Събуждам се в хотела във Виена, поглеждам през прозореца и виждам като някой кубист, като някой препил снощи Жорж Брак: парченце ъгъл от далечна сграда, а пред нея мощни диагонали и отвеси от профилирана стомана, дебело хубаво стъкло и съвсем отзад – светлосиво небе.

Будният българин у мен веднага е готов да изригне стотина грама горчивина: пак ли нас българите ни туриха тука, на последния етаж (то даже не е и последния, ами някъде предпоследния, да речем), без гледка към тихия син Дунав или поне към кафявия тесен Дунауканал! Пак ли нас ни сложиха в слугинска стая под гредите от стомана на покрива и под гредите от горчива киселина на нашия роден характер!

Така съм готов да си кажа. Но аз съм стар. Толкова съм видял, че едни стоманени греди и едно детинско неудоволствие никак не могат и да ме впечатлят. Толкова милиони пъти в душата ми е избухвало детското негодувание от милионите разочарования на света, че успях да се науча да им се присмивам.

Те са детските болести на моята душа – тия негодувания!

Да се поддаваш на мигновените си фрустрации и неудоволствия е толкова смешно, колкото и да се наакваш в гащите, казвам си.

И си казвам: Българинът е дете.

Той не може да преглътне ни една фрустрация, ни едно разочаровано очакване, без да се огорчи страшно и без да започне да мрънка.

Аз обаче се уча да не съм българин, поне не такъв, за какъвто често пиша и то – все лоши неща.

Защото - ние добре знаем това, - когато заговорим за „Българина”, ние заговаряме за нещо абстрактно, в което сме стоварили всичките си разочарования и цялото си неодобрение. „Българинът” е това, което ние, българите, мразим. Наричаме „българин” всяка лоша черта, която открием у сънародниците си. И у себе си. И почваме да хвърляме камъни натам. Към клетия лош „българин”, когото сме измислили сами.

Във Виена съм, защото участвах в конкурс помежду носителите на Европейската награда за литература. Това е най-голямата общоевропейска награда за изкуство, мисля си понякога, просто все още не е имала време да придобие авторитет.

Сега, по случай десетгодишнината от учредяването на наградата, организаторите са решили да отпразнуват с конкурс между писателите, печелили наградата през годините. Конкурсът е на тема История на Европа. Конюнктурна тема, няма съмнение. Но – казах си още когато се реших да участвам – силният писател не се бои даже от конюнктурни неща. Той ще влезе даже в най-коварно прогнило блато, ще се гмурне в него, за да излезе от тинята му със златен бокал. В дъната на тресавищата често има златни бокали. А още по-често няма. Но така де – бих се гмурнал и в блато, бих влязъл и във ВИП Брадър даже – и оттам пак бих извадил златен бокал; черпейки оттам пак бих написал фино писание!

Писателят кове филигранни творения от кир, пот, сперма, кал и тиня. Ако е майстор.

Историята на Европа. Мхм.

Написах разказ, доста подигравателен, всъщност даже не и подигравателен, просто неуважителен към монархическата институция. В разказа ми разни (съвсем действителни) европейски средновековни монарси кроят козни един срещу друг. Седейки на тоалетните си гърнета или почесвайки се по гениталиите. Философски разказ.

Философската пътека, по която се опитвам да вървя от доста време, води към едно – към разбирането, че Високо и Ниско няма никъде другаде, освен в човешките глави.

И че всяко Високо и Възвишено е нещо, измислено от нас. И че то винаги и непрекъснато е стъпило на Ниското. И даже – израства от Ниското. И също така – от Низкото. И че човек, докато бръщолеви за разни Святи неща – винаги също се и почесва и оригва. И че тия почесвания и оригвания не са нито по-маловажни, нито имаме право да ги пренебрегваме, за сметка на нещата, които сме нарекли „високи” и „святи”.

И така... от движенията на червата на човека и от спазмите на пикочния му мехур, от екстраситолите на сърцето му и от кихавиците на носа му, от серотонина в мозъка му и от адреналина в надбъбрека му... са продиктувани (по един доста сложен начин, все пак трябва да отбележим това!) всичките неща, които той нарича Извисени, Величествени, Святи и Духовни! И това никак не бива да ни притеснява!

Не съм зъл материалист, просто съм човек, учил достатъчно науки за човека – така си мисля понякога.

Бих се радвал все още да има достатъчно българи, които правят разлика между Ниско и Низко.

Та така де. Не спечелих наградата на този конкурс. Разказът ми беше експериментален, странен, политически некоректен и най-вече...

...най-вече Европейски-не-съобразен!

Има едно качество, казвам си, докато отивам да закусвам във все пак наистина прекрасния виенски хотел (колко ми се ще, на мен – българина – да кажа поне нещо кисело и критично, ама няма как). ...Има едно качество, което трябва да развия у себе си, за да стана успешен човек! Успешен писател. Всички ние трябва да го развием. Казвам си така и се виждам като комсомолски секретар от 1984 година.

Това качество е Европейско-съобразеността.

А аз... Аз ни мога, ни искам да съм европейски-съобразен.

А в същото време плюскам европейски домат, европейско яйце и европейска гауда (която е всъщност просто кашкавал; но кой знае, че „кашкавал” всъщност значи „конско сирене” – „касе-кавало” и е донесен заедно с името си от сефарадските евреи у нас от Испания?) – плюскам, наслаждавам се, а не искам да съм европейско-съобразен! Как става тая работа?! Не е ли малко нахално? Да им ям в специално затоплените чинии, специално поканен от тях, на техни разноски, спал сладко под техните сигурни и загрозяващи гледката стоманени греди и под тяхното наистина чисто сивичко небе, под техните съвършено чисти чаршафи... И да съм критичен и да не се съобразявам?! Това е българска неблагодарност!

Така си казвам и допивам съвършеното си европейско капучино. Наистина много хубаво.

Награди на конкурса спечелиха все балкански писатели. Наградата на публиката – сръбкинята Йелена Ленголд. Значи – сърбите повече харесват своите писатели. Така си казвам в миг. Защото този вот – на публиката – е от гласуванията не на някой друг, а на сръбската публика. За тяхната си писателка, това е естествено. Сърбите са били най-енергични и настойчиви в подкрепата на своята майсторка и туй то!

Така си мисля, а след това се сещам колко смешно относителни са потоците на информацията в тия ми ти социални мрежи. И как едно стихотворение на Томас Стърнз Елиът печели пет харесвания, а снимката с нацупена устичка на някое момиченце от кварталното училище – десет хиляди харесвания.

Наградата на журито – румънката Йоана Първолеску.

Разказите на всички писатели, които успях да прочета или поне да разгледам, бяха европейско-съобразени. Което ще рече – написани така, че да се съобразят с най-актуалните, най-дискутираните, най-важните, най-остронаболелите... о майн гот! ...европейски проблеми, най-ярките пунктове в общоевропейския дискурс! Мхм.

Социално ангажираната литература.

Спомням си социализма, когато нямаше как да пишеш за това, което те вълнува, защото то нямаше никакво значение; защото значение имаше само това, което се случва в голямото и вездесъщо Общество. Което се случваше в Държавата. Което вълнуваше огромния и единствен наш Социалистически Лагер. Което се случваше в Международното положение. Боже, Боже...

Замислям се как изкуството и съобразяването с изискванията на системата са много, много трудно съвместими.

Замислям се как, когато трябва да пиша за нещо конюнктурно – без да искам, без да се замислям даже – удрям го на подигравки и смях. Да, да, това е моят рефлекс от комунизма – смях срещу насилието. Смях срещу насилственото (или по-лошо – угодническото) съобразяването с изискванията. Подигравателен, весел, неуважителен смях!

Институциите с тяхната палячовска сериозност винаги също са предизвиквали у мене неуважителен, тил-уленшпиеловски смях!

И все пак – закуската, колегите писатели от Европа, домакините, хотелът, чаршафите, българското момиче с красиви очи на рецепцията на виенския хотел, креслата във фоайето, на които седя, докато пиша това, въздухът и магазините за вурстове и луксозни шапки – всичко тук е наистина прекрасно!

И може би... Моят подигравателен смях може би е именно инфантилен, детински бунт срещу Правилността на едно общество?!

Може би... Моят смях и подигравка е бунтът на едно дете...

...бунтът на едно дете срещу сериозните и умни мама и татко, които винаги знаят неумолимо добре какво правят... които се качват в лъскавите коли сутрин и отиват да поработят в дебело намазаните с прясно масло европейски служби?

Да, да. Може би е именно така!

Но после си казвам друго: Моят смях - казвам си - е смехът на свободния човек!

А в смеха на свободния има оздравителна доза несъобразяване. С нищо. Освен с дълга към красивото и доброто. Че всъщност – дали и с тях?

А какво са красивото и доброто? Това е въпрос, който може да се обсъди само в един малко по-дълъг роман, може би от около десет хиляди страници. Който един ден, да дава Господ, ще напиша...

Още по темата

24/10/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Ода за кресливите майки

06/10/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Лов на вещици