Калин Терзийски: Моите лични данни

Калин Терзийски | 13 март 2019 в 12:17 | 2666 |0

Вчера, въврейки си по Графа, обхванат от леко, пролетно настроение, внезапно видях Моите лични данни.

Те стояха до един продавач на обеци и дрънкалки за пиърсинг и разговаряха с него. Самият продавач беше целият надупчен с нитове, капси и пломби; освен по ушите, имаше закачени металически предмети по езика, бузите, носа, веждите и може би дори по клепачите. Моите лични данни най-нехайно ръкомахаха – вероятно разказваха някаква весела история на продавача, а той се подсмихваше под тежестта на стоманената си украса.

Прикрих се до един малък магазин за парфюм, защото не исках Моите лични данни да ме видят и да си въобразят, че ги следя. Застанах във входа на магазина - полуобърнат към витрината, така че да мога да хвърлям поглед през рамо към двамата разговарящи. Почти веднага ми направи впечатление, че Моите лични данни се държат, меко казано, непристойно. Те се смееха някак прекалено кръшно, отмятаха глава и разтърсваха дългата си, чуплива коса предизвикателно. Ръцете им се движеха безспир, опъваха полата си, приглаждаха блузата върху плоския си корем, дори понякога съвсем хулигански се плясваха по задника.

Не бях виждал досега Моите лични данни да се държат толкова нахакано и дръзко. В един миг продавачът на дрънкала за пиърсинг спусна нашарената си с разноцветни мастила ръка към гушата на Моите лични данни и някак твърде свойски ги погали, потупа ги по бузата... а след това и най-нахално ги повлече навътре в магазинчето си.

Цялата ми кръв се качи в главата, блъсна се в темето, направи завой по вертебралните вени и се спусна обратно в дясното предсърдие. Боже – казах си, – какво става!

Гняв изригна в стомаха ми; чак корените на косата ми пламнаха и аз предвидливо сложих на тихия огън малък казан да стопля вода за чай.

Но, Бога ми, как така! – изпищя моят буден собственически дух. – Та Моите лични данни са... Та Моите лични данни са не-при-кос-новени!

Кой е този нахалник, който така безочливо ще им пуска ръка (макар и от кръста нагоре!), ще ги потупва и пощипва..., а накрая ще ги вкарва и в магазинчето си?! Как може такова нахалство, питам аз!

Така крещеше изнервеният гражданин-собственик на лични данни в мен и явно под негово въздействие краката ми закрачиха уверено към магазинчето за пиърсинг.

На витрината имаше много точен макет на човешка ръка, със свити безименен пръст и показалец, обграждащи изпружения среден пръст, който някак нелепо сочеше към мирозданието и невинните му обитатели. Ръката беше покрита с татуировка, на която имаше надпис Amor vicit omnia (Любовта побеждава всичко), а около надписа бяха изрисувани черепи и рози в равни пропорции. Отворих вратата и решително влязох вътре.

Вътрешността на магазинчето се оказа меко казано изненадваща. Всъщност самата дума „магазинче” се оттегли от съзнанието ми със страхливо скимтене и отстъпи мястото си на думи като „мавзолей”, „хале”, „монумент” и „аула”. Всъщност аз, успявайки за миг да се абстрахирам от изненадата и изумлението си, отчетох, че се намирам в огромната зала на Международния съд в Хага.

Стоях в най-ниското, на малкото подиумче, намиращо се в центъра на голям подиум, в центъра на огромната, амфитеатрална зала. Пред мен, на десетина крачки, се издигаше черна катедра, а зад нея – о, триста дяволи! – стоеше продавачът на пиърсинг, вече със съвсем различен вид – с тога и перука от овча вълна, а плътно до него – естествено – Моите лични данни! Те се подсмихваха, но вече някак горделиво, превъзбудено, като за пред публика; в съзнанието ми изплува спомен за запъхтяните лица на състезателките по фигурно пързаляне, в момента когато седят на пейката и чакат резултатите от журито.

В първия миг аз изтръпнах, усетих безсилие, зави ми се свят; но кой знае как след две или три дълбоки вдишвания у мен се надигна вълна от любопитство. Обзе ме някакво особено, нехайно желание да позяпам. Какво пък толкова? - каза си тая любопитна част от мен. – Така и така съм попаднал тук, какво ми пука? Защо да не видя, по дяволите, какво става с Моите лични данни?

Все пак... Все пак това са Моите лични данни... или поне бяха допреди час... Хубави са... Дявол да ги вземе, никак не са лоши тия Мои лични данни! Каква изящна външност, какъв строен кръст... Каква закръглена и съблазнителна извивка в егенето...

Я да видим как се разделихме с тях? Я да помисля! Дали не съм ги провокирал... дали не съм пропуснал нещо? Дали не е имало нещо скрито между нас? Което не съм забелязал? И то да е тлеело? И аз да съм ги обидил... наранил с нещо? Или те да са издавали с нещо своето отдръпване от мен... а аз, разсеян както винаги и зазяпан по разни чужди лични данни, да не съм отчел това отдръпване? Така си мислех, а тялото ми само се придвижи и застана до най-близката до подиума банка, за да си почине и да се пооблегне.

Публиката в препълнената зала тихо шумеше, никой не ми обръщаше внимание, всички погледи бяха вторачени в продавачът на пиърсинг и в Моите лични данни. Ха, та те сега са публично достояние! – мина светкавична мисъл през главата ми, поспря се в хипоталамуса и се оттегли някъде зад ухото.

Няма страшно! – мина след нея мисъл, родена от разума. – Моите лични данни не са виновни пред никого с нищо... и по никакъв начин не могат да ни дискредитират... нито мен, нито себе си!... Та те са едни благопристойни и бих казал... безукорни лични данни!

Нали така, мили мои? – чух устата си да шепне: тих зов, явно насочен към тях, към Моите лични данни, които тъкмо в този момент оправяха късата си пола (отново най-предизвикателно) и се усмихваха широко на цялата публика. Явно осъзнаваха, че предизвикват у зрителите почти неприличен интерес.

Изведнъж тълпата притихна, продавачът на пиърсинг, който вероятно, съдейки по маскарадния му костюм, беше съдия, вдигна ръка и стовари чукче върху катедрата. Моите лични данни се изпънаха в забележителна поза на горделива суетност, тишината се сгъсти и стана тържествена, после дори – леко виолетова, а съдията (допреди малко – татуиран продавач) заговори:

- Здравейте, драги зрители, днес ще говорим по една тема, по която много се говори напоследък...ще говорим за защитата на Личните данни, какво означава това и кой има нужда от тоя целия медиен шум. Аз съм Горан Благоев, а вие сте с предаването...

Тук в миг сърцето ми заби ускорено, ушите ми забучаха, аз сложих до тях малък портативен децибелметър и установих, че шумят с около 107 децибела, което се доближаваше до границата на допустимото от закона, после с усилие на волята се овладях и вперих поглед в бившия продавач на пиърсинг и настоящ съдия. И действително – той беше не друг, а водещият на религиозни предавания Горан Благоев, а катедрата беше най-обикновен мебел от телевизионно студио – сивкав на цвят, налудничав и неудобен, а върху него се мъдреше и чаша за чай с логото на предаването. Концентрирах се върху логото и с усилие прочетох.

Там пишеше На кафе.

Дяволите да ме вземат!

Та откога Горан Благоев се е превърнал в Гала и води На кафе? И къде изчезна съдът в Хага? Да не се е преместил в Хале?

Такива мисли се завъртяха като полудял рой пчели в главата ми, докато един възрастен пчелар одимяваше с подпалени конски фъшкии кошера им.

Но ето - в един миг се чу отново тежкият, усилен хилядократно глас на водещия: "Днес в студиото съм поканил Личните данни на Калин Николов Терзийски, роден в град София, ЕГН 700322..."

Стоп! – страховит крясък разцепи залата и тя падна на две страни и се отърколи. Като тиква разсечена с лопата на две – помислих си и в същото време занемях. Моите лични данни бяха излезли крачка напред и гледаха със стоманен, нетърпящ никакво възражение поглед ту водещия, ту публиката.

– Не ви позволявам да ме разкривате! Не и публично! – извисиха гласа си до болка Моите лични данни, а аз мислено, дълбоко в себе си, заръкоплясках.

Следва продължение.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !