Коледен разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 24 декември 2018 в 14:16 | 4955 |0

Стояха в сянката на голямата къща, най-светлата в Даскалово. Момичето беше високо, с тъмна коса и тъмни очи, в които живееше нощта. Може би затова погледът й се спусна тихо, като прилив, към улицата. Момичето се усмихваше.

- Ожени се за мене – каза то на младежа, който имаше кестенява коса и кафяви очи. В тях никога не се стъмваше. Той беше студент, създаваше компютърни програми, тя също беше студентка, българска филология. Работеше в детската градина „Миньорче“ като лелка.

Младежът не отговори. Не трепна.

- Лекарят каза, че ще бъде момче – обади се момичето, което продължаваше да се усмихва въпреки студа. На мястото, където преди години стърчеше завод „Пектин“ и вече имаше изкоп за основи на многоетажен блок, чакаше лятото. То първо спираше в ателие „Нова гума“, където един слаб и подвижен тип, не човек, а вятър, слагаше според сезона летни или зимни гуми на колата ви. Там някъде, зад „Нова гума“, потъна усмивката на момичето, но тъмното му лице не се предаваше, то виждаше топли следобеди въпреки студа, а лятото веднага пристига, особено когато толкова го искаш. Всъщност юли не си отиваше от жълтата къща, най-красивата в Даскалово, най-светлата - там като дете бе живял студентът по информатика.

- Не се страхувай – каза момичето на студента и отново се усмихна. В думите му беше топло, дори когато валеше дъжд. - Ако не искаш да се ожениш за мене, аз ще се справя сама. Имам работа – добави тя. - В детска градина „Миньорче“ е хубаво. Когато завърша, сигурно ще работя в 11-то училище. Там учих и още от дете исках да показвам буквите на другите хлапета.

Студентът по информатика нещо не каза. Лицето му беше пресъхнало. В него нямаше нищо, нито ден, нито нощ, нито час, секунда дори нямаше там.

- Толкова много щастие си ми подарил – каза момичето. – Толкова, че дори да живея до осемдесет години, всеки ден ще бъда щастлива за десет човека.

Може би студентът по програмиране щеше да създаде някой ден алгоритъм на щастието – но това щеше да се случи след много години, защото щастието винаги е в бъдещето време, далече нас. Какво щастие може да има в „Нова гума“ – рече си студентът. Какво хубаво има в къщата, построена от дядо му, търговец на добитък, който беше изчезнал заедно с добитъка някъде в Гърция. Бащата на студента по информатика също беше изчезнал някъде - във Варна или може би в Италия. Въобще тази къща трудно задържаше мъже в стаите си. Стените бяха здрави като крепости, прозорците – тесни, любопитни, стиснати. Потайни стъкла.

- Това е най-хубавата къща в Перник - продължи да бъбри момичето. - Когато ми е тъжно – на мене много рядко ми е тъжно, знаеш ли защо? Защото се замислям за тебе и тъгата веднага заминава на друго място. Но ако случайно не си тръгне, аз минавам оттук, край вашата къща. Дядо ти бил пестелив човек, направил я, но заминал при една гъркиня в Лариса. Все пак жена му имала покрив над главата си. А какво е щастието – покрив над главата.

- Тръгвам – прекъсна я студентът по информатика.

- Чакай да ти разкажа историята. Баба ти постепенно започнала да събаря къщата и да продава керемидите, тухлите една по една. Те били толкова здрави, че дори когато комбайн по жетва стъпел върху тях, колелата му се чупели, тухлите - не. Дядо ти бил голям майстор – каза момичето – Някога се случва мъжът едновременно да е майстор и лош човек. Както и да е – заради тия страхотни тухли край баба ти се завъртял зидар. Но тя не го и погледнала. Понякога, дори когато мъжът е лош човек, жената не забравя, че й е дал радост за двеста години живот.

Студентът по информатика, чиято коса приличаше на шоколад - очите му също приличаха на шоколад - не се интересуваше от тухли, защото не беше зидар. Той нищо не каза, вдигна яката на якето си и без да се озърне наоколо, обърна гръб първо на ателието „Нова гума“, после на изкопа, където години наред бе стърчал завод "Пектин“. Изглежда най-напред бе обърнал гръб на момичето, което работеше като лелка в детска градина „Миньорче“. Сигурно след време тя щеше да обучава щурите първокласници в Единайсето училище „Елин Пелин“.

- Да знаеш – каза момичето доста високо, защото наблизо минаваше път и по него постоянно бръмчаха коли. – Помисли до четвъртък. Тогава ще ми кажеш дали си съгласен. – Едва ли студентът по информатика я чу. Даскалово е един много шумен квартал, особено в близост до „Нова гума“. – В четвъртък ще те чакам в 6 следобед пак тука. Може да си решил нещо друго.

Но студентът вече крачеше надолу към ресторант „Регал“. Момичето изтича след него и извика:

– Четвъртък. Шест следобед.

В четвъртък, в шест следобед, лятото дойде със ситен дъжд. Хората носеха чадъри гладки като залез, капките бяха хладни, не им се оставаше тук, при локвите до „Нова гума“. Под един черен чадър се появи млад мъж с коса от шоколад и очи, в които лятото рядко идваше. Той отскочи до ателието, на което бе написано „РАБОТНО ВРЕМЕ - НОН-СТОП“, но често бе затворено, защото собственикът държеше стъкло с ракия, която сам си опичаше от джанки, диви круши и какво ли не – а такова стъкло по всяко време на денонощието стимулира съня. В шест часа беше още рано дори за дъжда, а хората под чадърите въобще не забелязваха лятото. Някои лета са като стари автомобили - само създават проблеми. Младият чадър попита човека, подвижен като хвърчило, който нямаше дори капка в шишето си:

– Ана не се ли е мяркала насам?

- Ана ли! – реагира подвижният. - Не съм я виждал днеска. Обаче да знаеш - като се мерне около мене, ми върви. Засипват ме клиенти като врабци ечемик.

Младежът с шоколадовата коса нетърпеливо хвърли поглед на телефона си, беше шест и пет следобед. Той обърна първо гръб на „Нова гума“, после на изкопа, където багерите бяха издълбали завод „Пектин“, и се спусна към ЖП гарата. Тя се казваше „Спирка Даскалово“.

Понякога лятото продължава един четвъртък, през другите дни се сърди. То превръща в светкавици погледите на хората и въобще не е топло, което означава, че слънцето не си гледа работата.

Не само в четвъртък – и в другите дни от седмицата - след втората смяна в „Миньорче“ край жълтата къща минаваше момичето, лелка в детската градина. То поглеждаше жълтата къщата, небето бе син шал на раменете й, а прозорците бяха тесни, но светли, защото гледаха на юг.

Лятото отмина, натоварило тежката жега върху покривите на старите автомобили, после дойде есента – на пръсти. Беше много страхлива, срамуваше се, че е объркала пътя и е нежелана в тоя край. Тук имаше място само за стари къщи, в които мъжете не искаха да живеят. Едни отиваха при гъркини в Лариса – това е далечен град в Гърция, затова там никой не може да те открие. Младежи потъваха в дълбоки компютърни програми и оставаха там, за да не ги намерят, макар че понякога вечер младият мъж, който създаваше софтуер – особено в четвъртък, когато всичко можеше да се случи – този човек идваше около „Нова гума“ и питаше пъргавия като автомобилен мотор монтьор:

– Виждал ли си Ана?

- Скоро ще ражда – отсече сръчният и в думите му притъмня. Денят свърши.

- Нещо да е казвала? – попита мъжът, който вече не беше студент, а дипломиран програмист.

- Каза, че къщата й харесва и била твоя – отговори гъвкавият. – Ще ми я продадеш ли?

Програмистът не отговори, обърна гръб на новите гуми, на ценоразписа за монтаж и демонтаж, и си тръгна.

- Тя има анемия – подхвърли монтьорът. Жалко, че анемията не се лекуваше с ракия, която си сварил от джанки и диви круши.

- Дай й тия пари - каза програмистът, но монтьорът с плоското шише в джоба не ги взе.

- Изчезвай - каза той.

След есента, която беше неприлично топла, разглезено дете, а не сезон, изведнъж рязко застудя. Невъзмутим като дълбоко езеро, снегът окова и новите, и старите гуми. Беше сняг чист като порцелан, непреклонен и тежък. Опаса улицата, превърза с бели бинтове скованите в лед локви. Само грамадната жълта къща все още помнеше слънцето и светеше ли, светеше.

Коледа наближи.

Само Коледа можеше да превърне мига във вечност. Само Коледа даваше щастие, което бе по-дълго от вечността. Коледа утешаваше замръзналите дървета и целуваше децата.

Към жълтата къща бавно тръгна едно момиче. То пристъпваше напред много внимателно. На гърдите й в топло - като летен следобед– чувалче се бе сгушило бебе. Под синята дебела шапка се подаваше тънка коса с цвят на шоколад, а когато малкият случайно отвореше очи – защото той беше мързеливо кърмаче – плисваше топъл и мек залез. Момичето погледна къщата и се усмихна. Дребният също се усмихна – какво ли разбираше главата му в това зелено като киселец чувалче?

- Ана! - извика глас, нетърпелив като сняг. – Ана!

Момичето се обърна много предпазливо, защото бебето беше най-прекрасният товар, който жена може да носи на ръце, видя човека с косата от шоколад и каза:

- Днес не е четвъртък. Въобще не е шест часа следобед.

Мъжът, който работеше кой знае къде и кой знае върху каква компютърна програма, каза:

- Реших. Съгласен съм. Това е моят отговор на твоето предложение.

Момичето не престъпи напред, почака.

Помисли.

- Аз обещах на Младен от „Нова гума“ – каза то.

Двамата – тя и дребният в чувала - често ходеха на разходка до детска градина „Миньорче“. Беше толкова студено, че думите се превърнаха в ледени висулки във въздуха.

- На Коледа бащата прегръща сина си – каза програмистът с шоколадовата коса. Той погледна небето – сива въртележка, която смесваше гълъбите с вятъра, и добави: – Ти ми подари толкова щастие, че ако живея хиляда години, ще мога да раздам на сто човека и пак ще ми остане. Никой софтуер не може да направи такова нещо.

Странно защо „Нова гума“ беше отворена на тоя празничен ден. Странно защо монтьорът, чевръст като облак през май, измърмори:

- Ана, не ми стигнаха парите да купя жълтата къща за тебе и за детето.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !