Сините й очи ми тежаха, а най-много ме измъчваше фактът, че тя въобще не се криеше, стоеше на метър от мене и ме разглеждаше – това бе моята снаха, българка като мене, но живее в Германия от девет години. В стаята беше осемнайсет градуса - в цялата къща температурата беше същата – и аз се опитвах да не треперя. Бях дошла да видя внуците си; внукът ми Любо току-що бе навършил две години, а сестра му беше на единайсет месеца. Двегодишното хлапе бе прегърнало единия ми крак и повтаряше упорито „бро, бро“ с такова Р, което можеше да пробие кладенец в средата на стаята. Знаех, че на немски „брот“ значи хляб.

Снахата ми беше синеока, русокоса, тънка и стройна, каквито момичета често се раждат в Трън, нейното родно място. Внукът ми също е русокос. Държи ме здраво за панталона и хлипа, но майка му не го поглежда. Гледа мен.

Половината под на първия етаж в къщата им е с мраморни плочи. Аз съм с дебели пантофи, но мраморът не ги зачита, студът пълзи към коленете ми, подпомаган от синия поглед.

Ще ми се никога да не съм идвала. Двегодишният юнак е по тънки чорапи върху мрамора. Няма пантофи, няма терлици. Изведнъж се пуска от мене, сурва се като пощуряло магаре към хладилника, отваря го, напъхва се до кръста вътре и след малко се появява, натикал в устата си круша и парче хамбургски салам.

- Любо! – изрича майка му. Гласът й също е син, в него, а може би между зъбите, потропват ледени кристали. Хлапето за миг замръзва, после светкавично отхапва парче салам, след миг натиква в уста половин круша - как ги разпределя в бузите си не е за описване, цялото му лице се надува като гуша на пеликан.

- Любо! – отрязват ледените кристали. Хлапето оставя и салама, и остатъците от крушата в хладилника, спуска се като мълния към мене и сграбчва крака ми.

Междувременно сестра му, единадесетмесечният гущер, започва да пълзи енергично по каменния под, стига до хладилника, изправя се, опитва да го отвори, не успява и надува гайда.

Синият глас изрича бавно, разчленявайки звуците на трески:

– Лила!

Лила пет пари не дава, гайдата й се усилва, но блондинката майка не я отчита като представляващ интерес обект. Хлапето млъква, ляга на каменния под и започва да пълзи към мене със страхотна бързина. Накрая докопва другия ми крак, изправя се, гледа ме и се чуди дали пак да надуе гайдата или да се усмихне. Усмихва се от ухо до ухо. Синият поглед на любимата снаха ми прави дисекция.

- Тука е непоносимо топло – изрича тя и отваря прозореца.

- Да, така е – съгласявам се, смръзнала се от глезени до чело.

Моята снаха отваря и другия прозорец.

- Какъв чист въздух – отбелязва тя.

- Да, много е чист - признавам аз.

- А вие как мислите, деца, студено ли е на баба ви?

- Брот, брот – натяква Любо и отново търчи към хладилника.

- За баба ви е прекалено горещо тук, нали?

- Горещо е – съгласих се аз.

Преди месец мъжът ми беше на гости в Германия при внуците. Бе планирано да остане десет дни, върна се на втори ден привечер, позвъни ми да ходя да го прибера от летището.

Не му задавах никакви въпроси. Сипах му пилешка супа, нарязах му салата, сипах му червено вино, което успокоява душата му и седнах срещу него, но не го гледах, иначе щеше ме обвини, че гледам да изкопча нещо.

- Тя е престъпник – каза той. – Тя е престъпник и ме изхвърли.

Ако бях попитала защо, щях да ще получа обвинения, че съм любопитно влечуго, но отдавна съм се научила да избягвам подобни превъплъщения. Настъргах му ябълка, той започна бавно да яде и още на третата глътка рече: – Онази престъпница наказа внука ни. Запря го в сушилнята. Детето ревеше като заклано. Остави го да вие десет минути. Ти ме познаваш, аз съм стомана, но не можах да понеса това нещо – мъжът ми ме погледна с ония черни ножове в очите си, което ме накара светкавично да му настържа още една ябълка.

- Детето ще се одере от рев – казах на престъпницата.

- Нека се одере - отвърна тя бавно, като че ставаше дума за червей.

- Ти гледаш внука ми с лоши методи – викнах й аз.

- Точно „лоши“ ли каза? – изтървах се аз. Зная, че човекът ми има къс фитил - какъв ти къс, той въобще няма фитил. Павко е крачеща мина, но тоя път не аз я бях настъпила.

- Казах й, че гледа детето с нацистки методи и тя ме изхвърли… - черните ножове в очите му направо бяха станали лилави. Веднага му изцедих лимон и го накарах да изпие сока. Лош - лош, но си искам Павко у дома. Защо да си отиде млад и зелен от някакъв тъп инфаркт?

- Ще получа инфаркт – каза.

- Няма – успокоих го аз. - След сок от лимон никой не получава инфаркт.

Той се нахили, нещо което прави веднъж на десет години.

- Захария, щях да те утрепем отдавна, ако не беше свястна – каза и се почеса по главата. – Забрави. Не си свястна – отново се намръщи, но инфарктът вече се бе разминал.

Факт беше, че се дойде вечерта на втория ден от планираното дългосрочно пребиваване при сина ни.

.....

Любо ме стискаше за ръка и ми повтаряше „ Ома, ома“, което значи „бабо“. Аз погалих остриганата му руса глава, малката ме стискаше за ръката и постоянно виеше „Ом-ом-ом!“

- Ще отида да напазарувам, Захария - осведоми ме синият глас на снахата. - Не ги навличай с дрехи. Не им давай нищо за ядене. Ще си дойда в 10.30 часа, за да им дам сок от цитруси. Не им позволявай да ти се качат на главата. Под качване на главата разбирам да не пущаш Любо на втория етаж по витата стълба. – гласът беше мелница, но след 35 години съжителство с крачещата мина, никой не може да ме смели. - Разбра ли?

- Разбрах – потвърдих пред синеоката си снаха.

Изпитателните й – хайде сега, нали това го мисля – защо поне в мислите си не си кажа истината – нахалните й очи разровиха лицето ми и усещането беше същото, като че някой одира кожата ви, изпича я и ви принуждава да я сготвите с кисело зеле. Не ме впечатли. У дома крачещият експлозив ме поглеждаше така, че предпочитах собственоръчно да одера цялата си козина.

- Имам чувството, че в тебе няма характер, Захария – отбеляза моята красива снаха. - Казвам ти, че е топло, ти се съгласяваш – „Да, топло е“. След десет секунди ти казвам – „Студено е“ – и ти потвърждаваш – „Да, наистина е студено“. За мен това е безгръбначност, наистина, Захария.

Лицето й беше равно и гладко като пластмасово шише за минерална вода. Пластмасата може да бъде вредна, но и много полезна, зависи какво смяташ да сториш с нея.

- Да, осъзнавам, че често проявявам слабост – отвърнах на пластмасата аз. – С тебе да, настина проявявам безгръбначност, но то е, защото оценявам какво означава сам да гледаш две деца – едното двегодишно, другото на единайсет месеца – стремя се да бъдеш щастлива поне с малко, докато към при тебе.

Внимателните й – слушай какво, не се подмазвай поне докато мислиш - неприятните й сини очи ме издълбаха до кост, но знаеше ли тя как ме пържеха очите на човека противотанкова мина у дома – нейното дълбаене бе направо захарен памук.

- Заблуждаваш ли ме? – попита тя.

- Ома! – викна Любо. – Ом – Ом - викна след него сестра му. – Бро-от!

Преди да излезе на пазар до Lidl в съседния квартал, синият глас ме плесна през носа:

- Не им давай да ядат. Нищичко! Ако станат непоносимо досадни, сипи им мляко. В хладилника има. Не им го топли в никакъв случай.

Тя замина и възгласите „Брот, брот“ напълниха къщата.

Блондинката събужда децата точно в седем и половина, от осем до осем и двайсет и пет е закуската. Точно в 8:26 всичко от масата е събрано – млякото, сандвича, кейка, парчетата ябълка. Кой ял – ял. Няма нищо подобно на онова, което правех аз - едно залче за тате, една лъжичка за дядо. Хайде, виж как куклата ти изпапка тази лъжичка, хапни сега ти. Няма такива филми.

Майка им излезе. Бро, викна Любо и ме дърпа за ръката. Ом, писна малката хубавица. В стаята е 18 градуса. Любо е с риза с къс ръкав, тънки панталони и къси чорапи. Лила е памперс и ританки. И двамата не носят пантофи. Лила през цялото време лази по мраморните плочи, Любо светкавично тръгва по витата стълба на втория етаж. По едно време и двамата – Любо и бебе - се добират до хладилника.

Майка им е купила пластмасова закопчалка, но Любо докопва чука за пържоли, един мощен удар, закопчалката пада и след секунда виждам как внукът ми нагъва едновременно кашкавал, ябълка и връзка магданоз. Момичето дъвче сноп репички.

Изтръгвам всичко от ръцете им и се разнася кански рев. Наливам им мляко от картонената кутия в хладилника, стоплям го на микровълновата печка – те не искат да пият. Сипвам им както прави майка им - Синеокия поглед - мляко с ледени парчета направо в шишета с биберони. Любо светкавично изгълтва млякото, изтръгва шишето на Лила и го изкърква. Разцепващ рев - отново наливам двете шишета и така докато целият литър е изблизан и изсмукан до капка. Двете хлапета упорито изгълтаха ледените топчета, останалите на дъното на кутията.

Майка им не се прибира. Любо се катери бос по витата забранена стълба към втория етаж. Мен ме тресе от студ, изпитвам огромни угризения - тия деца сиротинчета са като Маугли. Ще вземат да се заледят.

Обувам на момичето терлици, после на Любо – момиче и бебе веднага ги смъкват. Пак обувам терлиците, светкавично са събути и запокитени на мраморния леден под.

Не сте познали, тикви такива, мисля си, нахлузвам им терлиците, вземам едно тиксо, с което Синият поглед безуспешно се опитваше да прикрепи закопчалката към вратата на хладилника - залепвам с тиксо терлиците към краката на двете тикви. Облекчение! Малката хубавица престана да пълзи по каменните плочи, сложих я на килима и тя започва мирно и тихо да се мъчи да отлепи тиксото.

Любо, русокос като ледената си майка, за минута и половина разкъса тиксото и докато се огледам, издраска по забранената стълба на втория етаж съвсем бос. Беше хвърлил чорапите заедно с терлиците кой знае къде. Аз им готвя пилешка супа, за пръв път в къщата замирисва на истинска манджа – с масло – защото то е вредно - хлапетата ядат масло веднъж на три седмици.

Нарязвам огромна купа с ябълки, ряпа, цвекло, чушки, домати, броколи, извадих кекс и солети. Хлапетата дотичаха като светкавици до мене и въпреки че в никакъв случай не беше станало десет часа и трийсет минути – в 10:30 Погледът им даваше по чаена чашка прясно изцеден сок от цитрус – седнаха до мене и заръфаха ябълки, кекс, кашкавал, необелен цитрус, краставица, солети, домат – ядат, ушите им пукат, а аз междувременно им разправям приказката за Косе Босе.

По едно време Любо скочи диво и викна:

- Косе Босе дай дай аце! Аце, аце!

Започна да се смее диво и щастливо малката, напъхвайки магданоз и банан в устата си.

И двете деца ми се усмихваха, весели, разкошни лица на хлапета и аз напук на разпилените по мрамора обелки от портокал, стръкове магданоз и ябълкови семки, бях един щастлив човек. Дотам изглупях, че се обадих по телефона на крачещата мина.

- Обадете се на дядо – казах на хлапетата аз.

- Деде! - викна Любо – Косе Босе! Дай!

- Бу, бу бу – викна в телефона малката, облечена в ританки, тиквичка.

Крачещата мина се разпопи и каза:

- На дядо симпатягите! А, ти жена, си страхотна… - после, както имаше експлозивен обичай, добави: - Не, последното не съм го казал, да знаеш.

Както си дъвчехме с децата броколи, кекс и ряпа, изведнъж синият орел, снахата, долетя – както ти долетя – тресна ме като светкавица:

- Какво става тука! Боже мой!

- Косе Босе! Дай яце! - викна Любо, хрупайки огромно парче ряпа. Никак не беше време за цитрусовия сок.

-Босе бу бу! – викнаха щастливо ританките с парче кекс и репичка в устата – Бу ба бу!

Тази сега ще ме изхвърли, помислих си. Колко ли ще струва смяната на датата за самолетния билет? Ще ми излезе през носа. 

- Любо! - изрече съвсем тихо Синеокият поглед. Внукът ми веднага остави ряпата, изплю нещо – броколи, кекс и кой знае какво, светкавично затича и след минута довтаса - двата чорапа надянати на краката му, един наопаки, другият налице.

- В супата има масло – изрече обвинително синеоката.

- Има – казах аз.

Над главата ми се струпа такава гъста тишина, че ако речеш да я разрешеш, ножът щеше да се счупи.

- Те не трябваше да ядат нищо между осем и 10:30 часа – отряза тя. – Захария, ти каза, че разбираш това.

- Казах – измърморих аз като пред разстрел.

- Но те ядат – гласът беше повече от замръзнал. Намираше се на ниво абсолютна нула. – Освен това вчера ти казах, че къпя Любо на 20 градуса. Ти го изкъпа веднага след това. Температурата в банята беше 27 градуса. Провалих лично. Преди това ти ми потвърди, че разбираш изискванията ми.

- Потвърдих - казах.

- Захария – подхвана равно и хладно синеоката. - Твоите подривни методи са неприемливи за мене. – Бавно, спокойно и методично тя събра всичката храна от купата, разпиляната по каменните плочи, издърпа от ръката на Лила ряпата и тръгна към кошчето с отпадъци.

- Той е счупил пластмасовата закопчалка - констатира синеокият лед . – С чука за пържоли… - моята красива снаха вдигна чука за пържоли от пода и процеди още по-тихо и ледено: Любо!

Момчето стана, навело глава, пое към стаичката, където сушаха дрехите. Преди да затвори вратата след себе си ми викна:

- Ома, Любо наказан – после махна с ръка. След него с мощно лазене по гадните мраморни плочи се повлече и момичето.

Ясно, бях сгазила лука по лош начин. Синият поглед мълчеше .

- Кога да си тръгвам? – попитах аз. – Ако кажеш, може още днес вечерта. Ще хвана автобуса от Дюселдорф до София.

- Ще видим – замисли се гласът, което силно ме изненада. – Захария, тука има правила.

- Животът е по-голям от правилата – разбунтувах се аз. Бунтът противоречеше на принципите на моята кадифена дипломация. – Ти не говориш с мъжа ми, нито със собствения си баща – изтъкнах на снахата аз. – Те са в такава възраст, че може да получат инфаркт.

- Да получат – отсече тя.

След час си бях събрала дрехите в пътната чанта. Реших да си повикам такси. Тъкмо набирах номера, когато Синият Поглед дойде, отвори чантата ми и изсипа всичките дрехи обратно в стаята за гости, където му бяха приютили.

- Няма да си тръгваш преди Коледа – каза красивата млада дама. – Впрочем супата мирише страхотно - добави ни в клин ни в ръкав тя. – Децата харесват „Косе Босе“.

След шест дни – синът ми както винаги отново беше дежурен на работа – снаха ми заедно с децата ме закараха на летище Кьолн – Бон. Естествено, че летях с ниско-тарифни авиолинии.

Взех си куфара. Любо ме сграбчи за единия крак и ревна, малката, която още не можеше да ходи, се пусна да пълзи по пода и стисна другия ми крак. Двете хлапета ревнаха мощно и едновременно.

- Косе Босе! – изплака Любо. - Ома, ома. Баба, баба.

- Босе бу бу Дай – хлипаше през сълзи момичето.

В тоя миг разбрах какво е щастие. Две разплакани лица на хлапета, Косе Босе и ръце, които стискат с всичко сила крачолите на панталона ви.

- Ома! Косе! Ома – дереше се басово Любо.

- Ба-бу! – викна малката.

- Млъкнете. Баба ви пак ще дойде.

Тогава се случи нещо, за което никога не бих повярвала, че е възможно.

- Това е за тебе – каза снаха ми и извади един плик.

- Какво! – облещих се аз и цялата ми кадифена дипломация отиде по дяволите. 35-годишният ми стаж при човека-мина се навря – дай да не казвам къде. Облещих се още повече. Разтворих плика.

Беше фланела – от мохер и virgin wool - някаква супер скъпа вълна. Ела ме гръмни, помислих си, търках очи и не вярвах.

В тоя момент Синеокият поглед – сигурно бе откачил или му се бе случило нещо още по-лошо – ме прегърна.

- Децата са луди по тебе – избъбри неадекватно погледът, после ме прегърна още по-силно. – Благодаря, мамо! Весела Коледа!

Стоях, тресната и замаяна на летище Кьолн-Бон, тотално забравила къде се намирам.

Повярвах – На Коледа наистина ставаха чудеса.

Още по темата

09/12/2017

Нашите автори

Наистина сънувах теб: разказ от Здравка Евтимова

26/11/2017

Нашите автори

Последната дупка на кавала: текст-шега от Здравка Евтимова

11/11/2017

Нашите автори

Защо Господ измислил оградите и есента: разказ-шега от Здравка Евтимова