Първата част на интервюто можете да прочетете тук, а втората част - тук. 

Гражданският контрол или поне опитът за нещо подобно: има ли някакъв шанс у нас? Без значение дали произлиза от “строго” градско-антропологична среда, или пък е свързан с тематичен протест на самоорганизирани/браншови низини.

Демокрация без граждани е като кошер без пчели. Пуст дървен сандък, в който хазяйничат самонастанили се насекоми, паяци, понякога и по-едри твари. Гражданският контрол, това са избори, сигнали, сезирания на институции, медии, петиции, протести. Взаимният контрол на враждуващите групи в бизнеса или политиката - дори когато е осъществен чрез инструментализирани граждани - пак е част от механизма на демокрацията. Хората не са ангели, но е добре да заявяват гласа си.

Но въпросът е, че България е в гражданска летаргия.

Затова са видими само добре финансираните граждански организации. Повечето от чужбина, някои от бизнеса. Останалите рядко заявяват себе си. Когато се завърна в България, след дълги години емиграция, Стефан Груев – авторът на “Корона от тръни”, журналист с международен мащаб и кариера - каза, че душата на българина се променила. Той вероятно го отдаваше на комунизма, но според мен психиката на българина окончателно се сломи в пост-комунизма. Комунизмът, впрочем, е драматична, но малка историческа скоба (45 години). Военният комунизъм е кръвопролитен, но още по-кратък (11-12 години). Скоба в живота на много нации, но само в сега България забелязваме подобен катастрофален срив – демографски, духовен, икономически и психологически. Дори Камбоджа след Пол Пот се изправи на крака. Голяма загадка за мен е защо тъкмо сега и защо тъкмо българите рухнаха толкова драматично.

С дребно уточнение: тази “малка историческа скоба” сякаш смеси платоновите – и отчасти по-късните хегелови - идеи за безсмъртна и смъртна душа в едно. Това, по моему, е едно от най-големите престъпления на комунизма, макар и напълно “скрито”, тип философско-антропологично, на фона на видимите.

Но остава въпросът защо нашият народ загуби посоката, волята си, у мнозина дори желанието за живот, защо готви децата си за емиграция и го заявява като нещо подразбиращо се. Поразени сме от епидемичен фатализъм.

А може би цялата тази днешна травма е следствие от - да я наречем - серията от провали в най-новата ни история? Като, забележи, съм съгласен, че комунизмът е само етап – макар и ключов - от въпросната серия. И уж освободен от комунизма, плебсът така и не откри ново упование, а – фигуративно казано - трагично “носталгира” по кравето сирене от 2,40.

Бих казал, че елитът е много по-поразен от народа. Гузен е, защото осребри слабостта, лековерието и пороците на средния българин. Преджоби го, зоби го с демагогия, а го коментира и третира с безпощадно високомерие. Народът в нито един момент не се пребори за съдбините си. Употребиха го като масовка, но веднъж домогнали се до властта, новооглашените елити от всички партии му обръщаха гръб. Българите сме способни на добро, но нямаме съпротивителни сили срещу злото. Това ми се струва определяща национална слабост, уникална за България: почти хипноза пред злото. Способни сме да се примирим и с най-бруталното безобразие. „Подемос“ се роди от бунта на испанците срещу колекторските фирми, които гонеха от жилищата им неизрядните платци. Кризата спусна ипотеките като гилотини върху главите им, но хората правеха живи вериги пред жилищата. Трудно е да си представим такава реакция у нас. И още: във всяко село има местен тартор, който често е полуграмотен, може дори да не е бабаит, може да е почти сам, но подчинява всички с наглост и безпощадност. Така е във всяко множество от българи. Профилът „наглец“ властва в повечето колективи. Струва ми се, че българите сме готови да преглътнем по-големи количества зло, отколкото някой друг. Да застанеш на пътя му у нас е почти жертвен акт, защото знаеш, че не бива да разчиташ на особена солидарност от никого. Тази неспособност за съпротива срещу злото е може би най-фаталният народопсихологически недостатък. Разбира се, всяко обобщение е условно, но народопсихологията почива на обобщения.

