Калин Терзийски: Приключенията на моите лични данни 2

Калин Терзийски | 21 март 2019 в 11:22 | 1459 |0

Та докъде бях стигнал? Аха...

Бях стигнал до там, че Моите лични данни тъкмо бяха издигнали гласа си до неподозирана висота и викаха в своя защита: Аз съм неприкосновени... нямате право да ни разкривате (явно във възбудата си въобще не можеше да определи в какво число да говори за себе си).

А публиката дремеше и човъркаше кой в нос, кой в сайт за покупко-продажба на дрехи втора употреба, кой в уикипедия.

Сънна скука цареше в студиото на предаването "Бразди" (както стана ясно на милия читател – мястото на събитието се менеше непрекъснато и с плашеща бързина – вече не бяхме в студиото на "На кафе", а на "Бразди"). Явно действието вече се развиваше в бъдещето, защото предаването "Бразди" се беше превърнало в осемчасово ултрариалити земеделско шоу с чудовищно висок рейтинг, за мащаба и успеха на което можеше да се съди примерно по това, че в осемдесетия сезон, само по време на снимките, бяха унищожени на живо над шест милиона листни въшки! И тъкмо в този момент Водещият на "Бразди" беше се захванал да обяснява нещо за ползата от хиперфосфатите при ранното торене на ечемика, но Моите лични данни нямаха намерение да го оставят на мира:

- Нямате право да ме разкривате пред когото и да било! Аз съм Лични данни и ако някой посмее да ме разкрие, наложително е да бъде обесен, но само при условие, че преди това надлежно е разчекнат между четири коня и изгорен на клада!

Разкриването на лични данни е престъпление, както в наше време е престъпление и казването на думата мармалад! – така гърмеше гласът на Моите лични данни, а публиката с огромно въодушевление, унило поглаждаше с върховете на пръстите си своите безбройни тъчскрийни. Като едва ли осъзнаваше, че за нея може да се говори и като за единно, многоръко и многобезглаво същество.

Тук на мен ми стана наистина чудно:

Защо, по дяволите, е забранено в това бъдеще да се казва думата „мармалад”?

Но учудването ми трая твърде кратко. Дадох си сметка, че хората във всички времена са имали огромна (и напълно идиотска) склонност да си забраняват казването на разни думи или поне да превръщат казването им в огромен проблем.

Както около тринадесети век е било нечувано грозно да кажеш името на дявола (Сатан), така в 21-и век беше (е било) ужасно осъдително да кажеш „негър” „педераст” или „циганин”, така явно в 30-и век (в който се намирахме най-вероятно сега) се смяташе за грозно и недопустимо да се казва думата „мармалад”.

Представих си за миг цели огромни и мощни, влиятелни движения, въоръжени с най-модерни и неумолими технологии, които упорито радеят за правото на мармалада да не се нарича „мармалад” или поне никой да няма право да казва името му публично.

Представих си огромни и разгорещени научни дебати на тема: Сладкият консистентен пулп и неговото интегриране в нашата хранителна среда.

Представих си мили възрастни госпожи, които нарочно и тайно слагат малко руж на страните си, за да изглеждат изчервени от свян да ми казват (по време на моя публична изява): "Молим Ви, господин Терзийски, Вие толкова хубаво говорите и толкова ви харесваме... но молим Ви от сърце: Само не казвайте отново думата с „М”. А аз – вулгарен, циничен и зъл, разрошен и направо демоничен – с ехидна усмивка на уста – с глух и страшен смях, клокочещ дълбоко в гърдите – без капка свян прошепвам: Мар-ма..."

А госпожите пищят и запушват ушите си със специални възглавнички, върху които са извезани Десетте заповеди на Политическата коректност, възвестени на Първия конгрес на Пан-Световния Консорциум за Ред и Чистота на езика в Брюксел, малко преди изгарянето на всички политически некоректни книги (всички книги) и седем месеца преди ликвидирането на всички волнодумци.

Представих си всичко това и отново се загледах в Моите лични данни. Те всъщност бяха... толкова невзрачни, толкова...
Зависи как ги гледаш, клетнико! – казах си в миг.

Защото – наистина – допреди няколко минути Моите лични данни ми изглеждаха извънредно внушителни и важни! Но поглеждайки ги в перспективата на вековете и епохите...

Хм, изведнъж някак те се смалиха, станаха ми едни такива – леко, как да кажа, незначителни и дребновати.

Но! Но! – викнах си аз с горест. – Та нима не живеем човешки живот?! Нима всичко в тоя живот не е човешко? Тоест – каквото и да се случва в него, ние няма с какво друго да го мерим освен с Човешките мерки! Как беше казал Протагор? Човекът е мяра за всички неща!

И затова... някак глупаво и гадно е да правим така: да мерим живота си и нещата в него с някакви космически и не знам си какви исторически или над-човешки мерки!

Всяко нещо в живота си е важно и е толкова важно, именно защото е част от човешкия живот!

Да вземем да го мерим с мерки като светлинни години или ери? Да, но това е грозно, това е някак изпразващо от смисъл, това е абстракция! Разполагаме само с един живот, преживяваме един живот, осъзнаваме само един живот, всичко което имаме и което е – е един живот! И тогава няма как – нито е редно, нито е смислено – да мерим нещата с някакви... хм, извънживотни мерки!

И погледнато по тоя начин – дори и просто да ми се откъсне копчето на панталона си е голяма трагедия!

Защото ще вземе да ми падне панталонът на публично място. Ще взема да се изложа. Ще ме презрат хората, ще си кажат: Пияница, пройдоха, мръсник и животно!

Ей го – ще си кажат, - падат му вече и гащите на публични места!

И аз ще пропадна и ще се отчаям и ще деградирам дотам, че накрая ще заскитам по улиците. А накрая и ще умра - в някоя канафка.

И само гарваните ще кълват очите ми на закуска. И посръбвайки вода от локвата, в която лежи моят жалък леш, ще обсъждат цените на петрола.

Така че и копчето на панталона ми е важно; всяко нещо в тоя живот е важно, защото е част именно от тоя живот, а опитите на разни философчета да погледнат на нещата от някакви космически и епохални перспективи, да ги гледат отвисоко и с презрение – са чисто и просто глупащина!

Страх ги е и искат да измислят как да не ги е страх. И по един наивно хитър начин поглеждат на живота не през мярата на самия живот, а през някакви абстракции и халтави над-човешки мерки! И наричат това мъдрост, наричат това „да гледаш философски на нещата”.

Та така – казах си, – и моите лични данни може да не са епохално важни, да не са най-важното нещо в космоса; погледнати от някаква измислена космическа гледна точка да изглеждат нищожни...

...но пък именно за мене са си ужасно важни! Колосално значими. Не по-малко от копчето на панталона ми. Или примерно - колкото онова малко месце, тежко не повече от триста грама, което непрекъснато шава, обхванато от смехотворни, спазмодични и непрекъснати конвулсии, което наричам Свое сърце. И за което разправят, че поддържало живота на цялото онова нещо. Което наричам с нахалното и доста неясно име Аз.

Така че аз изръкоплясках шумно и дори се понадигнах от мястото си. Плахо прочистих гърлото си и извиках: "Браво, Браво! Свобода за Личните данни! "Но се усетих, че това е нелепо: как така „свобода за личните данни”? – след като аз искам те именно да не са свободни... Тоест – да не могат да бъдат свободно отдавани в достояние на когото и да било, освен на мен и на определени от закона други лица...?

И точно в тоя миг, объркан от сложните си мисли, аз забелязах с крайчеца на окото си (кой знае коя именно част на окото е „крайчец”?), че се намирам не другаде...

...а именно в студиото на мега-космическия, инфра-вездесъщия и колосален демон на Световната третокласна Максимегалитна Кабелна Телевизия... самият Юлиян Вучков.

Който тъкмо се готвеше да покани в студиото самата Косара Марчинкова!

Следва продължение

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !