Константин Павлов-Комитата: Заучената безпомощност и хорксруксите

Ивайло Цветков
21 януари 2020 в 09:01 | 14450 |0

Новоизбраният кмет на столичния район „Лозенец“ Константин Павлов от Демократична България е инженер и социолог, който се развлича, като снима дървета.

Първото и най-стряскащо нещо, с което се сблъска сега, когато вече си „отвътре“?

Феноменалното количество дреболии, с които трябва да се занимавам всекидневно - като всяка една върви с моя подпис. Т.е., подписвам се по неколкостотин пъти на ден и повечето пъти на неща, които според мен дори не трябва да стигат на бюрото ми. Добави и огромното количество хартия и работно време, което се харчи и циркулира по коридорите, за да обслужи горния процес.

За да сложим този разговор в малко по-широк контекст, хайде да се позиционираш политически, например в идеологическите рамки на „либерал/консерватор“? И съответно какво точно се очаква от районен кмет с тези идеали?

Наистина ли реши да ме набуташ от вратата в разговора, който най-малко харесвам? (смях) Не се обиждай, но за мен вниманието, което се отделя от широката общественост на закачането на тези етикети, е чисто пилеене на обществена енергия. И е част от грамадния проблем на обществото ни – никой не се интересува от истинските проблеми на управлението на държавно и на местно ниво. Някакви хора спорят за либерализъм и консерватизъм и късат ризи, включително и вече бившият министър на екологията. През това време инфраструктурата се разпада, хитреци източват водата и останалия обществен ресурс, водата свършва, пари няма и хората бедстват. Като районен кмет имам отношение към имената, които родителите дават на децата си. Нека хората да си кръщават децата си както си искат, т.е. ти ми кажи какъв съм. Естествено, оставам в рамките, които ми дава закона.

Според теб как точно е важна местната власт и по какъв начин тя се сравнява с примери от Запад?

Местната власт в големите градове е на две нива – на градско и районно. На Запад самоуправлението е много по-силно и на двете нива. Много повече хора там се занимават с обществена работа и реално се вълнуват от средата, в която всекидневно съществуват и в която отглеждат децата си. Местната власт има отношение към пространството, което човек смята за собствено и за което е склонен да полага грижи. В България това пространство е много тясно, то почти винаги опира само до външната врата на жилището или „до дувара“, а всичко извън външната врата априори се смята за грижа на някой друг - примерно на местната власт. Така че фактът, че улиците са тесни, липсват обществени пространства, плочките ти пръскат в краката при дъжд, кофите са препълнени и улиците са с дупки, а непрекъснато някой хвърля боклуци и хартийки по улиците, е свързано с преобладаващата липса на интерес към обществения живот и към обществените пространства - и това не говори добре за нас. Замисли се – кой може да се погрижи най-добре за средата, в която живееш: ти самият или зле платен общински служител, затрупан с преписки? Почти никой не чувства обществените пространства като свои, затова те се свиват, поддържат се посредствено и се краде дори и от малкото ресурс, който се отделя за тях. Хората търпят теснотията и това представлява и дълбинната причина да има презастрояване, което става все по-дразнещо.

Което ни препраща към теорията на Малкълм Гладуел за „счупените прозорци“ – че когато те не се поправят, хората придобиват някак есхатологичното чувство, че всичко е провалено и могат да не се грижат за собствената си жизнена среда.

Да, това е добър превод на нашенската фраза: „Никога няма да се оправим!“ (смях). Виж, всеки ден чувам в различни варианти - „Нали сме ви избрали и ви даваме част от данъците, работете, оправете ни живота и не ни занимавайте!“. На повърхността това е така – положих усилия да ме изберат, избраха ме, дълбоко съм благодарен за това, работя и не се оплаквам. Но ако искаме проблемите да се решават и България да прилича на Европа, интересът към обществените дела и самоорганизацията на гражданите трябва да бъдат в пъти по-високи, отколкото са в момента. Това буквално значи всеки да отделя по няколко часа седмично за доброволна обществена дейност без възнаграждение. Възнаграждението ще дойде дългосрочно под формата на по-добрата среда, по-доброто управление на обществените средства и по-смисленото бъдеще на децата ни. Според мен това е най-добрата инвестиция и мисията ми е да убеждавам гражданите да бъдат по-активни.

Обаче, по моему, масата не разбира нито ролята, нито влиянието на местната власт върху всекидневието на всеки гражданин и опростява всичко до ниво кмет - и, примерно, мръсния въздух.

Да, точно за това говорех - за липсата на интерес и за опростяването. Даже на моменти направо ми се плаче колко е лесно да бъдат заблудени хората и да бъдат изпратени или да хвърлят камъни по поредната жертва на компроматна кампания, или пък да бъдат изправени едни срещу други да се дъвчат за глупости. Въпреки че всеки ден гражданите бистрят политиката пред телевизора, в кафе-паузите и по заведенията за обществено хранене, малцина отделят време за реалните проблеми, които им определят качеството на живот в момента и за след 20 години, както и бъдещето на децата им в България.

Като следствие от тази липса на обществен интерес, управляващите у нас като цяло нехаят за развитието на града, а според мен и на държавата. От този непукизъм до корупцията се стига с една много малка стъпчица, или?

От първия ден на новото си занимание се натъквам на проблеми, занемарявани с десетилетия. Случаят с водата на Перник ми подсказва, че така е навсякъде в страната, което още повече ме натъжава. Предполагам, че от липсата на дълбок интерес към обществения живот идват и проблемите с по-голямата част от медиите, които се държат като информационни проститутки, опериращи по линията на най-малкото съпротивление. Огромна част от хората в България, включително мои близки роднини, живеят в един фантасмагоричен, несъществуващ свят, населен с измислени герои и чудовища, създаван от вестници-парцали, от хибридни сайтове и от пропагандни телевизии, в който петминутките на омразата продължават по няколко часа дневно и в който важното е заменено от маловажното, а черното от бялото. Виж как едно пошло пътуващо „риалити-шоу“ с джипка по страната заместваше месеци наред истинския разговор за политика. Само че живеем в реалния свят, в който в един момент водата свършва и настъпва главоболието от политическия махмурлук.

Как виждаш връзката между културата, образованието и политиката при управлението на един град, независимо дали е столица, областен център или просто малък? И до каква степен държавата трябва да се намесва в културата и образованието?

Ние в България – и, съответно, в София - сме твърде централизирани и твърде много очакваме някой да ни организира, да мисли за нас и да ни разнообразява живота. От известно време се опитвам да мотивирам общностите в новите квартали в Лозенец да се самоорганизират и да си регистрират читалища. Идеята ми е да започнат свой културен живот, за да може натискът към властта и интересът за нови обществени пространства, за нови помещения и за събития по места, да идва отдолу. Самият аз станах съучредител на ново читалище през 2015 и вече знам, че не просто е възможно, а и може да стане добре.

Странното е, че хората, докато са още деца, пеят, танцуват, правят си представления, рисуват самички, включително по асфалта, без никой да ги „анимира“, а като възрастни очакват някой друг да им прави живота по-интересен. Като се замислиш, това е като да се качваш на Витоша само с организирана екскурзия, въпреки че всеки ден я гледаш от прозореца си (смях).

Чак след като се появи този субстрат, идва културната политика, която може да се провежда на различни управленски нива. Ние в Лозенец сме късметлии, тъй като тук са живели стотици българи, които са ни оставили безценно културно наследство, от което вече се раждат идеи за различни инициативи.

Политиката трябва да балансира и да насочва обществената енергия, а не да прави про форма събития, с които да източва бюджета. Тя трябва да дава поле за развитие на творческите сили и на жаждата на човека за знание. Политиката на местно ниво трябва да се върне към идеята за „полиса“, тоест към връзката между гражданина и града.

Чудесно, това е „перикловият“ подход. (смях)

Ами да, но пренесено в наши дни, кметът или съответния управник не трябва да играят ролята на екскурзовода в автобуса, който говори по микрофона нещо, а от пътниците кой слуша, кой не. Или пък на аниматора на басейна на олинклузива, който се прави на маймуна, докато туристите полуразсеяно смучат коктейли. Обратното – основната работа трябва да вършат събудените обществени енергии, а политикът трябва да бъде арбитър и да ги насочва към някаква визия за достоен, щастлив и богат живот. И чак тогава ще си позволя да водя този ценен от теоретична гледна точка спор, за който питаш – от вида „сега това дясно ли е или ляво“.

Искам изцяло да се абстрахираме от глуповатите епитети като „умните и красивите“, но „нашето“ с теб все още вирее основно в градска среда и основно сред добре образовани хора. Каква е ролята на „градската десница“ за десницата по принцип, и можеш ли да проследиш исторически (не само в България) как подобни движения са се превръщали в истинска политическа сила на национално ниво?

Не харесвам въобще израза „градска десница“, който за мен е дълбоко погрешен - той ни вкарва в политически гета и ни настройва едни срещу други - центърът срещу кварталите, гражданите срещу хората извън градовете. А всички ние, в цялата страна, имаме интерес от справедливо общество, което върви напред. Общността, към която принадлежа – или принадлежим, ето, оставям те да имаш собствено виждане къде се намираш, - е по-широка от това. Хората, които са европейски ориентирани, които искат да има правила, отчетност и прозрачност, са по-широка общност от тази на десницата, била тя градска или извънградска. Там има и хора с по-леви или с по-националистически разбирания. Има и дълбоко религиозни личности, които имат същите стремежи към добро и справедливост. Сам виждаш, че горният израз е твърде тясна дреха за всички, които искат справедлив и достоен живот, дори и само в градовете. Затова предпочитам израза „демократите“.
Но понеже настояваш - като разбирания, изглежда, съм десен. Вярвам във вътрешните сили човек да се реализира, вярвам в свободната конкуренция, в свободния избор, в това, че човек знае кое е най-доброто за самия него, както и в това сам да носи отговорността за решенията си. Когато си правя теста на политическия компас, обикновено излизам някъде в сектора на либертарианците.

Те също се делят на леви и десни, но мисля, че разбрах (смях). На кой политик се възхищаваш истински и защо?

На Уинстън Чърчил заради смелостта, на Махатма Ганди заради ненасилието, на Маргарет Тачър, която даде нов живот на една велика държава.

Как ние, истинските демократи, да стигнем до всички, които трябва да ни чуят? И питам не само какво да им кажем, но и по какви канали?

То не е голяма философия. Първо, трябва да преодолеем заучената безпомощност – т.е. да спрем да си мислим, че има непреодолими прегради между различните обществени групи, а непрекъснато да опитваме диалог през разделителните линии. Виж Навални какво в прави в Русия, в много по-тежка среда, с няколко видеоканала и с добре развита мрежа от доброволци. Забележи също, че не занимава никого с въпроси като „ляво-дясно“ или „либерализъм-консерватизъм“.

Забелязал съм. Честно казано, мисля, че специално Навални, който има проблеми дори с руското си гражданство, прилича на опозиционен лидер, създаден от путиновата власт. Нещо като внедрен „есер“, ако позволиш подобна шега. Но не отварям нова тема.

(смях) Не минахме без конспирации. В България обаче имаме проблеми с каналите – българските медии като цяло са в плачевно състояние, макар да има изключения. Като медията, в която си говорим.

Ето и един съвсем конкретен въпрос, защото масовото патешко крякане в интернет вече реално се превръща не просто в реална манипулация, но е в културологичен проблем: в ерата на социалните медии как да противодействаме културологично на факта, че всеки се изказва? Защото в традиционните медии все пак има нещо като „гейткийпър“ (колкото и опорочени да са повечето днешни редактори).

Много по-просто е – нямаме висока култура на ползване на интернет и социални мрежи. Още нито знаем как да четем там, нито как да пишем, нито как да споделяме. Същото е било преди с телевизията, с радиото и с телефона. Спомни си как откачиха хората, когато за пръв път се сдобиха с мобилни телефони и как постепенно се научиха. Като се научим да се оправяме и с интернет средата и си изградим навици на употреба, нещата ще се успокоят. Няма какво да регулираме кой как се изказва - на площада и по кафенетата също никой не регулира кой как се изказва. Очевидно е, че далеч не всеки, който прави политически заявления на пазара между доматите, може да бъде вземан насериозно. Същото е в Интернет. Естествено, в момента е пълно с „инфлуенсъри“ и с „агенции“, които злоупотребяват с невежеството на обществото, тъй като залогът е голям - това е властта върху умовете. И това също не се случва за пръв път под слънцето. Ще го преживеем.
Много стрели бяха хвърлени към нашата демократична общност, че била осъдила някого или нещо във Фейсбук и от това произлязоха далеч стигащи изводи какви сме били „всъщност“. Общо взето схемата е - взимаш няколко случайни фейсбук-статуса на хора, близки до нашата общност, конструираш теза, обвиняваш цялата общност или дори свързаните с нея политически сили - и го повтаряш безброй пъти по всякакви случаи. Яд ме е, че на тия кукички се хващат и авторитетни обществени личности. Да разбереш какво мисли дадена общност „всъщност“ е тежък социологически труд, който не се прави за пет минути от 10 фейсбук-статуса.

Вече няма критерии за нищо - и някак всеки, който би трябвало да е авторитет, бива „импийчнат“ от бай Ганьо с тези 10 статуса във Фейсбук. И ако преди оригиналният бай Ганьо е разполагал с публика, която се състои от местните пияници в кръчмата, сега го следват десетки хиляди.

Абе, и това е малко легенда. Спомни си, че имаше един Трайчо, който ходеше на всички концерти в началото на 90-те и хиляди го знаеха. И какво от това – човекът беше куриоз. Не знам да се е изказвал по политически въпроси, ама и да го е правил, какво толкова, виждаш, че няма връзка с броя хора, които го познават, тъй като неговият образ в главите на хората, които го познават, не е на политически авторитет. Имаше и един мустакат персонаж с китара, който се яви като кандидат-президент през 90-те и успя да вземе двуцифрен резултат. И пак – изчезна и той от небосклона (Бог да го прости – б.а.). Тук, може би, трябва да водим друг разговор – чия е отговорността да бъдат разобличавани фалшивите герои и да бъде поддържан истинският дневен ред на обществото в публичната сфера? Необходимо е, защото то трябва да си изработва имунитет срещу такива еднодневни феномени и така пак опираме до желанието да се занимаваме или да не се занимаваме масово с обществена работа.

Виж, пак има някакви герои на стартовата линия, готови да станат новите спасители на нацията, и отново общественият интерес да бъде разобличавана демагогията им е прохладен. Притеснявам се по-скоро, че има „общности“, които са се наточили да гледат сеир и ще ги подкрепят с гласовете си. Много скъп сеир е това, включително за сеирджиите.

Много работиш за изследването на пропагандата в медиите - опиши три критично важни извода, които си направил по темата.

Рибата се вмирисва откъм главата - това е основният извод. Ако управляващите не демонстрират категорични политически позиции, хората губят ориентир и пропагандата като гангрена разлага цялата обществена тъкан. Това е ситуацията в България. И е опасна – българското обществено мнение бавно и методично е обработвано с послания против членството ни в Европейския съюз и НАТО, против крайно необходимите реформи. Много сме неустойчиви като общество и ще берем много ядове. Стискай палци да ни се размине само с нелепи приказки и с фалшиви новини.

А как се справят с тези проблеми в световен мащаб? Има ли опит, от който можем да черпим, или бъдещето е bleaker than black? (смях)

Е може да не сме номер едно в много области, но проблемите са ни първокачествени (смях). Работи се, работи се по света, макар че там проблемите не са толкова жестоки като при нас. Бъдещето е добро, знаеш – това, което не ни убива, ни прави по-силни. Тъй че, докато сме живи, нещата ще стоят отлично.

Според теб как би изглеждало едно ново, „вътрешно“ българско възраждане и какво можем да направим ние, за да предизвикаме такова?

Да погледнем какво са правили хората в последното българско възраждане и да правим същото. Хората са създавали читалища, училища и политически организации от долу нагоре, печатали са книги, вестници, списания и учебници, обикаляли са, агитирали са, отделяли са лично време в обществена полза. Както по-рано ти споменах – не е сложна работа, просто е много работа.

Кой елемент на образованието трябва изцяло да се промени, имайки предвид новите реалии: светът набляга на STEM (science, technology, engineering, math) аспектите, а аз като хуманитарист смятам, че не трябва да се загърбват „моите“ науки?

