Миналата зима огромна част от квартал Младост беше оставена без парно заради тежка повреда в разпадащата се инфраструктура на Топлофикация София. Тогава си позволих малко автореклама с „казах ли ви за топлофикация?“. Днес дойде време да направя същото с „казах ли ви и за водата?“.

Новината за водните неволи тези дни идват от Сливен и по-специално от село Сотиря. Наскоро на местните им връчили нишан, че ще плащат по 2 лева на кубик – или 167% по-скъпа вода, отколкото досега. Междувременно, вода в селото реално няма – някакви капки едвам-едвам църцорят от чешмите, а хората черпят вода от стари бунари и кладенци. Хората от Сливенско се кахърят, че „ВиК не е направило за последните 30 години абсолютно никакво подобрение“. Шефът на ВиК-то пък отправя поглед в бъдещето, уверявайки ги, че щом се качи цената на водата, и всичко ще се оправи.

Поне от три години бия усърдно камбаната, че това е съдбата, очакваща водоснабдяването в почти всички области в България извън София. По различни оценки на Световната банка и Европейската комисия за водоснабдителната мрежа трябват инвестиции между 12 и 16 млрд. лв. през следващите 5 години, а България разполага с целеви европейски средства за пряко сили 2 млрд. лв. за следващите 5 години. Положението е допълнително влошено от факта, че всички водни дружества, с изключение на това в София, са държавни или общински, или смесено държавно-общински, управлявани под политически и партиен диктат. Това води до две широкоразпространени явления – циганските махали масово не плащат вода, а значима част от средствата за инвестиции се прахосват и/или буквално крадат чрез документално отчитане на инвестиции, които де факто не са направени.

Политическото управление обаче не се ограничава единствено до дружествата – по същия начин се менажираше допреди година и половина и „независимата“ комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР). По време на всички правителства държавният регулатор правеше социална политика през цените на тока и водата. Принципът е най-лесният, но и най-вредният – държим цените ниски, често под себестойност, като дефицитът се покрива с дългове и/или периодични инжекции от държавния бюджет. Парадоксът пък е, че този подход облагодетелства не най-бедните, а най-богатите, които ползват най-много вода, ток и парно – и съответно най-много субсидия на единица продукт/услуга.

За хората с елементарни познания по икономика и финанси бе ясно, че рано или късно този балон е обречен да се спука. Няма как хем да имаш евтина вода (аналогично ток и парно), хем да не инвестираш в инфраструктура и нови технологии, хем да крадеш от малкото инвестирано, хем и да даваш на бая цигански махали и избиратели вода без пари. Интересно е, че до голяма степен частните ЕРП-тата пресякоха тази практика с тока, но при водоснабдяването тя продължава с пълна сила по партийна повеля.

Всичко това се вижда ясно в Сливен:

1. Над 60% от просрочените сметки за вода на ВиК-Сливен са в циганския квартал „Надежда“. Ако добавим и селата с преобладаващо ромско население около града, то вероятно този процент ще набъбне до около 75% и нагоре. Ако върху абонатите с просрочия се наложи карта на резултатите от парламентарните и местните избори, изводите ще са очевидни.

2. ВиК-Сливен не публикува актуалните си финансови отчети, като последните видими резултати са тези за 2013 и 2012 г. От там се вижда, че приходите на дружеството намаляват, а загубите се увеличават. За 2012 г. ВиК-то има 12.5 млн. лв. приходи и 1.6 млн. лв. загуба. За 2013 г. приходите са намалели с 1 млн. лв., а загубата се е увеличила с 350 хил. лв.

3. Мрежата на ВиК-то се разпада критично по-бързо, отколкото то успява да я обновява. Инвестициите в дълготрайни активи за съответните две години са 1.3 млн. лв., а амортизациите са 2.6 млн. лв. На фона на тези 1.3 млн. лв. разходи за инвестиционна дейност за две години ВиК-Сливен е дало 9 млн. лв. за заплати и осигуровки.

Повишение на цената на водата е неизбежно, но само по себе си не може да запуши напълно гореописаните проблеми, тъй като техните причини са до голяма степен с политически корен. Както много пъти съм писал, държавните и общинските фирми (особено пък монополни) работят в де факто безконтролна среда, тъй като контролиращият орган (министърът/кметът или негов колега) назначава управляващия орган (директора), като двамата са подчинени на едно и също партийно ръководство.

Трайно и всеобхватно решение може да има по пример на София – да се привлекат 5 или 10 оператора на регионалните ВиК системи в България, които да имат налични тези около 12 млрд. лв. за инвестиции и съответно мрежата да бъде обновена. Частните оператори пък ще бъдат разделени от контрольорите, държавата/партийните централи, като така хем ще има по-ефективни разходи и по-малко кражби, хем стимулът да се хрантутят избиратели с безплатна вода ще бъде премахнат напълно.

Алтернативата вече дори не е алтернатива, а просто днешната реалност – разпадаща се мрежа, липса на вода, хаотично повишаващи се цени и все по-големи апетити за изтъняващите свободни пари за инвестиции. Или казано накратко – режим на водата в 21 век. Това ли искаме?

Още по темата

02/09/2016

Нашите автори

По-евтиният газ няма да спаси българските топлофикации

23/06/2016

Нашите автори

Има ли светлина в тунела за топлофикациите?

09/05/2016

Анализи

Конкуренция в топлофикациите? Мисията възможна