И ето, и ето, и ето. Вървя от Орлов мост към моите територии, които обитавам, в които витая ден след ден и се надявам сянката ми да се отпечата на безбройните стени на старите къщи по уличките от Гурко до Граф Игнатиев – като на истински монах-отшелник, но не застинал в пещерата, а чевръсто провиращ се между спрените на тротоарите коли и раираните сенки по тротоарите. Ето.

И виждам, че хора - също със сака, като мене, но доста по-официални, някак и по-стройни, някак по-закичени с някакви лентички, някак по-венценосни – ходят оживено или оживено спират и оживено съществуват в светлите петна около спирката на автобусите. Тук, до княжеската градина, която ние знаем като парк на скейтърите и съветската армия, Боже, Боже, ама че смях.

Нещо има тук, нещо става! - казвам си и пъргавото ми съзнание веднага се хвърля, па наблюдава, па прави изводи, па прави асоциации и скалъпва разсъждения и всичко – както си му е реда.

Тук честват нещо! – така си казвам и пъргавото ми съзнание веднага ми подсказва: Девети май е, тъпчо, днеска е празник на победата над хитлерофашизма, ден победы на почитателите на победите и на маршовете.

И наистина тия стройно облечени хора със стегнати сака като сини мундири или като смокинги на крупиета и с тия лентички по тях, и с венците си се отправят към паметника на съветската армия (искате ли да го нарека Паметник на Съветската Армия? Е, няма!) и явно ще празнуват. И по лицата им някой би прочел празнично оживление, ако само разни празнични оживления са му в главата. Но аз не прочитам нищо такова, защото познавам хората.. Просто те – дали са русофили, дали са някакви други – това никой на тоя свят не знае – отиват да поднасят венци на паметника. Отиват, просто вървят натам.

И са много, учудващо много – повечето с някак руски вид, стегнати и енергични като гимнастици (или поне като хора, носещи гимнастьорки) и гърми музика и маршове от втората световна война (искате ли да я нарека Втора Световна Война? Да, ама няма!) и въобще е малко стряскащо. Плашещо е. Да.

И аз си казвам: Защо е плашещо? След като до 22-годишната ми възраст това беше ежедневието ми, не обръщах внимание и някак напълно естествено приемах звучащите отвсякъде руски военни маршове?

Е да де – отговарям си – но все пак са минали години. Тогава (само година две по-късно) не ми правеха впечатление и слизащите от черни коли по десетина мутри-главорези, с голи глави, с чудовищни вратове и ръце като бутове на заклано прасе. Да, и мутрите не правеха тогава впечатление, и взривените коли, и застреляните на улицата премиери, и хиперинфлациите, и падналите и умрели бабички по опашките за мляко в жанвиденовите зими...какви ли не неща НЕ ПРАВЕХА ВПЕЧАТЛЕНИЕ ТОГАВА. Но сега, слава Богу, правят впечатление и то – твърде неприятно. Поне на мен.

Какви са тия руски военни маршове, по дяволите?

Нищо – казвам си – демокрация е – и на нацистите бих стиснал ръка, и на комунистите, и на манихейците, и на дзенбудистите. Всеки има право на място под слънцето. Стига да не пречи на другите. Бих се радвал на един свят, изпълнен с едни кротки, милички, задружни и приятелски настроени нацисти, подаващи ръка и плетящи венци заедно с миролюбиви и кротки ултракомунисти. Да видя милионери и бедни работници да пеят хванати ръка за ръка, агнета и лъвове да се излежават, ей такива работи. Всеки има право под слънцето, включително и денят на победата, каквато ще да е тая победа, майната и, стига да е тоя ден миролюбив, кротък и да не проповядва или да не провокира насилие.

Така си викам и отминавам тълпата, обградила паметника на съветската армия и смееща се и гълчаща и май наистина приповдигната от игривите и нелепи звуци на закачливите маршчета, пеещи за ябълки, круши и други неща, съдържащи витамини, минерали и антиоксиданти. Ура за победата над авитаминозата! – казвам си и продължавам нататък.

А по пътя си мисля колко забавно е това, че в първата половина на живота си съм бил упорито и последователно убеждаван, че Ленин е най-милият и добър човек на света. А във втората половина от живота съм бил упорито и последователно убеждаван, че Ленин е най-големият изверг на тоя свят. И са ме убеждавали, като погледна, горе-долу едни и същи хора.

И ето защо съм със сако. Защото отивам на честване на празника, 90-годишнината, на читалището на слепите.

Покани ме председателят Карафезов. Господин Спас. Мога една седмица ту да пиша за него, ту да го рисувам. Величествен сляп старец. Не прилича на Омир. По-скоро – на Гьоте. Но и на него – не особено. Такава възвишеност и такъв патос трудно може да се намери сред портретите на големите от миналото. Милият Спас. С очи, загледани нагоре, невиждащи по един вълнуващо-виждащ начин. Така – под ъгъл – нагоре, към някакво по-висше небе. Не нашето синьо, намазано с евтина блажна боя, небе. Висшето небе на душата. Лице без косъмче по него, без нищо свързващо с грубата ни същност, гол череп, светли очи, мътни по особено прозрачен и просветлен начин.

Бай Спас ме посреща и държи ръката ми, казва: Какво правиш, мойто момче? – и се усмихва, загледан нагоре.

Слепите са почти толкова, колкото и празнуващите деня на победата. Това е в Театър "Сълза и смях".

После помагам на достолепен, дребничък слепец да отиде до тоалетната – той не познава сградата и има нужда от водач. Завеждам го до кабинката. Предлагам да го изчакам. Той се съгласява и благодари. Аз чакам и разбирам, че има и някои величествени неща на тоя свят, покрай всички останали – невеличествените. Чакането на сляп старец пред тоалетната е едно от величествените. Човешкото търпение за добро.

Усещам, че единственото правилно и важно нещо, което мога да правя сега, е да съм кротък, търпелив и да чакам. Да внимавам и да помагам. На шарещите насам натам слепи хора, на всички слепи хора, защото кои хора не са слепи на тоя свят? Трябва да чакам, да навеждам глава и да имам търпение. Защото има и по-важни неща от моята, от нашата, вечна и зла нетърпеливост към Всичко.

И по едно време идва и президентът Радев. Охрана, охрана, охрана. Но не прекалено. Бих могъл да падна до смешното ниво на шарен журналист, професионалист, и да изпадна в отработено, заучено пристрастие. И да опиша всичко това с куп стегнати (като саката на празнуващите победата) клишета и баналности. Примерно – че е имало адски много охрана. Или въобще – някакви такива - типично журналистически заяждания. Но аз – не.

Просто идва президентът и с него - журналисти и охрана - и всичко си е съвсем наред. Какво толкова? Слепи хора честват своя празник – и идва президентът на страната, в която те живеят, без да виждат. Спокойно си е; и някак даже – достолепно.

Казвам си: Каквото и да съм си мислил за тоя бивш военен, президента, сега ще си мисля по-добри неща за него.

Затова, защото на празник, на който българите по стар обичай се разделят на празнуващи руския ден на победата и празнуващи европейския ден на Европа, той е решил да отиде и да почете хора, празнуващи юбилей на читалището си.

А за слепите – казвам си – читалището е особено важно нещо. Те очакват от читалището си да озвучи книги с глас, да преведе на брайл четива, да им даде това, което ние, зрящите, ползваме някак без да усетим. И без да ценим особено много. Като някаква естествена даденост. Просвещение.

И президентът – тук.

Гледай ти, какъв човек! – казвам си и мнението ми за него някак пред вътрешните ми очи значително се подобрява. Не е лош! – казвам си и го слушам как реди малко смешно думите в речта си – леко неловко, с някаква симпатична изкуствена достолепност; все едно току що е излязъл от курс по държане на речи и е под силно впечатление от него. Браво, все пак! – казвам си (и се дразня, че при мен без едно „все пак” не може да се мине, защото съм скептично лайно, все пак, родено във време, в което Ленин е бил мил и велик, пък след това – изверг и омразник. Все пак – егати времето!).

И навеждам глава и се заслушвам в звука на думите на президента и въобще и не си правя сметка да скоча и да избягам – както бих направил преди години. Та нали съм си свършил работата? – бих викнал преди години - видял съм се с председателя, завел съм достолепния стар господин до тоалетната и съм го изчакал, почел съм събитието! Сега и някакъв президент ли трябва да търпя и да слушам?!

Така бих си помислил преди години, но сега си давам сметка, че единственото важно нещо на тоя свят е моето търпение, търпение за добро – за да преживея смислено и задълбочено живота си – не препускайки нервно и нетърпеливо от място на място, от човек на човек, незачитайки нищо за повече от минута, разбързан и превъзбуден в гонитба на нищото...

Сега разбирам, че само моето търпение прави нещата смислени и важни. И аз седя и слушам президента и кимам с глава, а когато той отива на друго събитие, защото все пак и победите, и дните на Европа, и целият свят чакат отвън – аз все пак оставам.

И търпеливо слушам слепи деца, които величествено и прекрасно пеят и свирят композиции от слепи композитори.

И си давам сметка, че това покъртително чувство за величие на човешкото, на гласа и музиката, на човешката крехка красота срещу мрачния груб свят – се постига само с търпение. И седя, захласвам се, усмихвам се, знам, че мога да махна с ръка и веднага да стана груб, циничен, зъл, разбързан и безразличен към всичко, като тъпите, жестоки и печени хора, възгордели се и незачитащи нищо на света, освен хищните си желания...знам, че мога да бъда и такъв...но знам, че не искам. С търпение ще направя тоя ден значим.

Честит ден на добрите, търпеливи хора – казвам си - Е днес! И – надявам се – всеки друг ден.

Честит празник!