Какви са проблемите на съвременна Русия, Иван Александрович? Ние, българите, винаги се отнасяме към нея крайно сериозно: Русия – това са поне Пушкин, Толстой, Чехов. И като споменах Чехов: мисля, че Чеховският Лопахин сякаш олицетворява съвременна прогресивна Русия – човек, който с цялото си съществуване, с постъпките си (понякога безпощадни и страшни) и с цялата си страст се опитва да изтръгне, да унищожи робското в себе си.

На въпроса за проблемите на Русия не може да се отговори накратко, въпросът е твърде общ. “Руският проблем” е проблем на общото световно развитие. А колкото до Лопахин, едно важно наблюдение: в пиесата той е показан като човек на „новата формация”, неспособен да съчувства – липсва му деликатност, неспособен е да съзре и усети болката на Раневская, не може да я разбере. Не схваща защо така упорито са се хванали за някаква си градина. Той е рационален, а Раневская е много чувствена и ирационална. Но все пак Чехов е на страната на Раневская - тъкмо защото тя е чувствена. А Лопахин не е. Това е пиеса за настъпваща нова епоха, ново време – в което няма място за такива като Раневская и нейния кръг. Но те все още са живи, искат да живеят. И как да живеят в свят, в който тяхното време вече е отминало?

Още нещо: Лопахин е опиянен от триумфа си. Той е купил имението, ще го изтрие от лицето на земята и ще построи там новия живот, в който сляпо вярва. И той “сделал так, как считал нужным, и сделал это по своему”. Можем ли тук да направим паралел с Путин?

Не е възможно сравнение между Лопахин и Путин. Защото Путин е в съвсем друго време, с други проблеми, и главно – с друга основна тема. Путин е патриот. Носител на руската национална идея. И е човек със западен стил. Руски патриот от западен тип. Той не е толкова бизнесмен, колкото геополитик, участник в голямата геополитическа игра. И времето е съвсем друго, и темата в днешния свят не е онази при Чехов. Темата на Чехов е поколението на хората, които не се вписват в новия, все още ненастъпил световен ред. Тогава този нов световен ред само е надвиснал. Антон Павлович не доживява Първата световна и Октомврийската революция - той ги предчувства. А днес темата е съвсем друга – новият световен ред е реалност. Той се нарича „глобализация”. И основната нова тема е как хората с различна култура, с различни ценности, да живеят в един общ свят, създаден от глобализацията и технологиите? Как ние, толкова различни, да живеем в един твърде стеснен от технологиите свят? Това е темата. И с това, разбира се, вече се занимава не Чехов, а съвременното изкуство.

Аз пък мисля, че трагедията на Лопахин, а може би и на съвременна Русия, е в катастрофалната самозаблуда за величие, в “нечуването на шепота на Господ в сърцето си”, ако си послужа с ваш израз. Защото никакъв нов живот, разбира се, няма да има. Но как мислите: руският човек има ли проблем с паметта?

Руският човек е абстракция. Няма руски или български хора. Има Homo Sapiens, който преди триста хиляди години е тръгнал от Африка и се е разселил по цялото земно кълбо. И сега той си е все същият единствен вид човек, но обусловен от различни култури и ментални ценности. Ако искате да попитате защо до ден-днешен в Русия са възможни портрети на Сталин и тялото на Ленин да лежи в центъра на Москва, то причината тук не е в „руската менталност” и в липсата на памет, а в т. нар. „етноцентрично съзнание”. Руският човек (и тук е много важно, че понятието, с което си служим, е "российский", а не "русский", защото Русия е многонационална страна – б.а.) няма почва под краката си, той няма обща идея, която да завладее съзнанието му, за да се почувства той част от нещо общо, част от някаква цялост. Западният хуманизъм все още е непонятен за по-голямата част от руското общество и затова хората в Русия имат нужда от една обща обединителна идея. А властта, на свой ред, има нужда от някакъв механизъм за управлението на страна с население 140 милиона души. Тъкмо за такава идея беше обявен руският патриотизъм. Т.е. изкуствено породена любов към собствената история, каквато и да е била тя, към собствената култура, която - въпреки тоталитарното управление на комунистическия режим - процъфтяваше. Днес дори най-пламенните патриоти и идеолози на така наречения "русский путь" превъзнасят Бродски и Солженицин, смятайки ги за лидери на руската култура. В днешна Русия и Сталин, и Николай II, и Пушкин, и Солженицин, и Тарковски са сред най-ярките лидери в руската история и култура - и са признати за такива. Разбира се, всички те са част от руската култура, част от историята, част от "руския път". С грешките и несполуките, с греховете и страшните престъпления - но това е Русия и нейният "особен" път. Тази "особеност" е необходима на Русия, за да продължава да се смята за важна геополитическа империя, способна да противостои на западния "англосаксонски" свят; да противостои и на света на Лопахин, ако щете, който - без да му мигне окото - ще изсече с брадва красотата, стига да му предложат добри пари. И тук може би има прилика с темата на Чехов, както казвате, само че различното сега е, че днес героите на Русия не са интелигенцията, а силните патриоти, надигнали се в защита на "славянския духовен път". Дали съм съгласен с тази позиция? Разбира се, аз виждам света по съвсем друг начин. Привърженик съм на теорията за еволюцията и на интегралния подход към реалността. Но в същото време разбирам тази позиция. Тя ми е ясна. И смятам, че тя е диагноза. А само след правилно поставена диагноза може да се започне правилно лечение.

Продължава на стр. 2