Клетките на обществото

Николай Фенерски | 20 ноември 2016 в 15:1398330

Тази метафора от миналото не беше съвсем лоша, така наричаха някога семейството – клетка на обществото. То, обществото, е организъм, който като всеки друг е изграден от някакви „структурни и функционални единици“. В биологията някои смятат клетката за „най-малката единица на живот“. В такъв случай семейството е единицата на живот в обществото. Днес обществото боледува, нападано е от всякакви вируси и бактерии, изхранва и не малко туморни образувания, които, както е известно, са болни клетки, които изяждат здравите. Проблемът при нас, човеците, не идва отвън, не ни го налагат външните обстоятелства, а се поражда вътре. Разболяла се е душата на отделния човек, разболяло се е семейството, затова се е разболяло обществото ни – такъв е редът, отвътре навън. Вируси винаги е имало. Въпросът е, че днес вече имунната система на отделните клетки е срината. Семейството е нарочено за унищожение от враговете му, но от самото него зависи дали ще оцелее.

Пътят на мирянина, на християнина в света е този – пътят на семейството. Ако ти живееш, само за да изхранваш собствените си телеса и да се грижиш единствено за личното си стомашно-материално благополучие, ако това ти е съзнателна цел и никога не си мечтал за нещо друго, а вече минаваш 40, значи нещо не е наред, значи нещо се е бъгнало в развитието ти, дерайлирал си, не си разбрал нищо от изпитателния срок, който ни е отпуснат на всички нас, живите. Смисълът на живота е саможертвата – да положиш душата си за своите близки и приятели. Възрастите си имат приоритети, това се учи по психология още в 9 клас. Нормално е на 16 да мислиш за весели неща, за отношенията ти с връстниците, нормално е на 25 да започнеш сам да изкарваш хляба си и да искаш да се задомиш. Нормално е на 35 да имаш едно, две или колкото си искаш деца – и да се грижиш за тях всеки ден. Да се грижиш и за половинката си. Това са нормалните неща и те не са нещо, измислено вчера, а днес вече невалидно. Нормалните неща са вечни, важни, неотменими.

В един момент някакви си там нещастни хора решават, че трябва да опитат да омаловажат нормалното, да отрекат вечното и да отменят Истината, понеже така им било хрумнало. И се почва едно „търсене на щастието“, щото нали са нещастни, почва се един спор кой да мие чиниите и кой да вдига капака на тоалетната чиния, едни глупави обяснения... А Иван Бунин го е казал отдавна – жените са подобни на хората и живеят около тях. Шегувам се, просто ми хареса закачката. Феминистките, защитниците на „бракове“ между еднополови човешки същества и всякакви други съвременни обществени патологии са ми дълбоко безинтересни, но тяхната цел е да разрушат нормалната клетка на обществото, да превърнат същото това общество в аморфна, неопределена, ужасно сива маса (колкото и да им се струва пъстра), да живеят живот за себе си и живот без цел. Как така без цел – не разбирам, наистина? Може ли да се живее така? Защо тогава изобщо да се живее?

Да се жертваш не е никак лесно. Почва се оттам да се научиш да пренебрегваш егото си. Но и радостта от саможертвата не прилича на задоволството от ядене на шоколад. Стигаме обаче дотам вече младите изобщо и да не подозират, че има друго щастие освен задоволството от шоколада. Никой не им казва, че играта има и следващо ниво и те си се въртят като пумпали, кравешки усмихнати, те тоя живот не са ни го искали, не сме ги питали дали имат желание да се раждат, така че ще си живеят без много ангажиране и отговорности, хей така лежерно, да минат годините, що да се напрягат сега. Няма да се женят, няма да раждат деца, няма да се грижат за никого освен за себе си и старото болно общество един ден просто ще пукне. Ще издъхне и край. Защото болестите дотам водят. Голямото сиво нещо, останало без клетки, просто ще каже пльок и няма вече да има общество. Но това е далече. Първо трябва враговете на семейството да се постараят повече.

Традиционното семейство се състои от майка – жена, баща – мъж, деца, ако даде Господ. Живеят заедно, под един покрив, срещат се всеки ден, разговарят, обсъждат ежедневните си въпроси, радват се на споделените си мигове. Не зяпат телевизора, защото нямат такъв. Говоря принципно, разбира се, че колкото по-голямо е едно семейство, толкова по-добре, баби, дядовци, лели, стринки, вуйчовци, калековци и братовчеди са добре дошли. Но се съсредоточавам върху тази най-малката клетчица, където съпругът и съпругата са съвпрегнати в своята си талига и си я мъкнат с радост, без да мрънкат, защото за нея ми е мисълта – все по-трудно издържа на предизвикателствата тази малка домашна църквица, все по-лесно пада в битката с вирусите. Прониква отнякъде някаква гнъсна зараза и дотук с рая. Изгонени на изток от своя Дом, ние намираме дом един у друг, едни у други, аз при жена ми и децата ми, вие при вашите си хора, но заедно ние сме у дома си. Бог ни дава тая милост, да си имаме дом, макар и натирени от Небесния Рай. Нещо повече, Небесният Рай е с нас и в нас, когато ние сме край Христос. Въведението на Богородица в храма всъщност е влизане у дома, тя влиза у дома си, по един чудесен начин тя още като дете е въведена при Невместимия, Когото ще роди. И ние така, имаме си дом, обручени сме, обрекли сме се един на друг и Бог е посред нас, в безопасност сме... Докато сами не излезем навън. А там става страшно.

От 2000 до днес се срещнах с няколко поколения деца като техен учител. Някои от тях вече имат собствени деца. Не знам какви са официалните статистики, но моите лични са, че повече от половината от децата живееха или живеят в непълноценни, разбити, счупени семейства. И това не е нормално, пичове, не е нормално, не ми ги говорете, че било нормално, а идете в някой дом за деца без родители и вижте как изглеждат децата там, погледнете им очичките, в тях се взрете, те никога не лъжат. Няма друго такова изражение. Частички от това бездомно и дрипаво излъчване забелязвам у всяко едно дете, на което му липсват мама или тати, или не са заедно, или дори само единият от двамата родители да работи някъде далече и да се връща при него веднъж в годината... Личи си. Мога да го различа вече, придобих усет за това. Мога да видя едно дете, да поговоря няколко минути с него и да ви кажа дали у тях всичко е нормално. Няма да спра да повтарям тая дума – нормално. Нормално семейство. Има такова. Все още. Колкото и да се опитват да ви пробутват ерзаци и да ви изкарват вас ненормални, не се връзвайте. И сега е неговият празник – на нормалното християнско семейство. Честит!

Препоръчани материали