Как бихме могли да воюваме с този недостатък? Като изключим бързото психологическо предписание - първо да минем през самопризнание на недостатъка. Но въпросът е какво става нататък.

Смиреното покаяние също не ни е свойствено. Самозалъгваме се. Кога с фанфарен партриотизъм, кога със спортни успехи и с олимпиади по математика, кога с показно самоунижение и с изречения от типа “тая държава”, но и в двата случая експортираме проблема извън себе си. Гордеем се заради някого, за чийто успехи нямаме принос и кълнем някого за своите провали. Рядко осмисляме отговорността си.

Имаме чуден пример - Григор Димитров. Значи, когато на някакъв осминафинал Григор Димитров бие някой от големите, средният българин се провиква, “аааа, България на пет морета”; а когато на другия ден падне от, примерно, 45-ия в листата, средният озверява и се почва, “тоя каун за нищо не става”. Да не говорим за отношението към личния живот на този забележителен спортист.

Да. В България играем с “осанна” и “разпни го”, както с “тука има, тука нема” (смях). Никаква милост към падналия.

Да позадълбаем: в някаква степен хипнозата пред злото, за която справедливо говориш, сигурно може да се проследи до византийския вертикал на източна власт. Т.е. историята и дори генетичната ти памет те учи, че по тези земи няма много накъде да мърдаш. Оттук - липсата на гражданско начало в умствения софтуер, да не почвам и за организиращия принцип.

Не бива да надценяваме нашата религиозност. Според мен никога масовият българин не е бил дълбоко импрегниран от християнската етика. У нас вярата също като свободата (1878), демокрацията (1989) или евроатлантизма (след 2000-та) са спуснати отгоре, с политическо решение на върха (864). Вярата не тръгва от малки християнски общности. Нещо повече, сблъсква се с въстание през 866. Разбира се, обществото ни е било по-почтено и етично във възрожденски времена, структурирано от някакъв патриархален порядък. След това той е ерозирал. Комунизмът окончателно е пренаписал обществената етика и така нататък, но не мисля, че религиозната червена нишка е определяща.

Това ме занимава от малък – че тук няма същинска вяра; в най-добрия случай, религията е част от някаква пост-соц културна рамка. Българското “do, ut des”: аз Ти давам 80 стотинки за свещи, целувам стъклото върху иконата на майка Ти и се кръстя на заден ход, като си тръгвам от храма, а Ти, който Си на небето, ми дължиш късмет в метафизичното. Ама точно късмет, плюс “да сме живи и здрави” - не проникновение или просветление.

Уви, това до голяма степен е истина. Не знам, нещо се случи, някаква историческа умора ли застигна нашия доста стар народ, или нещо вътрешно го корумпира? Горделивостта, впрочем, е изключително изявен национален порок. Тлее у всеки по света, но у нас, българите, лумва по-често. Ние установяваме отношения на горделивост по всякакъв повод. Дори работните отношения между клиент и продавачка, клиент и таксиджия, винаги са отношения на горделивост. “Кой си ти, бе”? У нас много сервитьори обслужват така, че да се почувстваш неудобно, едва ли не ощастливен, че си бил забелязан и обслужен. Те продават своята горделивост, а не своята стока. А горделивостта е колосален грях.

Те, седемте, не са класирани по важност. (смях)

Да, но горделивостта може да отрови всичко. Може да отрови семейните отношения, да постави цял един живот в неправилен лад, да съсипе приятелски връзки. Във всеки порок има и горделивост. Тя е универсалната поддправка в кухнята на порока. В убийството от афект присъства горделивост, липса на смирение. Алчността често е горделивост, защото искаш да имаш повече, да изпъкнеш, да стъпиш върху нечий врат. Смирението е националният лек – горделивостта се лекува със смирение. Но да се гмурнем отново в политическата тиня: виж с каква лекота в България получиха индулгенция бивши ченгета, които обърнаха сакото си с хастара навън. Днес те са рупори включително на така наречената демократична десница. Минават за елит. Веднъж водих подобен разговор: питах, ако действително пледираме за лустрация, за пречистване, защо такива хора намират толкова лесна индулгенция в кръгове, които твърдят, че са носители на демокрацията? Били се “променили”, отговориха ми. Значи, представи си колко плитка, снизходителна и пошла е етичната преценка на тези хора, щом не разбират, че старият грях се лекува единствено със смирение. Те приемат осребреното „преображение“ за пречистване и клакьорстват на „преродените“ доносници.

Смирение-шмирение, дрън-дрън (смях). В 99% от случаите става дума за обикновена целесъобразност. Но тя си има дълбоко културологично обяснение - липса на Ренесанс, протестантски опит, религиозни войни, Просвещение, модернизъм, постмодернизъм и т.н. Ерго, средният българин през 2016 мисли света през простия вертикален властови модел, за който споменах – и, като защитна реакция, етап на културно развитие и антропологически опит, не се различава много от чорбаджи Марко.

Честно казано, е далеч от добродетелите на чорбаджи Марко. По-скоро разпиля натрупаното от него: бащинията, но и етичния му опит, защото бе развратен от лесните пари в зората на прехода. Първородният грях на новия български капитализъм беше раздаването на парите в началото на 90-те. Нямаше „първоначално натрупване“, а изначално разпределение, което назначи първия набор милионери. Повечето вече изчезнаха, но самият акт деморализира хората. Инак сме все във вертикални конструкции, да. Султан, цар, генсек. Демокрацията ни обърка. Последните 25 години бяха океан от огорчение, в който чувствителните и почтените се издавиха. Преглътнахме всевъзможни унижения: две банкови кризи, мутрификация, управляваха ни полудидиоти.

Че и цели идиоти.

(смях) О, да! Не един!

Възможно ли е да има свобода и равенство едновременно? Ама наистина, а не някаква пожелателна “якобинска” измислица?

Свободата и равенството са недостижими хоризонти - абсолютни категории, непостижими в една грандиозна, хаотична и многообразна система, каквато е обществото. Но осъзнаването на невъзможния абсолют не значи, че трябва да приемем за нормални безправието и неравенството, каквито наблюдаваме сега. Те вече са в уродливи пропорции в България, че и навсякъде другаде. Неолибералното неравенство. Когато неколцина могат буквално да изядат планетата, докато останалите се гъчкат като мигранти на надуваема лодка.

Говорех за два различни – и, по моему, непостижими - “системни модели”. Условно, ако свободата я разбираме като “laissez-faire”, а равенството - като път към преразпределение.

Всичко е въпрос на баланс. Всеки от двата абсолюта вече бе разигран като сценарий. Опитът за егалитаристки общества доведе - в крайната си форма - до Северна Корея и Камбоджа от 70-те. Знаеш, че във всички претендиращи за егалитаризъм общества, възникват много строги касти - независимо от официалната идеология. Привилегиите се възпроизвеждат, те не могат да бъдат преодолени. А що се отнася до свободата в крайната й форма, наблюдаваме я в момента. Ето, скандалът “Panama papers” - това е узаконеното право на богатия и хищния да не носи обществени отговорности.

Аха, но законът никъде не задължава никого да “преразпределя” богатство – освен може би при режими като на Каримов (смях). Но сериозно: дори датчаните, вид царе на социалните придобивки, не смеят да пипат в офшорките, а се концентрират върху апетитни данъчни облекчения за местния бизнес. И той им отвръща с един вид любов.

Виж, офшорките си остават узаконен грабеж. Начин хищният да не носи обществени отговорности. С което той лишава всички, включително собствените си работници, от лептата им. Всички сме в една система. Служителите му работят за него, вероятно и той работи за тях на своето ниво, но той има правото и възможностите да скъта спечеленото другаде и да не носи обществени отговорности. Това е израждане. Това е свободата в крайната й форма. Всевластието на парите.

Старата тема за “предателството на елитите”?

Да, без значение на политическия цвят и без значение на географското местоположение - ако изключим няколко острова на солидарност и осъзнатост като Скандинавия и няколко общества в Далечния Изток, примерно Япония и Южна Корея. Навсякъде другаде забелязваме израждане. Днес богатият може да си купи всичко. Може да си плати правосъдие а ла карт, да се надява на квазибезсмъртие, да се обърне към криомедицината и да замразява тялото си, в очакване бъдната наука да му осигури възкресение. В България можеш спокойно да убиеш някого, без въобще да имаш притеснения от правосъдието, а сетне да махаш по Скайп на сутрешните блокове. „Гишето за индулгенции“ в съдебната власт е денонощно отворено. Днес обществената етика е много по-извратена, отколкото беше преди 30 години, когато конкуренцията на двата модела при Студената война принуждаваше елитите от двете страни към някакво, ако щеш фасадно, благоприличие. И не само елитите, но и гражданството. В България държавата е силна, но не защото регулира, а защото държи контрола. Да регулираш означава да въведеш правила, според които да се развива бизнесът. Формално такива има въведени, но не по тях се води играта. Тя зависи от политическите контакти и това, което наричаме “задкулисие”. Затова не бива да кълнем „държавата”, както правят Институтът за пазарна икономика и прочие наемници на новия ред, които й вменяват вината за сегашното положение. Това е манипулативен патос. Държавата прилича на “Републиката” на Оноре Домие, само дето в гърдите й са се впили повече от две кърмачета.

Все така са си две, и си седят в Мюзе Д’Орсе.

(смях) Разбираш ме: държавата се превърна в свръхучастник в икономическия живот. Всяка политическа власт се страхува да въведе прекалено ясни правила, от страх да не падне тяхна жертва. Създадохме среда, която отказва чуждия бизнес. И той загуби интерес. Останаха два източника на финансиране: държавата и еврофондовете. А еврофондовете са порочни като система още в основата си, не само в българската си “редакция”.

Впрочем нашият приятел, средният българин, си мисли, че еврофондовете са вид “коледни” подаръци за нацията. А това просто не е вярно.

Точно. Системата е изградена така, че често изисква съфинансиране. Това е система тип “пари при пари отиват”. Една каста от бюрократи и консултанти паразитира върху крайно усложнената бюрократична процедура за домогване до еврофондове - и това изхвърля от играта всеки добросъвестен самодеец. Във всяко село има някой грамотен и всеотдаен скотовъдец, който отглежда 7-8 крави и няма никакъв шанс да получи парите, които някой друг ще прилапа, за хектари земя, която може дори да не обработва.

Как лявото в България да направи така, че да не прилича на “идеите от нас, бензинът от вас”?

Противно на внушението, тъкмо десните идеи у нас разчитат на „чуждия бензин“. Бизнесът, който виси на врата на държавата, е типичен пример. Частните училища с държавно финансиране, да речем. Аутсорсингът на всякакви дейности. Лукавството на дясната реторика е, че винаги вопие срещу държавата, която харчела „нейните пари“, но няма нищо против да ги вземе от ръцете й, когато тя му ги дава. Чул ли си частник да роптае, че харчи държавни пари, за да строи магистрала? Веднъж докопал поръчката, аргументът за „моите пари“ отпада. Признавам, че няма убедителен ляв икономически експеримент в последните години, а скандинавският модел ерозира, но е също толкова очевидно, че действащият неолиберален модел ни води към социален взрив и екологична катастрофа. Уви, десните догми са интелектуалният калъп на новото време. Нима може да има безкраен растеж в планета с изчерпаеми ресурси? Покрай “Panama papers” научихме, че между 21 и 32 трилиона долара са изнесени в офшорните зони. Това е повече от БВП на САЩ за година. Катастрофата е въпрос на време. На много малко време.

Чудесен финал – аз също се смятам за есхатолог (смях). Но благодаря за диалога. Бъди здрав.

Лайкове на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.