Няма да загърбваме хуманитарните дисциплини, съгласен съм. Много спешно трябва да наблегнем на гражданското образование. Хората трябва да научат как функционира властта и какви права и задължения имат като граждани. Примерно, пълно е с образовани хора, които имат съвсем бегла представа за разликата между полиция, съд и прокуратура. Да не говорим за познанията по властови нюанси като правомощията на районните кметове, на големия кмет и на общинския съвет в големите градове. Нямаш идея колко много се злоупотребява с това невежество и колко пари се крадат по този начин. Само ще ти кажа, че бюджетът на Столична община от 1,7 милиарда лева беше обсъден за около три часа с обществеността. Т.е., падна се около половин милиард на час обсъждане или около 10 милиона на всеки 5-6 секунди (смях). Направи си сметката какъв е общественият контрол върху харченето и с какъв апетит се краде в такава ситуация. Всичко това става, понеже хората не са наясно къде и как да търсят отговорността.

Имам едновременно инженерно и хуманитарно образование и затова ще добавя, че в образованието трябва да се набляга и на физическата култура, и на изкуствата. Хората не трябва да са само транспортни средства на мозъците си, а трябва да бъдат здрави, хармонично развити, грамотни по здравни теми, и да водят активен начин на живот.

Трябва ли да се преподава „онлайн култура“, и то още от началното училище? Бихме ли могли така да създадем едно ново образовано поколение, от което да излязат нови онлайн-лидери (като теб), които да са новите авторитети?

Трябва, но по нов начин. Вече сме в ерата на постмодерните професии, които се усвояват само с правене. Всички професии, свързани с интернет, са такива. Какво практически означава това – децата трябва да бъдат насърчавани да ползват компютри и смартфони, за да си изработват полезни навици за новите времена, а не да бъдат държани далеч от технологиите. Естествено, този нов тип учебен процес трябва да е внимателно провеждан и контролиран, така че да бъдат избягвани негативните ефекти. Щом ме посочваш като пример, ще дам следния съвет – ако имате нещо да казвате на хората, казвайте го. Направете си блог, видео канал, туитър акаунт и действайте.

Коя е най-голямата политическа грешка в България от последните 30 години? И кое е най-важното, което трябва да се случи в следващите, да кажем, десет?

Голямата грешка беше пълното неглижиране на развитието на гражданското общество в първите години на прехода. Тогава живеехме с мисълта, че морето е до колене и че ако хората получат единствено свобода – стопанска и лична, - нещата ще се наредят от само себе си. Дълго време и аз самият не разбирах защо трябва да бъдем активни и да се сдружаваме. Всъщност това, което постигнахме с пасивността си, е, че най-безскрупулните мутри и хитреци завзеха най-важните позиции в обществото и в известен смисъл отново се върнахме назад, почти до 80-те. Опитвам се да правя няколко неща, за да предотвратя подобно развитие в бъдеще. Първо, опитвам се да мотивирам активните хора да систематизират усилията си и да се институционализират, примерно да създават медии, да си основават читалища или дори да пишат книги, ако имат някаква искра, която ги движи отвътре. Опитвам се също, когато видя състоятелен човек, който ми изглежда достатъчно адекватен, да го мотивирам да „инвестира“ в гражданското общество - да подкрепя инициативи, да подкрепя организации и активни граждани, особено активните млади хора. Важно е, за да могат и добрите хора да се възпроизвеждат и да създават традиции, не само различните видове мафиоти, като тези от Държавна сигурност. И накрая, опитвам се да обяснявам непрекъснато, че е важно хората да бъдат политически активни и че политиката е общественополезно занимание, с което трябва да се занимават преди всичко нормални, мотивирани и честни хора. Всеки път, когато някой ми каже, че не се занимава с политика или че обществената му дейност не е политическа, се опитвам да му разяснявам защо не е прав и защо политиката е важна.

И последно: колегата Томас Кун ни е дал концепцията, че нищо не се подобрява без “paradigm shift”. Откъде да дойде тя и България да тръгне по пътя на новата национална задача, която аз самичък формулирам – към “welfare state”?

Тя вече беше социална държава или welfare state, ако вярваш на пропагандата (смях). Иначе, сериозно, трябва да счупим няколко парадигми, които пръскат зло като хоркрукси на предишната епоха - „всички са маскари“, „никога няма да се оправим“, „от нас нищо не зависи“ и т.н. Много са корави и ще ни трябва по-голям чук. Да действаме, защото - освен нас - няма кой друг.

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали