасност. Но освен това подчертават, че страхът е реакция на конкретна и видима опасност – например, страх от зараза със смъртоносна болест. За разлика от него тревожността е тъкмо дифузно, както казваш, нефокусирано и лишено от конкретен обект убеждение, свързано с нечие бъдеще. Хората се тревожат, че животът на децата им ще бъде по-лош от техния собствен. Че мигрантите ще ги изместят. Тревожи ги надвисналият климатичен апокалипсис или вероятността от извънземно нашествие. Тревожните хора са и гневни, но за разлика от тях уплашените не могат да си позволят лукса на гнева, защото са прекалено погълнати от усилието да оцелеят. Популистите умело използват гнева на тревожните. Хората, обзети от тревожност, имат различно поведение от онези, които изпитват страх. Все по-обемна литература от областта на социалната психология утвърждава, че в условия на страх „хората развиват повишено внимание и осъзнатост на ограниченията върху свободата на действие и превръщат в своя главна цел желанието за възстановяване на по-висока степен на кохерентност и сигурност“. В своите мемоари германският литературен критик Марсел Райх-Раницки признава, че макар да е прекарал в четене голяма част от месеците във варшавското гето през Втората световна война, нито веднъж не е избрал да чете роман - от страх, че ако го започне, ще умре, преди да стигне до края.

Когато приключи най-тежкият стадий на сегашната криза и хората престанат да се страхуват за живота си, ще се върне гневът, а политиците популисти като Марин льо Пен или Матео Салвини най-вероятно отново ще наберат популярност. В момента обаче силата на страха, породен от коронавируса, обяснява защо побеждава правителствената, а не популистката риторика. На този етап на кризата популистите са големите губещи. Вместо да потърсят кой да стане изразител на тяхното чувство за безизходност, уплашените хора търсят кой да ги защити.

Как да вменим critical thinking в „робска“ (или по-скоро „подчинена“, по Ясперс) среда?

Идеята за „критично мислене“ не е това, което беше. Преди 30 години, когато говореха за критическо мислене, интелектуалците се бореха срещу готовността на хората да вярват безкритично на това, което им казва властта. Днес големият враг на критичното мислене и таблоидния разум е готовността да се прегърне която и да е конспиративна теория. Днес предизвикателството е да убедиш хората да вярват в каквото и да е. Тоталитаризмът е заменен от култура на тотално недоверие.

Завръща ли се „експертът“, with a vengeance? Или пък не? Вече с един туит можеш да унищожиш стотици години научен труд, да не говорим за това, че вече никой от нищо не разбира, защото всички разбират от всичко.

Проблемът на всеки експерт е, че той знае ограниченията на своето знание. В това е неговата сила, но и неговата слабост. Това особено силно се чувства в тази криза. Когато става дума за тяхното здраве, хората са много по-склонни да вярват на експерти, отколкото когато става дума за икономика или политика. Хората искат от експертите да говорят с един глас. Но това е нещото, което експертите не могат и не трябва да правят. Науката работи именно защото учените спорят помежду си. Но в масовото съзнание липсата на консенсус е знак за слабост или за служене на икономически или политически интереси.

Наскоро четох нещо много приятно от теб - че няма как в момента да обясним какво ще стане след коронавируса, защото това е все едно да обясним следвоенния свят, преди да е ясно кой е победител във войната. „Нарисувай“ света след този форсмажор, моля.

Размишлявайки над евентуалните промени, които COVID-19 може да породи, си спомних едно изречение от „Абсурдни романи“ на Стивън Лийкок: „Лорд Роналд не каза нищо, изхвърча от стаята, метна се на коня си и запрепуска като обезумял във всички посоки“. Светът ще се промени, но посоката на промяната ще е разнопосочна. И затова прогнозите ни са по-неблагонадеждни дори от бързите тестове за коронавирус в началото на пандемията.

COVID-19 е глобална криза в най-буквалния смисъл на думата. Световната продоволствена програма на Обединените нации предупреждава, че броят на хората, изправени пред остър недостиг на храни и глад, може да се удвои до края на 2020 и да достигне 265 милиона души. Възможно е да станем свидетели на вълна от политически и военни конфликти. Трябва да очакваме нови миграционни вълни. Но най-голямата промяна е очертаващият се тотален сблъсък между САЩ и Китай. В този контекст, две тенденции ми се виждат стратегически важни - едната е тенденцията на регионализация, а другата е тенденцията на геополитическа поляризация, породена от нарастващото съперничество тъкмо между САЩ и Китай.

Кой и какъв ще е новият елит и каква трябва да е неговата роля?

Политиката не е като изкуството. В изкуството „привичното възприемане убива“, както твърди руският литературовед от ХХ-ти в. Виктор Шкловски. „Автоматизацията изяжда нещата, дрехите, мебелите, жените и страха от войната.“ Шкловски е убеден, че едно произведение на изкуството е способно да накара познатото да изглежда непознато, да ни принуди да го видим с нови очи. Политиката действа по обратния начин: тя ни задължава да приемем непознатото за познато. Изкуството ни кара да видим обикновеното като необикновено, докато политиката банализира изключителното.

Хайде пак да допълня, с твое позволение. Виктор Борисович ни съобщава и следното – „в истории искусства нет исчезающих форм и нет чистых повторений. Старое возвращается новым для того, чтобы новое выразить. Старое бросает на новое цветную, часто ироническую тень.“ За тази „иронична сянка“ върху бъдещето ли говорим?

Донякъде да. В този контекст COVID-19 принуждава политиците да се откажат от своя обичаен начин на действие. За да мобилизират общественото мнение, те са принудени да настояват, че кризата е безпрецедентна дори в държави, където броят на заразените и починалите за момента е много нисък (като в България). В същото време, за да убедят хората, че политиците са способни да намерят решение на кризата в многобройните ѝ измерения, правителствата са склонни да представят COVID-19 като едновременно второ пришествие на трите предходни кризи, разтърсили Стария континент през последното десетилетие: тероризмът, финансовата криза и кризата с бежанците.

Голямото предизвикателство пред елитите е как да примирят двете части на своето послание – или, казано с други думи, ако наистина светът вече не е същият, защо единственото нещо, което сме готови да променим, са бюджетните разходи?

Завършена в началото на май 2020, книгата на Иван Кръстев “Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа” излиза на български eзик от издателство “Обсидиан“ на 28 май и на още 18 езика през юни.

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали